Щастливи изключения (Повест)

Бележка върху "Щастливи изключения":

Преди известно време ми бяха казали, че все още пиша повече въз основа на прочетеното, отколкото това на лични преживявания и мисли. Тогава не се съгласих и още не съм съгласен, но съвсем ясно разбирам, че повечето ми разкази се развиват на една по-метафорична плоскост и често бягам от битийността. Спомням си едно интервю с Маркес, в което говореше как всички го хвалят заради богатото му въображение, а той каза, че няма нищо измислено в романите му.

Така се роди и тази повест, която се надявам, драги ми читателю, да те хване в примката си и да не те пусне толкова лесно. Защото това е една наистина дълбоко лична история за мен, без аз да съм единственият, който я е преживял (ако не се е подразбрало от това, че разказва жена де). Търсенето на автобиографичност е неизбежно, но не винаги нужно. Ние писателите редовно се обличаме в историите на героите си, но после бързаме за следващото представление и това, което остава след нас са само редовете изписана хартия.

ИВАН ДАНЕВ,

ЩАСТЛИВИ ИЗКЛЮЧЕНИЯ

ПЪРВА ЧАСТ

 

Kiss me once, then kiss me twice

Then kiss me once again

It's been a long, long time

Haven't felt like this, my dear

 

Since I can't remember when

It's been a long, long time

You'll never know how many dreams

I've dreamed about you

 

Or just how empty they all seemed without you

So kiss me once, then kiss me twice

Then kiss me once again

It's been a long, long time

 

Kitty Kallen, „It's Been a Long, Long Time“

 

1.

 

Реших, че тази пролет искам да се върна на гроба му, след всички тези деветнайсет години. Единствено ме притеснява, че съм забравила къде е погребан, но се надявам, че дори да се окаже така, все ще има някой, който да ме упъти. Не съм суеверна, но обикновено избягвам гробищата и редките случаи, в които съм стъпвала на такова, винаги е било покрай нечие погребение. В последните три години ми се наложи да присъствам на общо пет. Все близки приятели, които си отидоха прекалено рано.

Не ме е срам да си призная, че откакто погребах родителите си, не съм стъпвала на гробовете им. Така че, за мен, да реша, че искам да предприема такова пътуване, беше нещо необичайно.

Преди няколко дни бях споменала на Галя, така че донякъде дължа това си решение и на нея, тогава все още се колебаех.

                ‒ Разбира се, че ще отидеш – каза тя. – Защо да не отидеш?

И наистина нямах причина да не отида. Струва ми се, като единственото правилно решение, колкото повече мисля за него. Не само, че не мога да спя, а и започнаха да ме преследват кошмари, в които той ме вика при себе си.

                ‒ Само да не си въобразиш, че ти е дошло времето – каза Галя.

                ‒ В смисъл?

                ‒ Ами, че те вика. Мисля че просто иска да отидеш на гроба му.

                ‒ Скоро ще се навършат двайсет години – признах аз.

                ‒ Значи е време.

Отношенията ми с Галя бяха странни, а и тя беше единственият човек, на когото съм разказвала цялата история за него. Понякога се случваше да не говорим с месеци, но нищо не променяше колко близки сме всъщност. И двете разчитахме една на друга и това беше най-важното. Проблемът беше, че живеехме в различни градове, но понякога се случваше да усетим, че една от нас не е добре и още същата вечер си звъняхме, за да проверим.

Помня колко проблеми си бях създала преди години заради него, но вече всичко е в миналото. Той ми върна най-ценното в живота и затова съм му благодарна. В известен смисъл, преди да си отиде, той беше моят живот. И искам да почета паметта му, дори с нещо толкова простичко, като да се върна на гроба му. До това заключение стигнахме с Галя, но разговорът ни бързо се отклони от темата и продължи в посока, която не очаквах.

                ‒ Имам да ти казвам нещо… – гласът ѝ стана сериозен и за момент ми се стори, че знам точно какви ще са следващите ѝ думи. Може да съм си го въобразила, но цялото ми гърло се сви и усетих неприятен вкус по небцето. – Намерих си бучка в лявата гърда, скъпа. Ще се наложи да закарам цялото семейство при майка ми и баща ми за известно време.

                ‒ Сигурна ли си?

                ‒ Напълно, няма какво друго да е.

Почувствах се глупаво. Като дете, което учителят го е вдигнал на дъската, а то не може да отговори.

                ‒ Кажи, че съжаляваш де – засмя се Галя.

                ‒ Съжалявам, аз…

                ‒ Стига глупости – прекъсна ме тя, – ще видим какво ще стане – и за да смени темата по-бързо, ме заразпитва за дъщеря ми, сякаш нищо не се е случило: – Как е Софи?

                ‒ Ами как да е, чакам я да се прибере – след кратка пауза реших все пак да попитам: – Да ѝ кажа ли?

Галя познаваше София още от бебе и двете винаги са били много близки, струваше ми се само в реда на нещата да знае.

                ‒ Както прецениш, аз не държа – така ми каза.

Въпреки това още същата вечер разказах на София. Тя се затвори в стаята си и дълго време не излезе оттам. Беше ми се ядосала, сякаш аз съм виновна за всичко. Но накрая излезе и дойде да ми се извини, а после ме помоли да се обадя на Галя и да поговори с нея.

 

Много неща ми се бяха струпали на главата и бях изпаднала в такива мисли, когато София се прибра. Онази нощ отново не бях спала и беше започнало да ми личи. Тя ме видя, че съм седнала в хола, а курсовите работи на студентите ми бяха пръснати из целия апартамент.

                ‒ Как си, държиш ли се напоследък, мамо? – попита ме тя, след като дълго време не си казахме нищо.

София тъкмо беше станала на двайсет и се беше разделила с приятеля си. Живееха заедно, но малко след рождения ѝ ден, той ѝ казал, че нещата между тях не вървели и трябвало да приключат. Тя не говореше много за случилото се и се стараеше да не показва, колко наранена е всъщност. На всичкото отгоре нямаше къде да отиде и тъй като беше по средата на изпитната си сесия, не можеше да търси квартира, така че се нанесе при мен.

                ‒ Да, разбира се – отвърнах.

                ‒ Да не мислиш за татко?

Живеехме двете от има-няма седмица и се разбирахме добре. Тя имаше собствена стая, но често идваше при мен. Холът беше разделен на две, едната му част бях превърнала в малък офис, а другата си беше обикновена дневна. Имаше кръгла стъклена масичка с дървени крака, която бях купила от една разпродажба, а килимът беше ръчна изработка от моя колежка, която се занимава с такива неща. След като София дойде да живее с мен, реши че иска да поразкраси жилището и купи няколко стойки за растения, които сложи в ъглите до прозореца на дневната, пренареди някои неща, окачи една-две картини и поиска да боядиса една от стените в зелено, което да контрастира с белия цвят и да създаде усещане за дълбочина.

                ‒ Искаш ли да стоплиш вода за чай? – попитах я.

                ‒ Мхм – тя кимна и отиде до кухнята.

                ‒ Не, не мисля за баща ти – казах ѝ аз, когато се върна с чашите.

Скъсах пакетчето чай и го пуснах във водата, балончета въздух почнаха да си проправят път към повърхността, лазейки по стъклото на чашата. Захлупих я с малка, порцеланова чинийка и го оставих да се запари.

                ‒ А за какво?

                ‒ Трудно е да ти го обясня.

Тя повдигна вежди, но не каза нищо. Сложи парче лимон в своята чаша и малка лъжичка захар, после я захлупи.

С баща ѝ се бяхме разделили миналата година, но той продължаваше да не иска да подпише документите за развод. По това време София вече беше влязла в университет и водеше собствен живот. Когато ѝ се обадих, за да ѝ кажа какво се случва, последва мълчание, а след това въздишка.

                ‒ Предположих, че ще се стигне до тук. Но не очаквах, че ще е сега.

Когато я попитах какво има предвид, тя не можа да ми обясни. След още няколко минути ми каза:

                ‒ Винаги съм знаела, че все някога ще се разделите, но когато си го мислех, никога не ставаше. Така че постепенно спрях да мисля за това.

След този разговор, дълго време не повдигахме темата.

Ако кажа, че бащата на София е имал голяма роля в живота ѝ, ще излъжа. С годините той ставаше все по-зает, ангажиментите му растяха и постоянно го принуждаваха да пътува, така че винаги сме били само двете. Не мога да кажа обаче, че ми тежеше. Смятам, че дори да бях сама, щях все някак да се справя. Когато София се роди, бях главен асистент по теория на литературата към филологическата катедра, но работех и като преводачка за няколко фирми. Вероятно, щеше да се наложи да си намерим някое по-малко жилище и нямаше да живеем с толкова пари, но щяхме да се оправим. Никога не съм била толкова заета, че да не прекарвам време с нея. Готвех, чистех, перях, а след определен момент София стана достатъчно самостоятелна, че да ми помага с домакинската работа. Тя бързо се научи на много неща, което ѝ помогна, когато реши да се изнесе.

Твърде много деца напускат дома, неподготвени за живота, който ги чака. И често тази реалност им се стоварва върху главите. Изведнъж удобния и подреден начин на живот изчезва. Много от тях се пречупват, виждала съм го хиляди пъти, особено с някои от студентите ми, които не могат да намерят баланс между ученето и работата. Но често тези, които работят, се справят по-добре от онези, на които и това не им се налага.

София се беше свила на дивана и опитваше да се намести по-удобно.

                ‒ Какво има? Нервна ли си? – попитах я.

                ‒ Миша иска да ме завлече с Дейна на бар. Двете са се наговорили.

                ‒ Защо се наговарят?

                ‒ Някакъв техен приятел иска да се запознае с мен и от една седмица не спират да ми говорят за това. Учи скулптура, а аз им казах, че не искам да се забърквам с хора от университета. Всичките са едни и същи. – После ми се усмихна и каза: – Трябва ми глътка свеж въздух. Нямаш ли някой хубав студент, с когото да ме запознаеш, мамо?

София никога не е била от типа, който непрекъснато се запознава с нови хора и тук си приличаме. Колкото ми е пречело на мен, толкова пречеше и на нея. Но щом аз се оправих и тя щеше да се. След като се беше разделила с приятеля си, подхвърляше подобни коментари, къде на шега, къде не. Във всеки случай не смятах, че имам какво да ѝ предложа.

                ‒ Хм, има няколко свестни хлапета – казах въпреки това, – обаче не са нищо особено. Искаш ли да ти покажа курсовите им работи?

                ‒ Стига да са интересни – тя се прозя, отмести настрана чинийката и сложи в нея пакетчето чай. Отпи от чашата и като я придържаше да не се разлее, изтегна краката си на дивана и зарея поглед в нищото. Аз бях седнала от другата страна на стъклената маса и я гледах.

                ‒ Има един Марк, той е второкурсник. Симпатичен е.

Тя не каза нищо и отпи от чая си.

                ‒ Една от малкото курсови работи, които става за нещо е негова.

Отидох до бюрото и разлистих папката с проектите, които ми бяха предали. Въпреки че ми ги пращаха по имейл, обичах да ги принтирам и да ги чета така, иначе очите ми много се изморяваха.

Извадих този на Марк и му хвърлих едно око преди да ѝ го покажа. Темата на курсовата му работа беше „Границата между изкуството и патологията“. Основните му аргументи бяха добри, като предимно стъпваше върху „За нравствеността в литературата“ и някои други есета на Гарднър. Аргументите на Марк бяха глътка свеж въздух, тъй като след като отметнеше тези на Гарднър, се впускаше в детайлен анализ на някои съвременни автори.

                ‒ Ето – казах ѝ аз и я подадох.

В същия момент котаракът, който досега се беше излежавал на слънце до прозореца, слезе от мястото си и дойде при нас, размахвайки царски рижата си опашка. София му направи място да се качи и той скочи на дивана. Тя остави чашата, така че да не я разлее, докато котаракът навираше муцуна в ръката ѝ, и се зачете в курсовата работа. Откакто беше дошла, обичаше да ѝ давам да чете какво са писали студентите ми и понякога ги обсъждахме заедно.

Котаракът вече караше осма година и го взехме някъде по времето когато София беше на дванайсет или тринайсет. Тъкмо беше гледала "Котаракът в чизми" и дълго време остана любимият ѝ филм, докато "Легенда за пазителите" не го измести. Лично мен совите ме стряскаха, тя обаче ги намираше за очарователни и ги рисуваше непрекъснато.

Спомням си как от едната страна на леглото ѝ се трупаха камари и камари рисунки. Пухкавите ѝ чаршафи бяха лилави, така че цялото легло приличаше на пурпурен водопад, а листите – пяната от разбиващата се вода. По същото време бяхме инсталирали лед лампички покрай таблата на леглото и често я заварвах да спи на тях. Стаята ѝ – потънала в синкаво-лилаво сияние, а тя – в дълбок сън. В тези моменти винаги отивах да я целуна по челото и да ѝ пожелая лека нощ, независимо колко късно беше. По това време отново се бях върнала към нощната работа, а Дан го нямаше повече от седмица.

                ‒ Ясно, толкова е зле – прозя се тя и ми върна курсовата работа.

                ‒ Е, тази не е чак толкова зле. Трябва да резюмирам още петдесет такива, страшно много работа е понеже тази година само студентите по българска филология са над сто. Асистентът ми вече е проверил двайсетина, за което съм му много благодарна – прибрах листите и ги върнах в папката на курса. – При теб как върви сесията?

                ‒ Ами взех изпита в понеделник и сега ми остават още два.

                ‒ Те по какво са?

                ‒ Ами имам един изпит по обща история на изкуството и по някаква причина руски, ама не се притеснявай, няма да имам проблем с тях – след кратка пауза смени темата: – Рождения ден на Миша е скоро, чудя се какво да ѝ взема. Харесала съм ѝ някои неща, става ли да ти ги пратя и да ги разгледаш?

                ‒ Разбира се.

 

Може би е странно, но никога не съм се притеснявала дали Дан си има любовница или че ми изневерява. Дори да е имало такъв момент, мен не ме интересуваше особено. Не чувствах, че ме засяга. Аз си имах моя живот, той неговия. Преди години може би щеше да ме разстрои, но по това време имах София, която гледах как заспива всяка вечер, която ми носеше рисунките си и която обичаше да пее и да танцува на музиката от филмите, които гледаше. Така че, дори да съм го обичала, обичах го, поне така смятам, след всички тези години, не беше моя работа да му се бъркам, стига да продължавах да живея все така необезпокоявана.

Дълго време София повтаряше, че иска да стане ветеринар и за момент се бях подлъгала да ѝ повярвам, но когато дойде време да завърши началното училище, единственото, което ми каза е, че иска да продължава да рисува. Обсъдихме го с баща ѝ по телефона и той се съгласи. Звучеше разсеян и скоро някой ни прекъсна. Не можах да разбера дали е мъж или жена.

                ‒ Трябва да затварям – каза той.

                ‒ Да, да – измърморих аз. – Чао.

И толкова. Следващата година София постъпи в художествената гимназия и още една глава от живота ѝ приключи.

Клише е, когато човек остарява, да говори колко бързо започва да минава времето, но то си е така. Когато все още бях на нейните години, ми се струваше, че има два потока. Единият беше изключително бърз, другият – бавен. Мигваш и е минала цяла седмица, друг път пък имаш чувството, че всичко е зациклило и почваш да отброяваш минутите. Само че тези два потока не след дълго се срещат в един и пораждат едно объркано, дезориентирано чувство на безвремие, може би дори на цикличност, ако приемем, че образуват въртоп. И колкото бързо минава времето, толкова е и бавно. Сега не го чувствам по същия начин. Все още присъства, но под друга форма. Вече е на периоди, месеци или дори години. Смея да твърдя, че за четирсет и осемте си години, продължавам да се уча как да си живея живота. Все още ми е приятно да се заровя в работа или пък да чета по цял ден, но искам и да се виждам с приятелки, да си говоря с колеги от университета, да прекарвам време със студентите си. Виждам какво съм изпуснала и се опитвам да наваксвам с времето. Напоследък се случи така, че децата на повечето ми познати или се сгодяваха или се женеха. Радвах се за тях, а после мислите ми винаги ме отвеждаха към моята София.

Онази вечер тя заспа на дивана, докато гледаше "Островът на кучетата" на Уес Андерсън. За момент се бях върнала в стаята ѝ отпреди десет години. Извадих едно тънко одеяло от гардероба и я наметнах с него, след което видях, че е станало два и половина и реших да си лягам. През целия ден наистина бях мислила за баща ѝ, но не за онзи, за когото тя ме беше попитала.

 

2.

 

Истината е, че преди бях омъжена за друг. Връзката ни продължи седем години. Дълго време, биха казали някои, а деветнайсетгодишното момиче, което тъкмо беше влязло в университета, надали изобщо можеше да си го представи. Той беше първият човек, когото съм обичала.

Запознахме се на един летен семинар по теория на литературата. Аз бях първа година в университета, а той трета. Няколко години по-късно щях да специализирам в тази сфера, но тогава все още не бях решила и семинарът ми помогна да си отворя очите. Провеждаше се ежеседмично и се канеха лектори от всякакви области, така че се засягаха теми като творческото писане, семиотика, лингвистика и философия, след което винаги имаше няколко часа дискусия. Сега ми е чак трудно да повярвам колко хора се събрахме тогава.

Научих за него от една приятелка, с която бяхме много близки в университета. Нея не я интересуваше особено, но пък ми каза, че мен със сигурност ще ме.

                ‒ Единият е много хубав – каза тя, като имаше предвид един от студентите, който помагал с организацията. След кратка пауза добави: – И е умен.

Засмях се на коментара ѝ, защото тогава тази тема все още не ме вълнуваше. В гимназията не бях имала нито една връзка и може би намирах уют в положението си. Във всеки случаи не обичах да споделям много и ако е имало някое момче, което да ме вълнува, предпочитах да го запазя за себе си, а и нищо не беше станало, така че за какво да губя време в празни приказки. Тогава бях твърде самовглъбена. Струваше ми се като печеливша стратегия, предвид всичко, което се случваше покрай мен.

Спомням си, когато научихме, че малко преди да завършим, Алисия от съседния ни клас беше забременяла. Доколкото знаех, след като си взе дипломата, реши да не следва висше и заживя с приятеля си, а няколко месеца по-късно се ожениха, а тя стана най-обикновена домакиня. Нищо друго не ме стряскаше повече. Звучеше ми съвсем абсурдно за момиче на осемнайсет години да реши, че иска това.

След години щях да я засека в родния ми град и да си поговорим надълго и нашироко, въпреки че никога не сме били близки. Първото ми впечатление, когато я видях беше колко щастлива изглежда. Лицето ѝ излъчваше топлина, направо сияеше. Времето я беше забравило и за момент ми заприлича на същото онова момиче, което познавах в училище. Само дето сега буташе детска количка, а другите ѝ две деца подтичваха наоколо. Не знам какво ме прихвана, но я попитах дали съжалява. Нямах никакво намерение да я обидя, а и тя не го прие така. Може би се надявах, че ще ми отговори честно. Тогава вече бях във връзка от няколко години и много въпроси ме мъчеха.

                ‒ Не те питам, за да се заяждам или нещо такова, просто…

                ‒ Напълно те разбирам – каза ми Алисия и погледна към дъщеря си, която беше протегнала ръка към нея и я молеше да я вземе. Тя се наведе и я вдигна. Лицето ѝ беше станало сериозно. – Маги, ние с теб не бяхме кой знае какви приятелки в училище, не се познаваме добре, така че е съвсем нормално да ме питаш това. Но аз винаги съм искала деца и семейство. Няма да те лъжа и да ти говоря как съм следвала сърцето си и други такива глупости, истината е, че просто извадих късмет. Сещаш се, че положението можеше хич да не е цветя и рози и животът ми… – тя погледна към дъщеря си и ѝ се усмихна. – Да… Ако ме питаш дали ще съм много щастлива, ако момиченцето ми се прибере един ден и каже: „Мамо, бременна съм“… Направо ще се хвана за главата... Няма нищо сигурно в живота и осъзнавам какъв риск поех, когато реших да родя. Само че винаги има изключения. Поне за това си давам сметка. Просто се оказа, че аз съм едно от тези щастливи изключения, нали разбираш? И голяма част от причината е баща ѝ.

После си поговорихме за съпруга ѝ. Виждах, че в очите ѝ още гори плама на ученическата любов и искрено се зарадвах. Каза ми, че трябвало да заведе дъщеря си на зъболекар, понеже имала проблем със захапката и щяло да се наложи да ѝ направят скоби. На сбогуване се прегърнахме и ми пожела успех с всичко, аз на нея също. Каза ми, че мога да я потърся, ако имам нужда от каквото и да било. Струва ми се забавно как години по-късно именно тя ме запозна с Галя. Така че ще излъжа, ако кажа, че разговорът не ми повлия, всъщност ми даде кураж за нещата, които мислех, че ми предстоят, а и също ми показа, да спра да се притеснявам толкова много. Дори повярвах, че може би, аз и той, сме едно от тези „щастливи изключения“. Разбира се, както каза и Алисия, в живота няма нищо сигурно.

 

***

 

Първото ми впечатление от него не беше особено добро. Отначало не можах да преценя дали начинът му на говорене е съвсем искрен. Думите му се провлачваха в пространството или пък излизаха насечени, сякаш се бореше да не изтърве нишката на мисълта си. Това беше преди да поговоря с него насаме, дотогава само се засичахме в общи кръгове и понякога се случваше да дебатираме на семинара.

Спомням си как на едната лекция се засегна въпросът за свободната воля. Аз я отричах, той пък я подкрепяше. Отначало се сформираха два лагера, но бързо общата дискусия се разпадна. Така че вече нямаше дебат, а просто много каращи се хора на едно място. Видях го как се прокрадна покрай всички останали. Аз тъкмо се бях разгорещила след петнайсет минутен спор с едно момиче, когато той седна до мен. Първият му въпрос беше:

                ‒ Защо смяташ, че няма свободна воля?

Лицето му беше съвсем спокойно, а очите му, които за първи път срещаха моите, имаха някаква особена притегателна сила.

                ‒ Въпросът е не дали човек има свободна воля – каза ми той, след като бяхме поговорили известно време. – Няма нищо, което да те спира да вземеш решение, което е в пълно противоречие с теб. Да, човек до голяма степен е продукт на средата си, но в момента, в който той осъзнае доколко това е вярно, той е свободен да се откъсне. Струва ми се нелепо да кажеш, че дори когато човек опитва да направи нещо, което е в несъответствие с характера му, това пак би било предетерминирано. Разбира се, следващият аргумент би бил за това доколко сме свободни в обществото, но това е друг проблем, който няма нищо общо със свободната воля. Ако в този момент решиш, че ти е писнало да ми слушаш глупостите и скочиш да ми забиеш тази химикалка в окото, моето желание да се съхраня, ще е в противоречие с твоето. Въпросът в случая е, че нашата свободна воля е в постоянна борба с тази на останалите. И в крайна сметка резултатът зависи от това чия ще надделее над другата.

Вече не си спомням какво точно съм говорила, само си спомням, че до края на дискусията се чувствах много глупава, не само, но бях и бясна. А той си седеше все така спокоен и се усмихваше насреща ми. В онзи момент лесно можех да си представя как се протягам към него, за да го зашлевя, а самодоволната му гримаса пада от лицето. Може и да се чувствах глупава, но смятах, че той е още по-голям глупак. Естествено мнението ми се промени, иначе нищо от това нямаше да се е случило.

Тогава сме били деца, а децата обичат да водят безсмислени спорове, от които нищо не разбират. Спомням си, че до края на дискусията, дори не ми се беше представил. Аз знаех името му, но предполагах, че той не знае моето, така че протегнах ръка и му казах.

                ‒ Аз съм Магдалена.

Той се усмихна и веднага ми стана ясно, че знае коя съм.

                ‒ Аз съм Никола, приятно ми е.

Първите няколко месеца не се случи нищо и може донякъде вината да е била моя. Извън дебатите, почти не се засичахме, а и виждах колко е зает с организацията на събития в университета. Но започнеше ли семинара, той винаги си намираше оправдание да седне при мен, отначало на разстояние, а после все по-близо. След първите ни няколко разговора вече бях сигурна в няколко неща. Едното беше, че в никакъв случай не е идиот, а второто, че никога не съм виждала по-красив мъж от него. Приятелката ми се оказа права.

Казвам красив, защото като че ли за мъж не е толкова често използвано. Има някак по-различна конотация, която не винаги служи в полза на мъжете. Може би трябва да кажа, че и не беше съвсем типичния пример за мъжка красота, тъй като лицето му си беше особено. Имаше пронизващо сиви очи и вежди, които се извиваха като пречупени арки. При първите ни срещи все още не беше пуснал брада, но до края на семинара, вече имаше такава. Гъста, русолява, каквато беше и дългата му коса, виеща се около лицето като поток. Не бях особена почитателка на брадата и след като се събрахме се погрижих за нея, не без известно негодуване от негова страна. Колкото и да е добре поддържана една брада, почва да пречи. Особено, когато бедрата ти са по-чувствителни. Поне такова е моето мнение.

Може и да нямах опит с мъжете, но умеех лесно да забелязвам какво е отношението на околните към мен. Все пак неговото ме объркваше, защото виждах колко отворен е към всички останали и колко тих е с мен. Тогава нямах особено желание да предприема действия, затова оставих събитията да се развият естествено, затова и се наложи да чакам. Едва последната седмица от семинара, се престраши да ме покани на среща, а аз, разбира се, приех. След време щяхме да си говорим за това и да се смеем.

                ‒ Бях безнадеждно влюбен – казваше той, докато ме целуваше по врата и прокарваше пръсти през косата ми. – Нормално да съм по-срамежлив.

                ‒ А сега не си ли? – питах на свой ред.

                ‒ Не смятам, че мога да ги сравня. Сега те обичам.

Така започна връзката ни, като нито един от двама ни не подозираше какво предстои. Тогава нито знаехме, че ще се оженим, нито предполагахме, че някога ще се разделим.

 

Все още се чувствам като дете, когато след толкова години се връщам към спомена, когато се любихме за първи път. Никога не съм мислила, че ще е толкова важно или паметно за мен, но така се случи. Разбира се, първият ми път, няма кой знае какво обективно значение. Но колко хубаво беше да се довериш на някого, когото обичаш и да го приемеш в себе си. Любовта с него беше лесна като въздишка на отмора след дълъг ден.

Когато го попитах дали мога да се кача с него и той ме погледна леко изненадан, когато се целунахме в мътната жълтеникава светлина на стаята му, когато ме съблече и докосна тялото ми, сякаш всичко друго беше спряло да има значение. Пръстите му ме обгърнаха с меката си топлина и тялото ми потръпваше под напора им. Устните му, които ме желаеха, ръцете и душата му. Беше ли ме страх? Може би да, но действие след действие, времето беше загубило линейната си нишка и всичко се сля в един прекрасен, съвършен миг. За първи път се отдавах на някого и нямаше по-хубаво чувство от това.

Той беше първият мъж, който открехна тази врата за мен. Не ревнувах от мисълта, че е бил с друга, защото от момента, когато го приех в себе си, миналото спря да съществува. Последваха още много студени нощи, когато ме държеше в топлата си прегръдка, още топли дни, когато се любехме под жаркото слънце. Животът ми започна да се разтваря като пролетна пъпка, огрята от утринните лъчи. И онова, което правихме с него, беше съкровено за мен. Когато ми прошепна, че ме обича, аз вече го знаех със сърцето си, бях го усетила във всяко докосване, във всяка въздишка. Лежахме един до друг и се мъчех да успокоя разтуптяното му сърце с мислите си, а след няколко минути всяко негово дихание беше станало и мое. Той често пишеше нощем, а аз учех в стаята му. Любехме се отново и отново. Всеки един миг, прекаран заедно, беше ценен и ние се хващахме за него, сякаш можеше да ни е последен. Той беше станал моят живот.

 

Когато решихме, че искаме да се оженим, бях на двайсет и пет. Тогава се канех да запиша докторантура, а той се надяваше скоро да издаде първата си книга. Живеехме заедно и от месеци си говорехме за живота ни заедно.

Спомням си как танцувахме в апартамента му и светлината от уличните лампи, нахлуваща отвън, хвърляше сенки по стените. Някаква жена от отсрещната сграда беше излязла на терасата си да пуши и малкото пламъче на цигарата ѝ припламваше в нощта. Той ми каза че иска да прекараме живота си заедно, аз му отвърнах със същото. Тогава нямахме много пари, но ми беше купил пръстен и след като падна на колене, го сложи на ръката ми, а аз се наведох, за да го целуна. Заспахме на топлия под, дали си обещание.

 

Спомените са странно нещо. Много хора казват, че човек е склонен да идеализира миналото, да помни хубавото, а лошото да забравя. Дълго време бях наобратно, бях се хванала за болката и я държах близо до сърцето си, сякаш ме беше страх, че ако се разделя с нея, щях да се разпадна. Като млада толкова бързах да зачеркна миналото, защото се чувствах наранена, че забравях колко щастие ми беше донесло. Може би ме е било страх, че ако забравя миналото ще повторя същите грешки. Разбира се, ако мога да ги нарека грешки. Грешка ли беше, че се събрах с Дан, че се роди София? Че обичах и че бях обичана? Глупости. Мога да говоря до безкрай за всички неща, които са ме разочаровали, обаче предпочитам да си пия подсладения чай на спокойствие, да си върша работата и да се радвам на времето с дъщеря ми. Вече не съм толкова черногледа и гледам по-обективно на живота.

 

***

 

                ‒ Защо си станала толкова рано, мамо? – попита ме София, когато ме видя в кухнята. Явно я бях събудила. Изглеждаше ми още сънена и явно просто отиваше до тоалетна.

                ‒ Сънувах кошмар и не можах да заспя – казах ѝ.

                ‒ Искаш ли да дойда при теб? – усмихна ми се тя. – Ще взема и Чизми. Заспал е в моята стая.

                ‒ Не мисля, че ми се спи, миличка, а и си направих кафе. Ще проверя няколко курсови работи и после тръгвам към университета, че имам работа.

                ‒ Утре Дейна ще дойде за малко. Така де, днес.

                ‒ Добре, миличка.

Тя се завъртя без да каже нищо повече и се затътри към тоалетната. Беше към четири и единствените звуци, които чувах бяха провлачването на пантофите ѝ, жуженето на лампата и бумтежът на сърцето ми.

 

 

3.

 

Липсата на сън никога не ми се е отразявала добре. Нито сега, нито преди години, когато тепърва започнах да го сънувам. В съня Никола ми се обади посреднощ, за да ми каже, че се е случило нещо ужасно и трябва да отида при него. Попитах го какво е станало, но той продължи да повтаря, че е ужасно и че трябва да дойда. После всичко помръкна.

Когато се събудих цялата бях вир вода и за момент не знаех къде се намирам. Бях се върнала в неговата стая и се опитах да светна лампа, която я нямаше. Съборих няколко книги от нощното си шкафче, докато се сетя, че моята е хваната за таблата на леглото.

Бях на третото си кафе за деня и мислех за кошмара. Чизми лежеше в скута ми и мъркаше, а аз си играех с опашката му, когато София дойде и ме попита дали имам работа.

                ‒ Точно сега си почивам.

                ‒ Искаш ли да дойдеш с мен и с Дейна? Ще ходим да изберем подарък за Миша. Бях ти пратила едни обеци, видя ли ги?

                ‒ Съжалявам, миличка. Не съм, нямах време.

                ‒ Ще дойдеш ли?

                ‒ Ами…

                ‒ Хайде, хайде – подкани ме София. – Трябва ти да се разсееш малко, по цял ден работиш.

Тя го каза небрежно, но очите ѝ бяха настойчиви. Вероятно изглеждах съвсем изтощена, а лицето ми беше подпухнало. Кога последно бях яла?

                ‒ Добре, ще дойда. Искаш да ви закарам, нали?

София ми се ухили насреща.

                ‒ Ясно, Дейна няма ли книжка?

                ‒ Няма, сега ще почва курсове, само да приключи сесията.

                ‒ Добре, дай ми половин час и ще съм готова.

                ‒ Разбрано. Само ще трябва да отидем да я вземем, понеже още не е дошла. И после може би да отидем в мола, Дейна има отстъпка за една бижутерия.

                ‒ Обади ѝ се, да знае, че идваме.

София отиде в другата стая и за момент се почувствах съвсем сама. Чизми ме погледна и премига бавно, а аз се наведох да го целуна по главата, после отидох да се преоблека и взех зеления си шал от една кутия, която държах на най-горния рафт в гардероба ю. Погледах го известно време, след което го увих около врата си, сложих си дебелото палто и излязох в коридора да се обуя. Повиках София и тя като по команда се показа от стаята си.

                ‒ Тръгваме ли?

***

 

Едно от нещата, за които винаги съм му се възхищавала беше невероятната му способност да взема решения, които не винаги изглеждаха очевидни, но в дългосрочен план се оказваха правилни. Повечето ми колеги не бяха така и дори да имаха някаква визия за живота си, тя рядко се оказваше устойчива. Много хора се лутат през по-голямата част от живота си и малките открития, които правят по пътя, са нещата, които ги тласкат напред. А той ходеше през живота със самочувствието на човек, който знае къде отива и какво иска. Дори да се заблееше в някоя посока, беше уверен, че краката му в крайна сметка ще го изведат на правилното място.

                ‒ Знам бъдещето – каза ми той веднъж, привел се заговорнически, сякаш ми поверяваше важна тайна. – Не всичко, но много неща.

                ‒ Като? – попитах го, смеейки се.

                ‒ Както знаех до кого трябваше да седна, така знаех, че един ден ще ти предложа и ще приемеш. Също така знам, че ще имаме дъщеря. Ще я кръстиш София и като стане на осемнайсет, ще е около метър шейсет и осем, но винаги ще твърди, че е метър и седемдесет. Ще е изключително красива, защото ще има моите очи и твоят характер…

Това беше първият път, когато говорихме за бъдещето по такъв начин. Когато го чух да казва, че ще имаме дъщеря и дори как ще я кръстим, усетих че дълбоко в себе си се пропуквам. По хубав начин, разбира се. Мисля че се замаях и той дори се стресна, че ми е станало лошо. Аз поклатих глава.

                ‒ Щастлива съм, Никола! И ако знаеш бъдещето, трябва да знаеш и това!

                ‒ Казах ти, не всичко. Но много неща.

Тогава не обърнах внимание на казаното, но после щях отново и отново да се връщам към думите му и да откривам по нещо ново в тях всеки път.

В сравнение с него, дори аз самата, не бях особено уверена къде отивам. Винаги съм знаела какво искам, но никога към какво се стремя. Крайната цел ми се губеше някъде. Докато на него, като че ли тя му беше най-ясна. В същото време рядко говореше за бъдещето и предпочиташе да обсъжда настоящото. Сравнението му винаги е било със стъпала в мрака. Не знаеш колко са, нито как изглеждат, но в края на пътя виждаш отворена врата. Понякога се препъваш преди да я достигнеш, но тя си е там и те чака.

Той беше и единственият човек, на когото можех да разкажа за баща си. Може би си мислех, че ако споделя, ще бъда отритната и осъдена, без самата да разбирам защо. Така че, когато му разказах какво ми се е случвало като по-малка и защо съм си тръгнала от родителите ми, по лицето му нямаше нито следа от изненада. Само ме придърпа към себе си и прошепна:

                ‒ Знам колко те боли, но аз съм тук.

В прегръдката му имаше особена сила и за момент се почувствах като малко момиченце. Вече не си спомням какво му казах, нито колко време сме стоели така, но си спомням чувството, че в гърдите си имах игленик, в който някой упорито забиваше карфица след карфица. Рядко плачех, но тогава сякаш някой завъртя кранче и всичко се изля, а той само галеше косата ми и повтаряше, че сега е тук. След случилото се, два дни не можах да спра да хълцам; той се смееше, а аз се правех на ядосана, но болката си беше отишла. Още помня как с целувки триеше сълзите от лицето ми. Оттогава в очите му виждах частица от собствената си душа, която плуваше в синия им простор. След този ден нямаше тайни помежду ни, или поне така смятах.

 

Докато ги гледах как двете с Дейна ходят пред мен, как се спират пред витрините и погледът им ту се задържа на нещо, ту се преплъзва към друго, как се смеят и се втурват нанякъде, не можех да не го усетя до себе си, как ме е хванал за ръка и от време на време спираме, за да ме целуне. Все още виждах лицето му, сиво и изпито, последният ми спомен от него в болницата, но застинало в топла усмивка, която ми късаше сърцето.

София наистина беше метър шейсет и осем, но винаги твърдеше, че е метър и седемдесет. Имаше пронизващо сини очи, почти сиви и светло кестенява коса, като моята. „Ще я кръстиш София“, беше ми казал. Разбира се, името не е фиксирано във времето. Аз го реших, а не съдбата. Но той вече е знаел. Знаел е, че София ще се роди, когато той отдавна си е отишъл, знаел е, че никога няма да я види със собствените си очи, но и че вече я е видял.

Вдигнах шала до устните си и го задържах така, докато София не ме повика, а после сякаш забравила всичко, тръгнах след тях.

 

4.

 

Две години, толкова време бяхме женени. Отначало не разбирах какво се е променило. Тъкмо бях защитила докторантурата си и се канех да започна работа, като асистент в университета, а той щеше да подпише договор с издателство. Първите признаци се появиха месец по-рано, когато забелязах, че има нещо, което не иска да ми каже. Когато го попитах какво има, той само се усмихна, но сивите му очи гледаха през мен, сякаш не ме виждат.

                ‒ Утре ще се прибера малко по-късно – каза ми той. Тъкмо бяхме вечеряли и умората вземаше връх.

                ‒ Защо?

                ‒ Имам час за преглед и ще се проточи. Нищо сериозно, не се притеснявай.

Така ми каза. „Нищо сериозно, не се притеснявай“, тези думи щях да си ги повтарям отново и отново като развалена грамофонна плоча. Дълго време те бяха единственото, за което можех да се хвана. Сдържаният му тон и студената усмивка. Още тогава трябваше да разбера какво става, но вместо това си затворих очите, отказвайки да видя очевидното.

Той съвсем се изолира и по цели нощи работеше. Притеснявах се за него, защото ми изглеждаше все по-блед и болнав. Но всеки мой опит да говоря с него, оставаше напразен. Виждах го, че се измъчва. После мина денят на прегледа, а с него и животът ми се промени.

Всичко се случи за една вечер. Той се прибра както обикновено, но лицето му беше посърнало. Не си спомням какво говорихме, но накрая се разплаках:

                ‒ Моля те, кажи ми какво има.

                ‒ Ще разбереш скоро – този път нямаше усмивка. Гласът му идваше отдалеч, като ехо в някаква пещера.

                ‒ Стига глупости, не те разбирам. Нищо не разбирам – почнах да хлипам като малко дете, продължих да го умолявам, но нямаше смисъл.

Тогава той седна до мен и ме прегърна.

                ‒ Нали знаеш колко те обичам – прошепна ми той.

                ‒ Щом ме обичаш, кажи ми какво има – проплаках аз, а той ме притисна още по-силно до себе си.

                ‒ За всичко си има време, скъпа моя. А сега е време да си лягаме.

Думите му толкова ме ядосаха, че за момент бях готова да му се нахвърля. Но вместо да направя каквото и да било, му позволих да ме отведе. Двамата легнахме на леглото и ме целуна. Това беше последният път, когато се любихме. Когато се събудих на другата сутрин, него го нямаше.

 

В едно съм сигурна след всички тези години. Той наистина ме обичаше. Казвам го, защото имаше моменти, когато подлагах на съмнение дори това. Когато човек е млад, за колкото и зрял да се мисли, не осъзнава колко подвластно е сърцето му на болката. И когато отровата ѝ плъзне в него, то става като отворена рана за всичко лошо на този свят, подобно на кутията на Пандора. Изведнъж всеки хубав спомен започва да ти се изплъзва, започва да ти се струва като поредната коварна илюзия, с която си се заблуждавал. Поне аз така се чувствах по времето, когато той напусна живота ми. Години наред щях да го обвинявам, както обвинявах и себе си. Чувствах се толкова глупава, че съм го пуснала до мен и че сега страдам. Ако не друго поне с времето много неща ми се изясниха, макар не всичко.

 

Мисълта да се обърна към майка му за помощ ме тормози дълго време, но накрая се предадох. Преди да говоря с нея, беше естествено да помисля, че има друга жена, че ми е изневерил. Дори да беше така, знаех, че каквото и да става, ще го обичам достатъчно, за да му простя. Набрах номера ѝ и зачаках да вдигне.

                ‒ Ало? – гласът ѝ ме стресна в първия момент, сякаш бях забравила, че се обаждам на някого.

                ‒ Маги се обажда.

Последва кратка пауза, след което тонът ѝ се промени напълно. Тя имаше същия насечен начин на говорене, но сега омекна.

                ‒ О, миличка… – за първи път се обръщаше така към мен. – Съжалявам.

Бях свикнала с мисълта, че не ме харесва, но докато говорихме усетих истинска загриженост в гласа ѝ. Попитах я дали знае къде е Никола и дали скоро е говорила с него.

                ‒ Миличка, чух се с него преди няколко дни, но си мислех, че е при теб. Не знам какво да ти кажа. Не иска да ме чуе. Отказва да говори с други лекари и твърдо отказва лечение.

                ‒ Лечение? – попитах.

„Нищо сериозно, не се притеснявай“, ушите ми писнаха.

Майка му не можа да повярва, когато ѝ обясних, че не знам нищо и че днес съм получила документи за развод. Тя ми каза, че през цялото време ѝ е обяснявал как ходим заедно на прегледите и колко много го боли, задето трябва да премина през всичко това заради него.

                ‒ Нищо не разбирам – каза майка му. – Помислих, че ми се обаждаш, за да го убедим да продължи с лечението… Сякаш е друг човек, онзи ден ми звънна, за да ми каже, че няма намерение да минава през химиотерапия и че сигурно ти ще искаш да говориш с мен, но решението му било категорично. Още тогава ми се стори, че нещо не е наред.

Майка му говореше разтревожено, но единственото, което чувах беше пищенето в ушите ми. Сякаш някаква птица бе застанала на рамото ми и пищеше ли, пищеше, после забиваше клюн в тъпанчето ми.

                ‒ Ако се чуеш с него ми се обади, става ли?

                ‒ Ще ти кажа, ако се обади вкъщи, миличка. – И след кратка пауза добави: – Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо.

                ‒ Благодаря.

Опитах се да стана от дивана и да отида до леглото, но краката ми се подкосиха и паднах на пода. Може би съм стояла поне час така, виеше ми се свят и главата ми бучеше. Когато се съвзех опитах да му се обадя, но телефонът беше изключен. Взех няколко аспирина и си налях чаша вино. Не знаех към кого да се обърна, затова просто зачаках…

Може би щеше да ми се обади, може би щеше всеки момент да се прибере. Но накрая ми стана ясно, че той няма да се върне.

Чувствах се най-наранена, че след всичко, което си бяхме казали, след всичко, което беше направил за мен, смяташе, че не може да ми се довери за същото. Само ако ми беше казал… Щях да му обясня, че ще съм с него каквото и да става. Отново и отново звънях, но телефонът си оставаше изключен. Сякаш беше потънал в дън земя. Единственото, което получих седмица по-късно беше известие, в което ме молеше да подпиша документите.

Минаха още няколко дни, в които не говорех с никого. Чух се само още веднъж с майка му, но тя не можа да ми каже нищо. Бях толкова разстроена от случилото се, че една вечер, когато бях на прага да приема, че светът ми се е сринал, в миг на ярост, направих най-голямата грешка в живота си. Подписах документите, а на другата сутрин ги изпратих на посочения адрес.

 

Не знам какво ми стана, но сякаш превключих копче. Част от мен умря с подписването на документите. Изхвърлих всичките ни снимки заедно, или почти всички, и се отървах от подаръците, които си бяхме разменяли, а накрая се изнесох от апартамента. Единственото, което ми остана от него е зеления шал, който ми подари на едно пътуване. Къде по неволя, къде по случайност, не можеш да се отървеш от всичко, което някога е значело толкова много за теб. Уверих се години по-късно, когато въпреки цялото ми старание да го изхвърля от живота си, още пазех няколко стари наши снимки.

Този шал продължава да ме топли в студените дни; и когато не мога да заспя, го държа близо до себе си. Най-обикновен шал, който дълго време даже не си спомнях, се превърна за мен в една от най-ценните ми вещи, която щях грижливо да пера на ръка и да пръскам с парфюма му, за да не умре споменът толкова лесно. София много пъти ме беше питала за шала и даже съм ѝ позволявала да го носи, но предполагам, че никога не можах да ѝ обясня защо значи толкова много за мен.

 

***

През следващите няколко месеца, сякаш напълно го забравих. Надали мога да го обясня, защото самата аз не го разбирам. Всеки спомен с него ми се струваше толкова далечен и нереален, че започнах да се надсмивам на тях като на глупави сънища.

Докато все още бяхме в началото на връзката си, имаше едно напълно неоснователно съмнение в мен. Някак всичко ми се виждаше твърде хубаво, за да е истина. Тогава живеех в странна розова приказка и с основание съм се чудела кога ще дойде тъжният ѝ край.

Всъщност съм повече изненадана от себе си, по начина, по който се примирих. Направих всичко възможно да го затътря в най-задните кътчета на ума си, да се дистанцирам от него. Вече не се случваше на мен, а на моя двойничка. Така че нямаше нужда аз да страдам, нямаше нужда мен да ме боли. Нека всичко се изсипе върху нея. Нека тя плаче нощ след нощ, докато кожата ѝ изсъхне, напукана под сълзите. Аз не бях нея. Не можеше да се случва на мен. Приказката щеше да има щастлив край!

Продължих си живота, сякаш никога не го е имало, затворих се в черупката си и не излязох оттам половин година. Зарових се в работа, защитих си докторската дисертация, а свободното си време го прекарвах с приятелки. Когато някой ме попиташе какво е станало, не обръщах внимание на въпроса. Какво можех да им кажа, когато всяка клетка в тялото ми, отричаше съществуването му? Почти осем години, затрити с едно мигване. Сякаш се бях хвърлила във водовъртеж и преди да се усетя, в него бях изгубила всичко. Накрая изплувах, но на друг бряг, без помен от дома.

Година и половина по-късно се появи новият ми съпруг, а няколко месеца по-късно подписах брачен договор.

 

***

 

Бяхме се прибрали, когато избухна новината за земетресението на границата между Турция и Сирия. Жертвите бяха хиляди, а ранените още повече. Възникнало малко след полунощ и сринало до основи огромна част от района. Записи от днес показваха сгради, които се срутват и хората, които бягат далеч от тях. Вторичните трусове не бяха по-малки, 7.6 по рихтер. Взривен газопровод, пожари, счупени прозорци и хаос. Някои се събудили, други не, погребани под къщите си. София остави кутийката с обеците на масата и продължи да гледа репортажа, докато аз отидох в банята да си сваля грима и да си наплискам лицето с вода.

                ‒ Ужасно е – каза тя, когато се върнах.

Съгласих се, наистина беше ужасно.

 

                ‒ Живи сме! – беше първото, което ми каза Галя, когато се чух с нея и веднага започна да се смее. Тя вече беше при майка си и баща си в Турция.

                ‒ Всички добре ли са?

                ‒ Не беше близо до нас – успокои ме тя. – Но ме събуди малко след четири часа. Давид го проспа, но аз се събудих. Отначало си помислих, че съм си въобразила, нали разбираш, но майка ми също се събуди. Знаеш ли какво ме попита, като ме видя: „Всички живи ли са?“. Изби ме на смях, нали знаеш как е, когато човек е нервен. Двете не можахме да заспим и си приказвахме до сутринта. Слава богу всички сме живи и здрави.

После си поговорихме малко. Щеше да е егоистично да ѝ говоря за Никола, когато имаше толкова много грижи на главата. Ставаше късно и се канех да си лягам, когато ми призна, че прогнозата не е добра.

                ‒ Опасяват се, че сме го открили твърде късно. Толкова съм глупава, не трябваше да го отлагам.

                ‒ Стига глупости – казах ѝ аз. – Ще се оправиш.

Галя започна да се смее.

                ‒ Дано Бог те чуе.

                ‒ Ще ме, обещавам ти го. Нали и София само това повтаря.

Галя мълча толкова дълго, че трябваше да погледна телефона, да не би да ми е затворила.

                ‒ Благодаря ти, ще се чуем пак. Хайде, лека.

Беше ми трудно да се отърся от чувството, че съвсем скоро можех да изгубя приятелката си, както бях изгубила него. Устата ми беше съвсем пресъхнала и неприятна тежест затискаше гърдите ми. В този момент притесненията ми се сториха съвсем незначителни. Последните дни бях толкова погълната от мисли, че за момент целият ми свят се въртеше само около едно. Налях си чаша вода и преди да заспя пуснах телевизора. Репортажите продължаваха. София дойде при мен. Беше си направила чай с мляко и мед и ядеше от онези евтини бисквитки, които ти пробутват в бензиностанциите с кафето.

                ‒ Как е Галя? – попита ме тя, докато сядаше на дивана.

                ‒ Само са усетили земетресението, но не е било близо до тях.

                ‒ Поне това – каза тя и въздъхна. – Много ѝ се насъбра наскоро.

                ‒ Знам – за момент се поколебах дали да ѝ кажа, но реших, че ще е по-добре да знае. – Лекарите не са много оптимистични.

София направи странна гримаса, сякаш я бях подразнила.

                ‒ Кажи ѝ, че ще се оправи.

                ‒ Точно това ѝ казах.

                ‒ И спри да говориш за това, не дърпай дявола за опашката.

Държеше се по същия начин, както когато ѝ казах, че Галя е болна. Може и да беше взела моя характер, но имаше неговия темперамент. Наистина си приличат, помислих си. Тя кръстоса крака, с ръце отпуснати в скута и като в отговор на мислите ми, каза следващите си думи:

                ‒ Откога ти повтарям, че ще се оправи. Не разбра ли, че знам бъдещето?

И ме погледна със същата усмивка, която някога той ми беше отправил.

                ‒ Какво? Какво има, мамо?

                ‒ Не, нищо – казах аз и се присегнах за една от бисквитите.

Тя прецени, че няма смисъл да ме пита, вероятно очакваше същия отговор, като преди, „Трудно е за обяснение“. Навярно не можех да ѝ кажа друго.

Тя остави чашата на масата и легна в мен. Скоро дишането ѝ се успокои и разбрах, че е заспала. Аз се отпуснах назад и тежка въздишка се отрони от устните ми. Може би още следващата седмица щях да отида на гроба му.

 

5.

 

Сънувах го за първи път две години след развода ни. Тъкмо се нанасях в нов апартамент и беше малко след коледните празници. Макар всичко да изглеждаше перфектно отстрани, всъщност беше един от най-тъжните периоди в живота ми. Имах нов мъж, ново жилище, но около себе си чувствах абсолютна самота. Дори апартаментът ми се струваше празен и студен, сякаш грубо отказваше да ме приеме. Белите му стени ми се струваха сиви, грапави, похабени. Без да го осъзнавам живеех нечий чужд живот.

Съвсем ясно си спомням първия сън, може би защото беше толкова неочакван и вся в мен неопределим смут. В него се любихме дълго и красиво на лунната светлина. Тя сякаш пламтеше около телата ни със сребрист блясък. Сънищата ми винаги са били обгърнати в мъгла, дали гледам през собствените си очи или не, няма значение; но в тези с него, мъглата я нямаше. Само сребърното сияние, витаещо във въздуха край нас. И беше точно толкова хубаво, колкото си го спомнях.

В тях ту се озовавахме в колата му, ту на леглото в квартирата му или пък на моето в общежитието, докато съквартирантките ми ги няма. Във всеки случай светлината си беше там. Струеше от телата ни като лъчи, които запълваха пространството около нас с вибрацията си. Той ми шепнеше, че ме обича, но когато понечех да му отвърна, контурите му тутакси се размиваха и сънят изчезваше. Последният ми сън с него беше на 31 март.

Спомням си как една такава нощ, се събудих и за момент дори не знаех къде се намирам. Чух силно прохъркване и се извърнах стресната, само за да не разбера кой спи до мен. В този разрез от секундата, мъжът, когото сега наричах мой съпруг, беше станал за мен непознат. Понякога дори забравях, че Дан съществува. Той се прибираше късно, но когато се будех посред нощ винаги го намирах в леглото си. В тези моменти усещах как се пропуквам и започвах да плача. Понякога на ръба на леглото или в кухнята, ако усетех, че ще се събуди. Чувствах, че живея в чужда къща и това не беше моят дом.

Започнах да върша работата си през малките часове на деня. Когато приключех, бях достатъчно изморена, да се върна в леглото и да поспя няколко часа, надявайки се че пак ще го сънувам, но това никога не се случваше. Друг път просто стоях загледана в сенките по сивкавия таван и се мъчех да не мисля за нищо. Скоро в гърдите ми се насъбираше такава тежест, че просто не знаех какво да правя. И пак заридавах тихо, а сенките се разтичаха със сълзите ми като спирала и милваха лицето ми, за да ме утешат. Спях прекалено малко и това започна да си личи.

 

Всеки следващ път се будех дори по-объркана и трябваше да се вкопча в спомена за съня и да го изтегля обратно, иначе чувствах, че някой несправедливо ми е отнел най-ценното. Сънищата зачестиха и започнах да го сънувам всяка нощ. Топлина се разливаше по цялото ми тяло, главата ми пулсираше с глух тътнеж. Дъхът му, ръцете му, сякаш в кратката секунда след като бях отворила очи още беше с мен, в мен. Ако се насилех достатъчно ми се струваше, че мога да го видя. Но после чувството на празнина се завръщаше и разбирах, че съм сама.

С Дан опитвахме да имаме дете, но бяха минали три месеца и не се получаваше. И така докато не започнаха сънищата, а с тях и цикълът ми спря. Единия месец ме пропусна, втория също. Малко след смъртта на баща ми имах много тежки епизоди на преяждане и повръщане. Тогава цикълът ми беше спрял за три месеца. Но през останалото време винаги е бил точен като часовник. Все пак не ме притесни, че може да съм бременна, а чувството, че дори да съм, не е с неговото дете.

Изведнъж се намерих в същата позиция, в която бях изпаднала преди две години. Светът ми се сриваше и стената, която бях издигнала между мен и него започна да се пропуква. Имаше моменти, в които не знаех коя съм, нито как съм се озовала тук. Сякаш се пробуждах от много дълъг и изморителен сън, в който друг беше вземал решенията вместо мен. Защо бях подписала документите за развода? Боже мой, защо? Бях на дъното на ямата и се мъчех да си проправя път към повърхността, преди да са ме заровили жива.

 

Сега като се замисля, Дан имаше прекалено много причини да ме мрази, но въпреки всичко той остана с мен. Дори не го обвинявам, че не можа да приеме София като своя дъщеря. В известен смисъл, тя не беше. Никога не го беше казвал, но аз го усещах. Може би животът ни, който имахме заедно, го устройваше достатъчно, а и както вече казах, на мен също ми беше удобен.

Няма да е справедливо, ако кажа, че никога не съм го обичала, но каквото и да изпитвах, то бързо си отиде. Дори когато ми предложи брак след шест месечна връзка, не си спомням друго освен собственото ми безразличие. Трябваха ми години да осъзная, че във връзка лишена от любов няма истинско щастие. Поне така ми се струва. Дори сега ми е трудно да обясня какво точно ми е минавало през главата. Както когато осемте ми години с Никола бяха потънали в забрава, сега и тези ми се губят в нищото.

 

***

 

Сънищата от този период деля на две части. Първата бих обвързала с емоционалните ми нужди тогава, тя приключи сравнително бързо и в нея единственото, което правихме е да се любим. Тогава отново осъзнах какво е интимността за мен и то в момент, когато си бях забранила да я изпитвам.

Втората обаче беше различна. В нея се намирах в някаква болница, където ходех да се виждам с Никола. Спомням си как, когато и да отворя вратата на стаята му той беше седнал на прозореца с цигара. Никога през живота си не го бях виждала да пуши, но в сънищата ми палеше цигара след цигара, а горчивият им дим изпълваше стаята.

В тези сънища двамата единствено си говорихме за неща, които вече нямат значение. Дори започнах да си ги записвам в дневник, който криех от Дан и попълвах грижливо всяка сутрин. Бях спряла да се събуждам толкова често и се върнах към нормалния си ритъм. Започнах да се чувствам по-добре, макар да живеех двойствено. В истинския свят нямаше толкова много неща, които да ме задържат. Копнеех нощите, когато ще го видя отново и ще можем да си поговорим.

 

ВТОРА ЧАСТ

 

„I fell into the ocean when you became my wife

I risked it all against the sea to have a better life

Marie, you are the wild blue sky, men do foolish things

You turn kings into beggars and beggars into kings

 

Pretend that you owe me nothing

And all the world is green

We can bring back the old days again

When all the world is green

 

The face forgives the mirror, the worm forgives the plow

The questions begs the answer, can you forgive me somehow?

Maybe when our story's over, we'll go where it's always spring

The band is playing our song again, all the world is green.“

 

Tom Waits, All the World is Green

6.

 

                ‒ Как си, скъпа?

Той беше застанал под рамката на прозореца и седеше облегнат на перваза. Отначало виждах само силуета му, но очите ми постепенно привикнаха със светлината. Около лицето му се носеше синкав дим и очите му примижваха всеки път щом си дръпнеше от цигарата.

 Когато говоря за сънищата си, рядко мога да предам чувството, което ме беше обзело тогава. Една особена агония, която се разливаше на талази по тялото ми и караше всяка негова фибра да се стяга и отпуска. Едновременно бях себе си, но нито се усъмнявах как съм стигнала до болницата, нито защо съм там. Дори, че пушеше ми се струваше в реда на нещата, макар че после щяхме да си говорим и за това.

                ‒ Съжалявам, че те накарах да дойдеш чак дотук. Просто не ми остава много – каза той, когато не му отговорих.

                ‒ Не разбирам – отвърнах.

                ‒ Няма нищо, ще разбереш. Това е само началото.

                ‒ Началото на кое?

                ‒ На разговорите ни с теб – вече виждах съвсем ясно лицето му, той ми се усмихваше зад завесата дим.

Тогава осъзнах, че сънувам. Сърцето ми започна да препуска като лудо и за момент тялото ми в съня и онова, което спеше, се сковаха.

                ‒ Няма нищо, бъди спокойна.

                ‒ Не, не, ти не разбираш. Това е кошмар.

Той ме погледна объркано.

                ‒ Не е кошмар, Маги. Аз съм.

Но вече бях започнала да се паникьосвам. В следващия миг се обърнах към вратата и излязох в коридора – сградата беше съвсем празна. Не знам от къде бях толкова сигурна, но всеки момент щеше да се случи нещо ужасно.

                ‒ Маги! – повика ме той от стаята си. – Ела да те прегърна.

За момент успях да се овладея, дотолкова че да се върна при него.

                ‒ Може би се обърках – казах му.

Тогава той се приближи и уви ръце около мен.

                ‒ Съжалявам, че си тръгнах…

Сърцето ми отново се качи в гърлото и започна да барабани. Не знам какво ме прихвана тогава, но се дръпнах. Изведнъж прозорците помръкнаха, сякаш някой разля черна боя по тях. Още си спомням помръкналото му изражение, докато ги гледаше.

                ‒ Аз… не разбирам.

Но беше твърде късно. Стаята стана съвсем тъмна и преди да се усетя някой се присегна зад мен и сложи ръка на очите ми…

 

Понякога още изтръпвам като си спомня съня. Не знам дали мозъкът ми се опита да го отхвърли или някой наистина се натрапи при нас. Казвам някой, защото не съм сигурна как да го нарека. След тази първа нощ обаче в мен се роди желанието да се върна при него и слава Богу кошмарът не се повтори.

Често се чудя сама на себе си колко лековерно може да е човешкото сърце. В същината си всички сме деца, които се мислят за пораснали. Има моменти обаче, когато тази наивност ни връща част от изгубеното, без да осъзнаваме, че то винаги се е спотайвало в сенките на ума ни. Затова е и толкова важно за мен да се върна на гроба му. Само след няколко дни ще станат двайсет години от смъртта му и макар да ме е страх, трябва да го видя.

 

Няколко дни по-късно отново го сънувах. Беше застанал по съвсем същия начин, облегнат на перваза и запалил поредна цигара. Когато ме видя, той скочи от прозореца и ме прегърна, като внимателно държеше цигарата, така че да не изгори косата ми с нея. Двамата се целунахме, но беше сякаш съм докоснала устни до студеното отражение на огледало. Нямаше нищо общо със сънищата, в които се любехме. Той не се смути и само размаха ръка, за да разсее дима, преди да се върне на перваза. Движенията му бяха непринудени, сякаш познаваше тази стая от край време. До леглото му имаше табла с недокосната храна, а на шкафчето цяла камара книги.

                ‒ Никога не съм те виждала да пушиш – казах му тогава.

                ‒ О, ами – той вдигна рамене и се усмихна глупаво. – Тук си позволявам.

Трудно ми е да обобщя всичко, за което сме си говорили през следващия месец. Когато го сънувах сякаш понятието ми за време спираше да съществува, то ставаше една красива илюзия, както всичко около мен. Естествено беше да го попитам защо си е тръгнал, а на това той отговори простичко:

                ‒ Не мисли, че съм искал да се разболея, нито че съм искал да те напусна. Просто трябваше да свърша много неща преди да умра.

                ‒ Сега мъртъв ли си?

                ‒ Не, не съм. И скоро трябва да се видим. Имам да ти дам няколко неща.

Той не поиска да ми каже нищо повече, а и аз не попитах. Имах други по-важни неща, за които трябваше да говорим.

                ‒ Знаеш ли колко пъти мислих, че не ми остава нищо друго освен да се самоубия? – бях наранена и ме болеше, и исках да знае колко изоставена съм се чувствала. – Изобщо можеш ли да си представиш какво е най-близкият ти човек просто да изчезне от живота ти? Дори да не иска да ти се обади? Един ден да реши повече никога да не се види с теб без да ти каже защо?

                ‒ „И ако можех да започна всичко отначало, знаейки онова, което знам сега, резултатът си остава същият. И ако можех да започна отначало за трети път, знаейки онова, което ще знам тогава, резултатът си остава същият. И ако можех да започна всичко отначало още сто пъти, знаейки по малко повече всеки следващ път, резултатът винаги си остава същият, и стотният живот като първия, и стоте живота като един.“ Това беше най-трудното решение, което съм вземал през живота си, Маги. Не знаеш колко ме беше страх…

И друг път бях чувала откъса, но така и не попитах от къде е.

                ‒ Знаеш ли, малко са нещата, за които съжалявам, но едно от тях винаги ще е бъде, че те предадох. Не бях честен с теб и се отнесох жестоко. Може би е имало друг начин, просто на мен не ми беше известен.

                ‒ А София, всички неща, за които си говорихме? Те лъжа ли са?

                ‒ Как мислиш?

                ‒ Вече не знам какво да мисля.

Той направи странен жест с ръка, вдигна я във въздуха, а после главата му клюмна надолу и докосна слепоочието си с пръсти, сякаш за да не падне от раменете му. Приличаше на „Меланхолия“ от Едуард Мунк, но без лодката и силуетите в далечината.

                ‒ Никой не ме подготви за това – каза ми той. – Просто се случи. Бях при майка ми, може би вече не си спомняш. Наложи се да постъпя в спешното и на следващия ден докторите ми казаха. Струваше ми се невъзможно, казах им, че се чувствам добре. Но разбира се, симптомите са били там, а аз дори не съм ги забелязал. Отново и отново питах дали не са сбъркали изследванията. Говорих им за теб и че е невъзможно това да са моите резултати. Докторът ме слуша известно време и накрая излезе от стаята. В онзи момент имах чувството, че ще умра на място. Когато докторът се върна и ми обясни, че трябва да ме изпратят на още изследвания, аз отказах. Започнах да се смея, но всъщност бях толкова уплашен… Дори извикаха майка ми, но тя нищо не можа да направи. Прибрах се с нея, а после се върнах при теб… А имах толкова работа, все още имам. Но не ми остава много време, скъпа моя. Бях толкова сигурен в света, а сега не съм сигурен в нищо. Вярвах, че мога да го променя и имам цял живот за това. Още една заблуда, която си отиде – косата му беше станала дълга и няколко кичура се виеха край лицето му. Той отметна единия назад и се облегна замислено, извърнат към прозореца. – Всичко ще се случи както съм ти го казал, но не по начина, който исках. Все пак ние двамата с теб сме едно щастливо изключение.

Той се извърна към мен и в очите му видях да прозира същото онова късче, което му бях дала със сърцето си. То плуваше в безкрайния сив океан, като далечен мираж, каяк за изгубените лодки.

                ‒ Надявам се да ми простиш.

Не отговорих. Не можех да отговоря. А той продължи като в транс, думите му отекваха през тялото ми и го запълваха със светлина.

                ‒ Спомняш ли си колко вечери прекарвахме прегърнати и как ти четях докато заспиш? Малките неща, за тях ме боли най-много. Винаги си ми казвала, че имам хубав глас и че те успокоява. Искаш ли да ти почета? Имам няколко книги тук, не е нужно да се задържаш. Просто ми хрумна, че би било хубаво…

 

Когато се връщам назад опитвам да не бъда толкова жестока към себе си. Самата идея, че умира ми се струваше далечна. Може би се дължеше на факта, че до самият край не го видях болен. Дълго време не знаех дали съм го изоставила или той мен, във всеки случай болката беше непоносима, защото го обичах твърде много. Тормозих се, че съм постъпила грешно, че каквото и да направя, никога няма да си простя, но когато говорихме, той нито веднъж не ме обвини. Бях попаднала в онези лабиринти с огледала и накъдето да се обърнех, виждах само счупени парчета стъкло.

Понякога си мисля за разговора ни за свободната воля и се чудя доколко думите му, че знае бъдещето, си противоречаха с доводите, които ми изложи тогава. „Не знам всичко, но много неща – беше ми казал.“ Но все пак твърдеше, че е постъпил по единствения начин, който му е известен. Може би самият той не разбираше доколко се е оплел в нишката си от безвремие. Струваше ми се колкото съдбовно, толкова и глупаво. Във всеки случай бях безсилна да променя станалото, а той съжаляваше, задето не е видял друг изход.

Онази нощ той ми чете от томче с поезия на Рилке, първо в оригинал, а после ми ги превеждаше. Бяхме легнали един до друг в болничното му легло, което едва ни събираше. Спомням си, че говорихме за живота си преди и се смеехме. В сънищата си никога не плачех, но събудех ли се, от очите ми капеха сълзи. Беше минало много време откакто последно се чувствах щастлива.

 

7.

 

Мисля че съпругът ми започна да усеща, че нещо не е наред, но последната капка беше, когато майката на Никола ми се обади да ми каже, че е помолил да отида при него. Беше късно вечерта, може би след десет. Отначало не познах гласа ѝ, а и тя звучеше толкова разстроена, че ми отне време да я разбера. От една седмица не го бях сънувала и се молех да го видя поне още веднъж, въпреки че при последния ни разговор ме беше предупредил. Години наред щях да си въобразявам, че сме говорили, дори си представях как с часове обсъждаме най-незначителните неща, но винаги съм знаела, че е само мираж – той отдавна си бе отишъл. Така че когато майка му ми се обади, вече знаех, че е или мъртъв или скоро ще умре.

Ако съм допуснала грешка, сигурно беше, че казах на Дан при кого отивам. Той знаеше, че съм била омъжена, но никога не беше повдигал въпроса. Само веднъж ме попита какво е станало между нас, но аз предпочетох да премълча. Единственото, което ме учуди беше, че поиска да види негова снимка, а реакцията му дълго време остана загадка за мен. Хвърли ѝ един бегъл поглед, кимна замислено и после ме попита дали искам да излезем някъде на вечеря. Скоро забравих за случилото се и си го спомних едва онази вечер.

След време си дадох сметка, че честността е хубаво нещо, но не винаги нещото, от което се нуждаем. По някаква причина исках да съм искрена с него и да го накарам да разбере, когато самата аз не разбирах. Постъпих глупаво, признавам си. И все пак, ако наистина исках да съм честна, щях да му кажа, че не го обичам и че бракът ни е бил грешка. Щях да си събера багажа и да си тръгна, без значение какво щяха да говорят хората. Но не го направих, не и след последните ми разговори с Никола.

До онази вечер с Дан никога не сме се карали. В известен смисъл смятах, че за нашата връзка е невъзможно. Тя бе лишена от всякакви емоции, по-суха от прахан, но явно че е трябвала правилната искра, за да я подпали.

Когато чу при кого ще отида, беше сякаш съм запалила фитил. Възцари се дълга, плътна тишина, в която съскането на пламъчето можеше да се долови, последвана от същото онова кимване. Бях смаяна колко ясно ми се върна всичко. Дори нямаше да се учудя, ако ме беше попитал дали не искам да излезем на вечеря. Но тогава фитилът изгоря и последва взрив.

                ‒ Отиваш при него? – кресна Дан. – При него?

Не го бях чувала да вика и се сковах. Оттам нататък нямаше смисъл какво казвам, разговорът можеше да отиде само в една посока. Той кръжеше из стаята като граблива птица, която се кани да се спусне от небето. Изведнъж се спря и ме прониза с поглед. Приближи се до мен с разперени ръце и се уплаших, че ще ме удари. Нямах причина да мисля, че ще го направи, но тогава цялата се свих, готова да си понеса последствията. Но той не ме удари и отстъпи назад, а погледът му трескаво затърси нещо, което го нямаше.

                ‒ Не виждаш ли какво става? Не виждаш ли какво прави? Не си чувала от него нищо, съвсем нищо две години и изведнъж те моли да отидеш при него!

Не беше така, но той не го знаеше. Нямаше как да го разбере, дори да му обясня. Едва тогава си дадох сметка какво е значело сдържаното му кимване тогава. Ужасна, изпепеляваща ревност.

                ‒ Изневеряваш ли ми? – попита той. За момент очите му се бяха прояснили, приличаха на две бездънни дупки, които всеки момент щяха да ме погълнат.

Трябваше да си прехапя езика, за да не се изсмея. Можех да го попитам същото, макар тогава само интуицията да ми го подсказваше.

                ‒ Не – отсякох аз. – Обиждаш ме, ако мислиш, че бих го направила.

                ‒ Така значи… Аз те обиждам? – той сбърчи устни и започна да клати глава, сякаш претегляше следващите си думи. – Искаш да го убия ли?

                ‒ Какво?

                ‒ Искаш да го убия? – повтори той и кичура черна коса пред лицето му потрепери. – Ако копелето не умре до един месец в болницата, лично аз ще се погрижа за него, разбра ли ме?

Думите му не ме уплашиха толкова, колкото ме накараха да го съжаля. Може би бях пред истерия, но правех всичко възможно да не прихна от смях пред него. Искаше ми се да му изкрещя: „Ти ли? ТИ ЛИ!“ и да започна да го удрям, да взема някоя ваза и да му я разбия в главата. Накрая кимнах.

                ‒ Не знам какво очакваш – той сви рамене, сякаш вече не говореше на мен.

                ‒ Той умира – отвърнах.

                ‒ Хубаво, прав му път.

Голямата трепереща буца в гърдите ми се качи в гърлото. Знаех, че иска да ме нарани, знаех, че е разстроен. Може би постъпих безчувствено тогава, но нямаше значение. Отстъпих назад и се обърнах, за да не види сълзите ми. Усещах погледа му в гърба си и ровеше като лешояд, който къса парчета месо. За момент се почувствах гола. Но за нищо на света нямаше да му доставя удоволствието да ме види разстроена.

-Хайде, отивай! Сама ще видиш!

Той си взе палтото и изхвърча от апартамента без да каже нищо повече. Спомням си как по някое време очите ми се зареяха към прозореца, синкав контур в черната нощ. Видях жици, а по тях накацали птички. Въобразих ли си или валеше сняг? Не мога да кажа със сигурност, защото на следващия ден нямаше и следа от него, а и вече не беше зима. Но точно тогава се чувствах като една от тези птици, които мръзнеха по жиците. Сякаш бях в капана на времето, изгубила от поглед къде трябва да съм и коя съм всъщност. Може и птиците да съм си въобразила, не знам. Нощта беше единственият балсам, който като черно було се спускаше над мислите ми, за да ме погали с меката си длан. На следващия ден отидох в болницата, а Дан се прибра няколко дни по-късно, когато му се обадих, да му кажа, че Никола е починал и утре съм на погребението. Но дотогава вече нищо не беше същото.

 

8

 

Спомените един след друг започнаха да се връщат по-ясни откогато и да било. Когато майката на Никола ми се обади за пореден път, в гласът ѝ вече нямаше тревога, нямаше загриженост, имаше съкрушителна болка. Може никога да не сме се разбирали с нея, но смъртта на Никола ни сближи. Години по-късно още се обаждаме една на друга по празниците, за да си побъбрим час-два и така до следващия път. Често си говорим за него.

Понякога на коледа тя ми казва:

                ‒ Рожденият му ден щеше да е след три месеца.

И аз се съгласявам с нея, потънала в мисли.

Погребението беше на втори април и се наложи да пътувам няколко часа, защото щяха да го погребат в родния му град, на едно място с баща му. Майка му ми каза, че цял живот си е мислила, че това място ще е за нея и че никога не е предполагала друго. Тя беше вързала стоманено-сивата си коса с черна панделка и изглеждаше дори по-стара; тогава трябва да е била на около шейсет, но ако някой ми беше казал, че гони осемдесетте, щях да му повярвам. Чак е странно, как за двайсет години, лицето ѝ не се измени повече. Мисля че мъката по сина ѝ остави траен отпечатък, който нищо друго не можа да отмие. Когато я питах дали има нужда от помощ, тя всеки път ми казваше, че може да се оправя сама, и така година след година.

Началото на април беше особено тягостно. Беше валяло почти седмица и после няколко дни пече слънце. Земята се задушаваше от собствените си изпарения. Когато най-накрая излязохме от църквата и потеглихме подир катафалката, усетих остра болка в гърдите. Майката на Никола и няколко жени, които не познавах, дойдоха да ме утешат. След десетина минути ми размина и продължихме към гроба.

Наистина не си спомням кой дойде на погребението. Може да са ми се мярнали няколко познати лица, но Никола беше напуснал света ни, много преди да почине. Сякаш някой нарочно беше изтрил спомена за него, докато не останем само неколцина да го помним…

 

Онази вечер мислех, че София няма да се прибере понеже беше излязла с Дейна и Миша. Сигурно е минавало два и съвсем не съм усетила, че се е прибрала. Така че когато ме завари в кухнята с чаша вино в ръка и лице покрито от сълзи, се почувствах като глупачка. Чизми се беше качил на плота в кухнята и сигурно сме изглеждали смешно отстрани, аз се бях навела към него, а той стоеше съвсем неподвижно и мигаше на интервали.

                ‒ Какво е станало? – попита ме тя, по лицето ѝ пробяга притеснение. – Да не си говорила с Галя?

Поклатих глава.

                ‒ Съжалявам, че не бях добра майка – казах ѝ тогава.

Онази вечер и двете бяхме пили прекалено много, а мен ме разяждаха дълго стаявани мисли. Чудех се колко ли моята болка е повлияла на дъщеря ми. Години наред си бях мислила, че я крия добре и правя всичко, за да я предпазя, но откакто ми каза, че е знаела за отношенията ни с баща ѝ, проумях колко чувствителни могат да се децата.

                ‒ Какво говориш? – тя се приближи към мен и ме прегърна. – Какво е станало, мамо? Защо плачеш?

                ‒ Съжалявам, направих каквото можах. Искам само да съм добра майка и нищо да не ти липсва.

                ‒ Заради татко ли е това?

Аз почнах да клатя глава, но след миг размислих:

                ‒ И заради баща ти. Не можах да обикна баща ти и сега ме убива мисълта, че от всичко, ти страдаш най-много.

                ‒ Глупости – София взе чашата от ръката ми и я остави настрани. – Винаги съм знаела, че не го обичаш мамо. Може да не съм го осъзнавала, но е било там като чувство. Вече не съм дете и разбирам.

                ‒ Именно това ме измъчва най-много.

Беше ме срам, задето собствената ми дъщеря ме вижда разплакана, но в същото време последните седмици ми бяха дошли в повече. Капка по капка те пълнеха чашата на сърцето ми, докато тя не се разля.

                ‒ Съжалявам…

                ‒ Не, не, стига, не ти се сърдя мамо. Не го казвам за това.

                ‒ Не знаех, че през цялото време си виждала какво става. Не съм искала това да е част от живота ти, Софи. Толкова много съжалявам.

                ‒ Не, не, нищо ми няма на живота. Прекрасен е, ти си прекрасна майка, моля те, спри да плачеш.

                ‒ Толкова приличаш на него.

                ‒ На кого, мамо?

Топлата ѝ ръка продължаваше да гали лицето ми, а единственото, което исках е да потъна в дън земя, за да не се налага София да ме утешава. Но и не можех да направя нищо, защото сълзите просто се изливаха от мен. Последният път, когато плаках така беше на погребението му и оттогава не ми се беше случвало. Знаех, че трябва да съм силна за детето си, но без да разбера, то е знаело всичко. Усещала го е; че с баща ѝ не се обичаме, че целият ми живот е бил една голяма, добре скалъпена лъжа. Знаела е, но е предпочела да премълчи, защото от нас двете тя е била по-силната.

Докато аз съм се опитвала да я предпазя и отгледам, всъщност тя е пазела мен; за да не се спука балонът, в който така спокойно си живеехме.

                ‒ Другата седмица няма да ме има няколко дни.

                ‒ Къде ще ходиш?

                ‒ Трябва да се видя с някого.

Не знам защо го казах така, стори ми се като най-простото обяснение, въпреки че не беше вярно.

                ‒ Искаш ли да дойда?

Бях започнала да се успокоявам и София отиде да направи чай, докато аз лежах на дивана. По телевизията тъкмо бяха почнали новините и монотонният глас на водещия съобщаваше прогнозата за времето.

                ‒ Ако искаш… Ще ме няма само за уикенда.

                ‒ По-добре да дойда, мамо.

Не казах нищо и оставих горчивия вкус на срама да се разтвори по небцето ми, след което отпих още една глътка вино и си поех въздух.

                ‒ Мислех, че днес ще спиш при Дейна. С такси ли се прибра?

                ‒ Щях, но ми стана лошо и Кристиян ме докара. Той не пие, така че не се притеснявай.

                ‒ Кристиян?

                ‒ Нали ти бях казала, че Дейна и Миша искат да ме запознаят с едно момче от университета…

Чизми беше слязъл на пода и се милваше с вирната опашка в крака на София. Аз избърсах сълзите си и се усмихнах.

                ‒ Утре се разбрахме да излезем – каза тя.

Аз излях остатъка от виното и си поговорихме още малко. После ѝ казах, че ще си лягам и тя кимна сънено.

                ‒ Добре ли си, мамо?

                ‒ Съжалявам, не исках да ме виждаш така – и след кратка пауза добавих: – Не се притеснявай, утре имаш по-важни работи.

София ме прегърна и двете стояхме дълго така, после си казахме лека нощ и си отидох в стаята, където се отпуснах на леглото. Този път сънят ме отнесе бързо, безпаметен, безболезнен и дълъг.

 

ТРЕТА ЧАСТ

 

„We'll meet again,

Don't know where,

Don't know when

But I know we'll meet again some sunny day

 

Keep smiling through,

Just like you always do

‘til the blue skies drive the dark clouds far away

 

So will you please say "Hello"

To the folks that I know?

Tell them I won't be long

They'll be happy to know

That as you saw me go

I was singing this song…“

 

Vera Lynn, "We'll Meet Again"

 

9.

 

На 31 март се навършиха двайсет години от смъртта му. Утре ще взема колата си, която бях оставила в сервиз и заедно със София ще отидем на гроба му. Пътят не е дълъг, може би три часа докато стигнем града. Не съм се обаждала на майка му, защото ми се иска просто да се свършва с това. Взех шала му, както и диктофона, който ми дадоха в болницата. Не се чувствам добре. Откакто се събудих цялата треперя, имам чувството, че няма да имам сили да застана на гроба му, но поне София ще е с мен. Може би ще ѝ разкажа за него, още не съм решила. Последните седмици издигнах преграда помежду ни, но си мисля, че има неща, през които човек трябва да мине сам. И все пак, колко години вече съм сама във всичко? Може би преувеличавам, но не мога с лека ръка да отхвърля чувствата си. Толкова години минаха, а аз все още съм същото онова момиченце, което плака в прегръдките му. Иска ми се всичко да е по-просто. Все пак признах на София, че няма да се виждам с никого, а ще отида на гроба на стар приятел.

                ‒ Не съм ходила там откакто ти се роди.

                ‒ Защо?

                ‒ Може би се страхувах, че ако отида там, ще трябва да се примиря.

                ‒ Със смъртта му?

Аз кимнах.

                ‒ Много близки ли бяхте?

София винаги е била изключително интелигента и ми стана ясно, че се досеща за какво става въпрос.

                ‒ Да, бяхме.

Страхувах се да кажа повече. Все още част от мен се противеше на смъртта му. Ако я приемех, беше сякаш аз самата да кажа, че отдавна съм умряла. Може би съм прекалено егоистична, не знам.

 

С Галя се чухме малко след операцията ѝ. От последния ни разговор, само си бяхме писали, така че когато ми се обади, не можех да стоя на едно място и Чизми ме следваше в безцелните кръгове, които описвах из стаята.

                ‒ Всичко мина повече от прекрасно – каза ми тя, звучеше все още леко замаяна. – Прогнозите са добри.

София учеше в стаята си, но щом чу, че говоря с Галя, веднага изтича при мен, изключи телевизора и се хвърли на дивана. „Новините са добри – казах ѝ аз и почнах да кимам енергично, прехапала устни.“

На лицето ѝ веднага се изписа облекчение.

                ‒ Още ми е малко чоглаво след операцията, обаче се чувствам добре – гласът ѝ се провлачваше, но усетих спокойствие в него. – Ще се наложат още изследвания и химиотерапия, но всички ми казват, че ще се оправя.

                ‒ Мога ли да те пусна на високоговорител, Софи е при мен?

                ‒ Разбира се… – оставих телефона на масичката и двете започнаха да си говорят. – Как си миличка?... Чу ли, че леля ти ще се оправи! Разбрах, че си излязла на среща с някакво момче, какво имаш да ми кажеш за това?

София започна да се смее и трите заговорихме сякаш всяка грижа на света е изчезнала. Имах усещането, че нямаше да е по-различно, ако се бяхме събрали в дневната на по кафе.

                ‒ Какво ти казах! – викаше отново и отново София. – Че ще се оправиш! Научи се да ме слушаш по-често.

                ‒ Права си, каза ми го – отговаряше Галя.

София ме гледаше със самодоволна усмивка и сякаш казваше: „Не разбра ли, че знам бъдещето?“.

След разговора ми с Галя, усещах как пейзажът пред мен се проясни. Бях ѝ споделила притеснението си, че съм забравила къде е погребан, а тя на това отговори: „С какви глупости си пълниш главата? Разбира се, че ще си спомниш!“ Така че когато 31 дойде, усещах как всичко около мен свири своята пролетна мелодия и ми нашепва нежни думи. Галя ми каза, че ще си спомня и се оказа права. Още щом стъпих на гробището, краката ми ме поведоха.

 

***

Денят беше повече от прекрасен и печеше слънце. По целият път със София слушахме музика. Преди години беше купила диск с песни на Елвис от завръщането му през 68-ма година. Някъде на половината път, песните започнаха да се повтарят, но нито аз, нито тя, имахме против. Винаги съм обичала гласа ѝ, така че беше приятно да я слушам докато пее. Много се радвам, че е наследила моя вкус за музика.

Началото на Април ни понесе на гребена си и неусетно стигнахме града – отблясъците от пътя, красивото време. Ляв завой покрай кметството, десен покрай началното училище и още пет минути напред, докато не стигнахме отбивката за гробището. Мисля че вече имаше и асфалтиран път от другата му страна, но предпочетох да оставя колата и да повървим. На слизане взех чантата си в която носех шала и касетофона.

Онзи ден в болницата едва можах да го позная. Очите му бяха затворени, косата му сплъстена около лицето. Приличаше на всичко друго, но не и на моят Никола. Но когато погледнах към ръцете му, те си бяха същите. Най-красивите ръце, които някога съм виждала – сега студени и сивкави, но все така изящни и меки. Бях закъсняла. Само с няколко часа, но бях закъсняла.

Минаваме по широката алея. Покрай нас се носи ароматът на пролетта и сърцето ми се пълни с болка, а на лицето ми е разцъфнала тъжна усмивка. Един мъж ни вижда, изправя леко рамене и ни съпровожда с поглед. Още малко и ще сме там. Познах върбата още щом я видях. Същата върба, която се издигаше над гроба му преди години, сега бе пораснала още и клоните ѝ стигаха до земята, а вятърът ги подухваше нежно. Изглеждаше сякаш се е навела, за да прегърне надгробната плоча, скривайки името и снимката му.

                ‒ Тук е – казах на София. Тя се огледа малко озадачена, но не каза нищо. През цялото време усещах лека тревога от нея, сякаш не знаеше дали трябва да е тук. Тази тревога ме тормозеше много време, но сега вече я нямаше. Дори мога да кажа, че за първи път от много време се чувствах на място.

                ‒ Това ли е той? – попита ме тя, докато отметна клонките на върбата зад плочата. – Много е красив.

Нямаше пейка, така че седнах на ръба на гроба. Вятърът духаше право в лицето ми, но нежно, сякаш се опитваше да обгърне чертите ми с въздушната си ръка. София се повъртя една-две минути и ме попита дали искам да ме остави за малко. Аз кимнах разсеяно и я гледах докато се отдалечава.

Извадих шала и го увих около врата си, а диктофона оставих върху напечения мрамор. Поколебах се преди да пусна записа, но нещо в мен ми подсказа, че искам да чуя гласа му.

                ‒ Много време се чудех какво искам да ти кажа, Маги… – последва кратка въздишка преди да продължи: – Обичам те и това, че вече не съм с теб е единственото, за което съжалявам. Боли ме, че изгубих най-скъпия си човек. Може би в крайна сметка не бях прав за нищо, не знам. Времето ще покаже. Но не си мисли, че няма да ме видиш повече. Все още ще идвам при теб и се надявам, че някой ден ще бъдем заедно. Ще се грижа за теб, Маги. Както и за дъщеря ни. Какво не бих дал да се преборя и да бъдем заедно. За първи път ми бяха раздадени хубави карти, но явно някой е решил, че не може всичко да е перфектно. Явно късметът ми в този живот се изчерпи с това да те срещна. Иска ми се още веднъж да караме колелета по плажната алея и всяка сутрин да ти правя закуска. Ти ще ми кажеш, че не си гладна, но когато опиташ портокаловия сок, ще хапнем заедно. Чувствам се като малко дете, когато мисля за нас. Какво да направя, че искам още веднъж да те видя как се будиш? Но не бъди тъжна. Искам да си усмихната. Дори сега казвам всичко това с усмивка. Животът ти тепърва започва, любов моя. Моят също. Бъди щастлива. Аз те чакам. Ще ти пратя комета, да видиш къде съм…

Записа продължаваше три минути, но остатъкът беше само статичен шум. Явно се е чудел дали да каже още нещо, но накрая е решил, че ще е най-добре да го остави така. Прищракване на копче и край. Останах сама с вятъра, който гъделичкаше веждите ми и отново притиснах шала до устните си.

 

По пътя обратно София ми призна, че е чула част от записа.

                ‒ Бях застанала доста зад теб и пак го чувах, съжалявам…

                ‒ Няма нищо – в онзи момент воденичният камък беше паднал от плещите ми, чувствах се лека и спокойна, най-накрая в равновесие.

                ‒ За него ли мислеше всеки път, като те питах.

                ‒ И за него. Предимно за него.

                ‒ Наистина си го обичала, нали?

                ‒ Твърде много – признах аз. – Имаше едно стихотворение, което той много харесваше, сега се сетих за него. Кратки са щастието и любовта, от бледен сън те избуяват. Засенчен е пътят ни в мъгла и скрити в нея те остават. Или нещо такова, сигурна съм, че в оригинал е по-добро.

                ‒ Съжалявам, мамо.

                ‒ Няма нищо, време ми е да продължа напред. Човек не трябва да дава на болката да му пречи. Позволи си да страдаш, но никога да зависиш от нея.

Тъкмо стигнахме главната алея, когато тя ме попита:

                ‒ Починал е малко преди да се родя, нали?

                ‒ Да, девет месеца преди това.

Аз се разсмях, а София ме погледна объркано.

                ‒ Съжалявам, не се сдържах.

На връщане същият мъж ни изпрати с поглед. Усмихнах му се, а той ми кимна леко и отново потъна в мисли. Зачудих се на чий гроб ли седи. Може би неговата любима, приятел или родителите му си бяха отишли? Не зная.

                ‒ Искаш ли да хапнем, че стана обяд? Сещам се за едно място и ако не са го затворили, можем да седнем там.

София се съгласи, а след кратък размисъл, се обърнах към нея и ѝ казах:

                ‒ Има много неща, които не знаеш за майка си.

Тя отвърна на усмивката ми и се засмя. После стигнахме изхода на гробището и се качихме в колата. През цялото време си мислех, че трябва да се обадя на Галя и да ѝ благодаря. Нещо ми подсказваше, че вече ще мога да спя спокойно, а може би скоро щях да видя неговата комета.

Край

 

06.03.2023 г.