ПЛАВАЩИТЕ ДВОРЦИ НА НАДЕЖДАТА (РАЗКАЗ)

Кратко въведение:

         Този разказ успя да ме измъкне от дълъг период на творчески застой, така че в известен смисъл имах нужда тъкмо от него, така де – да го напиша. Считам го за един вид лирическо отклонение, което обаче ми послужи добре. За разлика от повечето ми разкази, този е съвсем кратък, а това, което ще прочетете всъщност е неговата първа част, има и втора, която обаче не мисля да публикувам, въпреки че бе написана заедно с първата, тъй като не е необходима за разбирането на разказа. Не мога да кажа, че го нареждам сред по-добрите си творби, но все пак е важен за мен и се надявам да ви хареса.

ИВАН ДАНЕВ,

ПЛАВАЩИТЕ ДВОРЦИ НА НАДЕЖДАТА

 

Трета нощ подред не съм се прибирал вкъщи. Знам, че майка ми ще се поболее от притеснение, но точно сега има за какво друго да мисли. От тогава ходя все в една посока, като страня от главния път, защото знам, че ще ме издирват. Много съм млад, още не са ми избили мустаци, а и не съм спал с жена. Не зная на колко съм, но казват, че съм се родил призори в една лятна утрин. Мен обаче какво ме интересува кога съм роден? Сега трябва да стана никой, да изчезна. Не мога да продължавам, както досега. Не и след това, което направих.

         Живея с родителите си в една малка колиба в гората. Баща ми е дървар, а майка ми тъче. Едва свързваме двата края, но все някак се оправяме. Поне докато не се пръкна моето по-малко братче. Това стана преди две години, когато майка ми и баща ми решиха, че могат да си позволят още едно дете. Наистина, работата им спореше, но трябваше ли да избързват?

         Чудя се… Какво ли име да си избера сега? Така де, запътил съм се на юг. Към един от по-големите градове. Чувал съм, че стъпиш ли в някой такъв град и изчезваш. Можеш лесно да се изгубиш в тълпата и всички да те забравят. Да, но за да бъдеш никой ти трябва ново име. Не можеш да търсиш работа и като те питат: „Как се казваш?“, да отговориш: „Аз съм никой“. Това, струва ми се, е твърде подозрително. Най-много да ме изгонят или от страх да викнат някой да ме прибере. А аз не искам това. И така стигнах до заключението, че за да бъдеш никой, първо трябва да станеш някой друг.

         Та да се върна на името. Първо ми хрумна нещо по-грациозно. Бъркли, например. Но се замислих, че това име звучи като на някой благородник и съвсем не е подходящо за целта ми. Следващите имена не бяха по-добри. После обаче се сетих за няколко, които съм чувал от родителите си: Алой, Дейвид, Елиас, Хамон… Все някое от тях щеше да ми свърши работа. Хамон обаче ми се струва като името на някой чужденец. Може би Дейвид, но всеки втори го кръщават така. Дали пак няма да е подозрително? Е, ако ме попитат, аз най-спокойно ще отвърна: „Аз ли съм виновен, че тъй са ме именували, господине?“. Това ще му затвори устата, който и да е. Пък не е лошо име. Харесва ми. Звучно е, но не претенциозно. Всеки може да е Дейвид. Всеки и никой…

 

От няколко часа стоя на брега. Морето се разлива пред мен. Вълните изпиват пясъчните дюни и ги накъдрят на продълговати ивици. Всичко край мен блести. Облечен съм леко като за жътва, но студеният вятър пълзи по гърба ми и при всеки негов полъх потрепервам. Не взех други дрехи, защото не исках да се бавя. Казах си: Не му мисли сега, като стигнеш в града и си намериш работа ще имаш и нови дрехи. Може би така изключвах възможността за провал. Трябваше да успея. Или това или просто щях след време да падна в някоя канавка, изгладнял, мръсен, а накрая мъртъв. А аз не искам да умра, нали така? Цената, която платих е твърде висока, че изведнъж да умра.

 

         Преди малко ми стана лошо. Отпуснах се на пясъка и стоях така известно време. Сякаш нещо в мен се скъса. Боже мой… Не мога повече. Развличам ума си с някакви глупави гатанки, които обаче ми дават утеха само за миг, после мислите отново ме разяждат. Сякаш нечии две ноктести лапи са се настанили вътре в гърдите ми и бавно си проправят път навън.

 

         Сега виждам, че един мъж идва към мен. Той ходи бос по пясъка, а тялото му е загърнато във вълнено одеяло. Краката му обаче са голи. Виждам изранените му колене, грозните бедра, кривите пръсти. Доближава се, но аз не помръдвам. Притворил очи, го наблюдавам. С тояжката си ме побутва да види дали пък не съм умрял. Аз я хващам изведнъж и го дръпвам към себе си. Мъжът я пуска, олюлява се и пада върху пясъка.

                 ‒   Крадец! – изревавам аз насреща му, а той ме гледа невярващо. – Далеч от мен. Крадец!

Той опитва да стане, но го удрям с тоягата. Пада.

Пак опитва да се надигне, а краката му безпомощно ровят пясъка и се мъчи с лазене да избяга от мен. Не го спирам. Когато е достатъчно далеч, става и се обръща пак назад. Взира се в тояжката си. Аз я засилвам и я мятам към него. Пада в краката му, вдига я и бързо, бързо си тръгва по пътя.

Гледам отдалечаващата се фигура. Сигурен съм, че такива като него само се надяват да попаднат на някой мъртвец и да преровят нещата му. Крадци, както ме учеше баща ми, навсякъде крадци.

 

         Вече е нощ, но аз още не мога да тръгна. Става студено. Вятърът се е поуспокоил, но с отсъствието на слънцето усещам как нощния мраз изстудява костите ми. Не знам какво да правя. Не мисля, че има смисъл да продължавам. Отчаянието е налегнало над мен и го усещам като ужасна буца, която е заседнала в гърлото ми. Всички планове, които само преди няколко часа изпълваха мислите ми, сега са изгубили всякаква стойност за мен. Изглеждат ми като кроежите на глупак или на луд. Как може да продължа живота си като никой, когато за целта трябва да изгубя самия себе си? Неспособен съм така лесно да загърбя миналото.

Чувствам се сякаш някой ме е жигосал с нагорещено желязо. Мисля си, че всички други могат да видят кървавия белег на челото ми, този на убиеца. Няма значение какво е името ми, няма значение къде ще се хвана на работа, как ще заживея и дали ще съм в един град или в друг. Аз си оставам убиец, където и да отида.

Загледал съм се в една ярка звезда. Тя сякаш бди над мен. Или пък може би се заблуждавам. Кой би бдял над такава гнусна твар като мен? Не зная от колко време стоя на този бряг. Усещам, че морето пак се бунтува. Вълните се изтласкват все по-напред и по-напред, като легион войници, които щурмуват кралската войска. Те напират, а войската ги отблъсква. Накрая дори усещам как студените ѝ ръце обгръщат моите боси ходила. Сякаш е зима и съм слязъл на реката. Отново се отнасям в спомени, а по страните ми се разлива горещина – тази на две сълзи.

 

Тая нощ сънувах братчето си Уилям, което се спомина преди година. По това време вече не можехме да се справяме. Ставаше ни все по-трудно да храним три гърла, пък камо ли да се грижим и за четвърто. Никой не знае как стана, но една сутрин братчето ми така и не се събуди. Дълго плаках, но не от тъга, а от облекчение. Надявах се, че ще бъдем семейство, както преди. Жалко, че това така и не се случи.

В съня Уилям изглеждаше по-голям. Поне на четири или пет години. Но все пак го познах. Имаше къдрава коса и сини очи. Никога не съм виждал такъв поглед. Спомням си, че се страхувах от него. Сега беше облечен с дрехи като на някой малък лорд. Риза от лен, панталон, мантия, дори имаше една от онези смешни шапки, които съм виждал само по рисунките. Наклонена на една страна и с перо. Зарадвах се, че го виждам.

Тръгнах към него, но той ме спря. Не разбирах какво искаше да ми каже. Тогава той вдигна ръката си и ми посочи нещо в далечината. Обърнах се, но там видях само мрак. И докато стоях така загледан в нищото, изведнъж усетих нечие чуждо присъствие, което ме дебнеше от сенките. Пристъпих назад и затърсих Уилям с очи, той обаче бе изчезнал.

Чух ръмжене и стъпки. Едва тогава се показа от сенките и видях, че онова от което се страхувам съм всъщност самият аз. Той се приближи до мен. Нямаше и крачка помежду ни и аз можех да усетя влажния му дъх върху себе си. Задавено, хъркащо дихание на звяр.

Чак тогава се събудих.

 

Днес се чувствам по-добре. Вече не съм уморен. Скоро пак трябва да стана и да тръгна на път. Забравил съм скорошните си колебания, но все пак още не мога да се реша.

Същите очи, същите къдрици, същото ъгловато лице, мисля си. Няма съмнение, че онова в съня бях аз. Колко страшна мисъл. Нима така ме виждат и останалите хора? После се чудя дали пък не отивам прекалено далеч в това предположение. Не мога да отгатна и причината защо Уилям дойде при мен. Какво искаше? Защо просто не ми каза?

Още съм на този плаж. Вълните се разбиват с грохот в брега и усещам студените им пръски по лицето си. Докато съм спал водата ме е издърпала по-близо до морето. Премръзнал съм. Казах, че се чувствам по-добре, но всъщност това истината ли е? Не мога дори да се мръдна. Дали не умирам?

Втори ден не съм ял нищичко, а сега и този студ… Въпреки, че вече почти не го усещам аз зная, че е там и че не си е отишъл. Дали това не е краят?

 

Пак е тъмно. Отново мисля за майка си. Но странно защо, не мога да си я представя. Виждам само някакъв смътен силует, който изобщо не прилича на нея. Има нейната къдрава, руса коса, но иначе чертите ѝ са сякаш изгубени под бяло, копринено було. Възможно ли е да съм забравил собствената си майка? От тази мисъл ми става толкова зле, че съм готов да се разплача. Очите ми изгарят, но не усещам вчерашните топлина и облекчение. Само ми става още по-тежко.

Изведнъж пред мен става светло.

Виждам баща си. Излезли сме в гората и въпреки че е обед, навсякъде е сумрачно. Изпитвам голяма омраза към този мъж. Сърцето ми е станало на камък, свило се е и отказва да забие. Спомням си, че преди ден съм го видял да вдига ръка на майка ми. Тогава не казах нищо, само чаках подходящ момент… Знаех, че се случва от месеци. Откакто Уилям умря. Това ме изпълваше с такъв ужасен гняв, че всяка вечер си лягах разплакан.

Няколко пъти сънувах как го убивам. Представях си го съвсем ясно. Нищо, че съм толкова млад, а той – толкова силен. Щях да взема неговата пушка и да го издебна в мрака. Да сложа край на живота му веднъж завинаги и да освободя майка си от това проклятие.

Онзи ден той ме беше взел на лов. Каза, че трябвало да ме научи на някои неща. Но усетих заплаха в гласът му. Не знам защо ми се стори така. Навярно е имало причина, обаче не мога да съм сигурен. Затова се и измъчвам, защото не мога да съм сигурен…

Виждам го толкова ясно. Аз вървя зад него. Той държи пушката и се е привел. Вървим ли, вървим, когато изведнъж ми прави знак и спираме. Клякаме съвсем до земята и не мърдаме. Махва ми с ръка, за да се приближа. После ми подава пушката и ми посочва мястото.

Точно на десетина метра пред нас се е скътал един заек.

                 ‒   Както съм ти показвал – прошепва ми той.

Сърцето ми изстива. В този момент баща ми гледа заека и едва осезаемо следи движенията ми. Толкова ли е лесно, мисля си аз. Преглъщам тежко и долепям кладата на пушката до рамото си. Опитвам да успокоя дишането си, но ръцете ми треперят. Баща ми ме поглежда и ме подканва да побързам.

Подчинявам се. Насочвам пушката и стрелям.

Пукотът отеква в цялата гора и мирисът на барут попива в дробовете ми. Свалям пушката и поглеждам към мястото на заека. Него вече го няма.

Чак тогава баща ми се обръща към мен и очите ни се срещат. Опитва се да притисне мястото на гърба, което съм уцелил, но не може да го стигне. Никога не съм чувал такова тежко дишане. Кръвта му се стича в малка локва, а влажната шума плава в нея. Погледът му е същия като на онзи старец от плажа. Гледа ме и не може да повярва.

                 ‒   Ма… – не може да продължи. Задавя се.

За сметка на това обаче има достатъчно сила да се изправи. Не мога да стрелям, понеже пушката не е заредена. Затова се протягам за ножа, който предварително съм скрил в ботуша си. Малък, кухненски нож, от бюфета на майка ми.

Той ме хваща за лявата ръка и я извива, но вече е късно. Забивам острието под ребрата му, той изпъшква и пада на колене. Повтарям същото, но на друго място, малко по-високо. Едната му ръка закрива с шепа лицето ми и аз усещам топлата кръв в устата си. Още веднъж забивам ножа и накрая той пада мъртъв.

Мисля, че тогава изгубих съзнание за няколко часа, защото, когато се съвзех вече бе тъмно. Опитах да стана, но не можех; ръцете му се бяха сключили около мен. За миг си помислих, че ще си остана така и че той никога повече няма да ме пусне, а неговата съдба скоро ще стане и моя. Едно последно наказание за стореното.

Ето, че пак съм там. Боря се с него, опитвам да се надигна, усещам задушаващия му дъх. Бавно успявам да се изплъзна от мъртвешката му хватка и да се освободя. Минали са едва няколко минути, но те ми се струват като часове. Накрая се отпускам на земята и оставям дишането ми да се успокои. Закривам очи и плача. Сълзите просто напират под очите ми и по никакъв начин не мога да ги спра.

Когато тръгвам обратно към колибата виждам, че вътре свети. Запалила свещ, майка ми ни чака, стои сама и се моли да сме добре. Да съм добре. Отварям вратата и поглеждам боязливо зад ъгъла. Тя е заспала на стола, но щом чува проскърцването на пантите веднага се събужда. Скача на крака и тръгва към мен, само че аз излизам на светло и тя вижда кръвта.

                 ‒   Къде е баща ти? – пита ме тя.

                 ‒   Няма го – отвръщам аз, но тя сякаш не ме чува и повтаря:

                 ‒   Къде е баща ти?

Не зная как да отговоря. Стоя там и я гледам безучастно. Тя явно се отказва да ме пита, защото само се обръща бавно и сяда пак на стола си, там прекарва остатъка от нощта. Не ми остава друго освен да взема малко храна и веднага щом се развидели да тръгна на път. Изчаквам утрото и без да се сбогувам, загърбвам веднъж завинаги родната си къща. Майка ми не ме спира. Дори не става от стола си. Мисля, че просто не може.

 

Отново се взирам в същата онази звезда. Бди ли над мен и като какво? Може би е някакво проклятие, което иска да ме погуби? А може и аз да бъркам и да не съм толкова важен, че една цяла звезда да бди над мен. Не чувствам нищо под брадичката си. Сякаш целия свят е изчезнал и съм останал сам самичък с тази звезда. Предполагах, че смъртта ще е бърза, но се оказва друго. Разбира се, ако вече не съм умрял, мисля си. Обаче нещо в мен се съпротивлява.

Колко съм глупав… Какво съм аз? Едно дете, което не познава света, не познава хората. Не познава себе си. Всичко това и сега да се предам. Три дни пътувах, три нощи. Но не съм си мислел, че ще умра на такова място.

Дали трябва да се предам? Мога ли да се предам?

Но вече е късно. Искам да стана, но не мога. Пред очите ми си остава все същия небесен простор и онази ярка звезда, която сякаш ми се смее. Да, смее се на глупостта ми. Има право. И аз започвам да се смея. Чувам собствения си глас, стържещ и чужд, сякаш само за ден съм се състарил до неузнаваемост. Време ми е да заспя и никога повече да не се събудя. Време е да се откажа. Време е…

И докато мисля така виждам, че вече се е съмнало. Звездата е изчезнала, а с нея си е отишъл и ужасния смях.

Вълните вече ме заливат до гърдите, но аз нямам сила да се дръпна от тях, да им кажа: „Оставете ме, искам да живея!“.

Тогава като по някаква божествена повеля над мен се надвесва сянка и закрива зората. После усещам как нечии ръце ме грабват под мишниците и ме издърпват далеч от водата. Същата тази сянка прикляква и ме мята на гръб. Главата ми увисва безжизнено на едното ѝ рамо, но мога да видя как бавно се отдалечаваме от морето.

Мястото, на което лежах е белязано от извивките на тялото ми. Само че миг по-късно водата вече го е изличила. Виждам и нещо друго. Един красив дворец от изумруди плава над морето. Не, не са един, а хиляди. Пред портите на първия започва мост, който свършва точно на брега. В края му, върху пясъка стои стъпило моето малко братче Уилям, което ми маха за сбогом. Лицето му е благо, озарено от усмивка. Никога не съм се чувствал по-щастлив.

Край

Ноември, 2020г.

Copyright © 2020 Иван Данев, Всички права запазени.