Последното представление (Повест)

Кратко въведение
(за скучаещите)

Този разказ се появи като естествено продължение на вече няколко мои произведения, сред които беше и "Една нощ на съновидения". Казвайки продължение навярно бих заблудил някого да си мисли, че това е реално продължение, а не духовен наследник, какъвто всъщност е. 

В едно от предходните си въведения споменах, че имам цял цикъл от разкази и повести, които изследват света през една малко по-пречупена призма. В тях се открояват много фантастични елементи, въпреки че те самите нямат нищо общо с фантастиката. Та този разказ приспада към тях. 

Тук границата между сънища и реалност е почти напълно размита, но докато в "Една нощ на съновидения" главният герой наистина беше престъпил прага на действителното, то тук оставям на читателя да сглоби парчетата от пъзела и да види къде ще го изведе повествователния лабиринт на историята, която е всъщност твърде простичка и човешка.

ИВАН ДАНЕВ,

ПОСЛЕДНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

Закъснявах. Беше почти девет, а аз закъснявах.

‒ Но господине, този адрес е извън града – измърмори шофьорът. – Трябва да си повикате такси, което кара междуградско. С извинение, ама нашата фирма не е такава.

Гледах го невярващо. Току що му бях обяснил в каква деликатна ситуация се намирам и въпреки това шофьорът, четирийсет годишен и с прошарена брада, сякаш изобщо не ме беше чул.

‒ Разберете, че трябва да стигна там навреме – запазих самообладание и обясних повторно.

‒ Господине, аз че ви разбирам, разбирам ви. Но как искате да ви закарам, като за това ще ме уволнят?

И тогава разбрах. Не ставаше въпрос за внезапно пробудила се работническа съвест. Ставаше въпрос за пари. Бях дошъл при този шофьор късно вечерта, прокраднал се в тъмното, съмнителен и със странен блясък в очите, нормално да ми имаше недоверие. „Ами ако няма пари?" – сигурно се питаше, но аз имах пари и бях готов на всичко, за да стигна навреме.

‒ Слушайте, ще ви платя половината сега, а другата като стигнем. Даже ще ви донадя още толкова ако успеете да ме закарате до девет.

‒ Казвате двойно?

Кимнах нетърпеливо.

‒ Как да ви кажа…

‒ Колко искате? – попитах го аз.

Знаех, че ако се забавя дори още една минута това значеше да се обрека на провал. Страхът ми растеше, но аз не можех да повтарям едно и също вече трети път. Шофьорът или щеше да се съгласи сега или заради него моята глава щеше да хвръкне.

‒ Добре господине, качвайте се – въздъхна той и се усмихна топло. – Качвайте се, разбирам колко бързате. Кой съм аз да попреча на един мъж, който отива при своята любима.

Не обърнах внимание на забележката му. Отворих пътническата врата и се мушнах в таксито. Той вече държеше бележката с адреса, запали колата, стара и измъчена, която след като се задави на няколко пъти най-сетне потегли. Направи ми впечатление колко странно управляваше лоста със скоростите. Пръстите му се бяха свили като във фуния и едва, едва го докосваше. Бях се надигнал леко, така че виждах краката му, които умело натискаха педалите. Седалката беше стара и изтрита, кожата ѝ вехта. Впрочем и задните седалки бяха такива, но поне таксито миришеше свежо – на бор, а и прохладния въздух също допринасяше за приятната атмосфера. Сепнах се.

Часовникът показваше седем и трийсет. Шофьорът явно забеляза това, защото побърза да ме успокои:

‒ Не го гледайте, изостава с час. Всеки път го сверявам и всеки път ми изневерява – той се засмя и за да не го обидя направих същото. Като изключим петминутното увъртане покрай решението му дали да ме закара или не ми се струваше нелош човек. – Знаете ли, ако някой разбере, че карам междуградско ще ме уволнят… Надявам се, че оценявате каква услуга ви правя. Много шофьори от моя бранш биха ви отказали, но аз съм душичка, какво да направя. Виждам човек в нужда и му се отзовавам на помощ.

През цялото време кимах, но когато приключи шофьорът ме погледна настойчиво и разбрах, че ще е грешка от моя страна ако не му благодаря.

‒ Така е – съгласих се аз. – Рядко се попада на такива съвестни шофьори. Голям късмет извадих, че срещнах именно вас.

Той се засмя искрено, явно това го удовлетвори, защото дълго мълча.

‒ Впрочем, къде отивате толкова късно?

‒ Трябва да се срещна с една жена.

‒ Това ясно, но каква жена?

‒ Ами… – чудех се как да продължа. Ситуацията ми беше повече от деликатна, така че неправилния подбор на думи можеше да е фатален. – Трудно ми е да кажа, просто…

‒ Да не е от онези срещи на сляпо? Станаха популярни, намерили сте се и така…

‒ Не, не – поклатих глава. Ставаше въпрос за друго, но аз не можех просто да го обясня. Знаех, че подхвана ли темата разговорът щеше да се проточи твърде дълго, а аз бях изморен и не исках това.

Един необичаен блясък падна върху стъклото за обратно виждане и видях, че шофьорът ме гледа. Аз от своя страна избегнах погледа му и се вторачих през прозореца на таксито. Едва сега ми направи впечатление, че се движим в грешна посока.

‒ Чакайте, къде отиваме? – наведох се към него, сграбчил предните седалки; за момент ми се стори, че ще падна върху скоростния лост.

Шофьорът тъкмо се канеше да продължи тирадата си, но явно въпросът ми го смути, защото сега тръсна глава и ме погледна виновно.

‒ О, господине – рече той. – Я ми кажете пак адреса.

‒ Улица… №15

‒ Да, да… О, Боже. Аз… Да, да. Изпуснах отбивката. Мислех си, че ще мога да заобиколя, обаче като го казахте сега разбирам, че съм направил голяма грешка… Ей, страшен срам ме хвана, господине.

Втренчих се в часовника, но се успокоих щом видях, че е едва осем и трийсет и пет. Трябваше да съм на място един час по-рано,  а пътят дотам не би трябвало да е повече от час. Казах това на шофьора, но той целият беше почервенял. Клатеше глава и изглеждаше измъчен. Опрял чело в кормилото той спря колата, изгаси я и ми каза, че е по-добре да изляза.

‒ Да изляза ли? – попитах го аз. Беше отбил до една бензиностанция. Още не бяхме излезли от града, което отново започна да ме притеснява.

Той ме погледна сериозно.

‒ Разберете, не исках да ви подведа така. По-добре си намерете друг шофьор.

В този момент единственото, което исках бе да му се разкрещя, но не го направих. Овладях се и за трети път му обясних ситуацията си.

‒ Не мога да чакам ново такси. Моля ви, трябва да ме закарате. До девет часа остава съвсем малко време, не мога да закъснея. Вие си нямате и на идея под какво напрежение съм поставен. Нищо лошо не сте направили, объркали сте се, случва се. Сега моля, много ви моля, карайте!

‒ И не се сърдите? – попита ме с известно недоверие. Звучеше като малко дете.

‒ И на най-добрите се случва да сбъркат – опитах се да му направя комплимент с надеждата, че това ще го върне обратно на пътя.

‒ Добре тогава, потегляме. Благодаря ви за проявеното разбиране.

‒ Не, моля ви. – казах аз, макар тонът ми да беше напрегнат. – Не вие, а аз трябва да ви благодаря.

Шофьорът натисна съединителя, запали колата и най-сетне, след пет минути, които ми се сториха цяла вечност се намерихме още веднъж на пътното платно, където нощта ни погълна.

 

‒ Знаете ли, господине…

След като бяхме потеглили дълго време никой от нас не говореше, а аз отново се бях отнесъл в мисли, загледан през прозореца. Това, че шофьорът проговори в такъв спокоен момент, когато почти бях заспал, ме стресна. Подскочих, като че ли пропадах в някаква бездна, а той ме беше издърпал обратно. Шофьорът се засмя.

‒ Стреснах ли ви, господине? Боже, извинявайте. Не си мислех, че сте изморен. Осем часа е все пак. Аз вече колко години работя нощни смени, отвикнал съм да ми се спи по това време.

‒ Не, не. Аз такова… – опитах се да намеря думите, но не можах. Почувствах се ужасно смутен. Ами ако бях заспал и шофьорът отново беше завил в грешната посока, тогава какво? Изправих рамене и премигах.

‒ Какво бях тръгнал да казвам… А, да. Господине, знаете ли, че съм шофьор от двайсет и две години? Представяте ли си го? Двайсет и две години – той млъкна, очите му се бяха зареяли към пътя. – Вие на колко сте?

‒ Двайсет и седем.

‒ Двайсет и седем! – възкликна шофьорът сякаш правеше велико откритие. Били сте на пет години, когато съм станал шофьор, целия ви живот е можел да мине в това такси!

За момент се замислих. Още не се бях разсънил от внезапно обхваналата ме умора и разтривах очи. Много интересно сравнение, казах си аз. Цял един живот на задната седалка на такси. Раждаш се, живееш, умираш. Все на същото място. Но като се опитах да вникна по-дълбоко ми се стори, че това е съдбата на повечето от нас. Може би залитах в много мрачни разсъждения, затова побързах да ги прогоня и отвърнах с широка усмивка, която не знаех дали се вижда в тъмното. Когато погледнах в шофьорското огледало видях само една черна сянка.

‒ Да, двайсет и две години… А знаете ли как се случи да стана шофьор?

Поклатих глава, без да знам дали ме вижда. Въпреки това той продължи:

‒ Един приятел ме помоли да го заместя. Каза ми: „Има едно момиче, вече трета седмица все става нещо и ми вика, че ако не се видим във вторник повече нямала да излезе с мен. А тогава съм нощна смяна и шефът само си търси повод да ме уволни. Не мога да кръшкам, обаче не мога и да не отида.“ Помислих малко, ама нали разбирате, господине, тогава съм бил малко по-млад от вас, само пиене ми беше в главата, нямах причина да му откажа. Въпреки това дълго мислих, той стоя, гледа ме напрегнато, но се съгласих. Не мога да ви опиша радостта му, господине. Ех, хубаво е когато сториш на някого добро и после да видиш как се радва…

Това, което ми говореше шофьорът не ме интересуваше и го слушах с половин ухо, но можех да видя, че за него е много важно, затова побързах да се съглася.

‒ Да, нищо не може да се сравни.

‒ Нали, господине? Нали? – той се засмя. – После се случи да ми хареса работата, още на другия ден отидох, тогава бях минал курс за професионален шофьор, предполагам, че цял живот това ме е влечало, просто не съм си мислел, че ще карам такси. Мислех си, че ще возя важни клечки, разбирате ме, ще нося костюми, ще ми плащат големи надници. Ще стоя аз в колата и ще слушам тайните разговори, които се водят в онези черни лимузини. Все такива фантазии. Но когато се качих в първото си раздрънкано такси, тогава господине, едва тогава разбрах, че това е моето призвание. Още си спомням миризмата му – той се смръщи, но все така усмихнат. – Ужас, карах го три години. Пропива се в теб тая миризма, не можеш да я изкъпеш, защото се е просмукала и в дрехите ти. Обаче, я вижте сега? – И той потупа кормилото. – Вижте какво значат двайсет и две години упорит труд.

Едва сега ми направи впечатление, че таксито всъщност беше хубаво, от онези скъпите, чиито табла светят, седалките са кожени, ухае свежо. Беше невероятно чисто, по таблото нямаше разсипани боклуци, само две калъфчета за очила и малка кутийка. Кутийката беше отворена и се виждаше малка икона на Дева Мария, осветена с диодни лампички.  Странно, но досега като че ли изобщо не бях забелязал в какво луксозно такси се возя.

Шофьорът явно видя по лицето ми колко съм впечатлен и отново потупа кормилото.

‒ Двайсет и две години! – каза той с не прикрита гордост. – Интересувате ли се от коли, господине?

‒ Не, аз…

‒ Жалко – беше посърнал, за момент си помислих, че пак ще отбие и ще спре. – В днешно време само един на трима се интересува. Вече колко пъти се опитвам да заговоря някого, а всички като вас…

Отново настъпи мълчание. Погледнах навън и видях, че след малко ще стигнем главната отбивка към изхода на града. Въздъхнах. Ето, че щях да стигна навреме, въпреки опасенията си. Погледнах часовника и за моя изненада бяха минали едва пет минути.

‒ Господине, трябва само да спрем за една-две минути на бензиностанцията, че иначе ще го закъсаме по пътя.

Това ме накара да изтръпна, но бързо се овладях. Какво значеха две минути? Щях да стигна дори по-рано, отколкото трябваше и щях само да се чудя какво да правя, докато представлението почне.

‒ Впрочем, не се ли изморявате да го гледате това чудо?

‒ Кое? – учудих се аз.

‒ Постоянно го проверявате, вече колко време се возите, а вие през минута се втренчвате в него и млъквате.

Объркването ми растеше, но тогава си погледнах към ръцете. Видях, че съм стиснал телефон, който обаче ми се стори напълно непознат. Някой ми беше пратил съобщение, но когато се опитах да го отворя разбрах, че не знам паролата. Това потвърждаваше, че няма как да е моят телефон.

‒ Разбрахте ли се с момичето?

Отново не разбрах въпроса му.

‒ Къде ще ви чака?

‒ Аз…

Замълчах и отново се вторачих в телефона.

‒ Ето за това ви говоря.

‒ Не, не – опитах да се оправдая. – Просто, как да ви обясня. Това не е моят телефон…

Шофьорът изхъмка нещо, което не можах да разбера.

‒ На улицата ли сте го намерили? – попита ме той.

‒ Ами, аз… не знам как е попаднал в мен.

Той се извърна съвсем леко към мен и премълча нещо, което смяташе да каже. Не му обърнах внимание и погледнах отново към телефона. Трябваше да въведа шестцифрен код. Пробвах с деня и годината на рождения си ден, не се получи, размених ги – същото. След още няколко неуспешни опита телефонът се блокира и трябваше да изчакам трийсет секунди преди да опитам отново. Прибрах го в джоба си, а когато погледнах към часовника видях, че е само осем и четирийсет и седем. Тъкмо влизахме в бензиностанцията.

‒ Нали нямате нищо против да платите бензина? Все пак… Просто…

‒ Да – кимнах аз. – Вървете, аз ей сега ще си намеря портфейла и идвам.

Шофьорът излезе от таксито, махна на едно от момчетата, което работеше на помпите. То се приближи, разбраха се за бензина и като остави помпата да пълни колата, двамата се заприказваха. През това време ровех в палтото си и за момент се уплаших, че портфейлът ми го няма. Претърсих внимателно всеки джоб, после потупах и тези на панталоните ми и все още не го бях намерил. После обаче се сетих, че сакото ми има вътрешен джоб, бръкнах в него и той беше там. Имах три банкноти от по петдесет.

Бях се забавил повече, отколкото възнамерявах и шофьорът ме гледаше притеснено. Обаче щом му показах портфейла само се усмихна и продължи разговора си с момчето. Излязох навън и отидох към магазина. Освен нашата кола имаше още две, които бяха на помпите и три паркирани. Няколко млади мъже и жени бяха насядали край изкараната навън маса и слушаха музика. Имаше много цигарен дим и шишета с лек алкохол – главно сайдери, но имаше и бира.

Тъкмо влизах в магазина, когато едно от момичетата ми направи впечатление. Беше хубавичка и се спрях за да я огледам. Кестенявата ѝ коса се спускаше на вълни по раменете, а очите ѝ бяха някак заоблени, имаше нещо азиатско в нея. Тя вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Като че ли електрическа тръпка пробяга по цялото ми тяло.

 

  Когато бях в още колата си мислех да отида направо към касата и да не губя повече време. Но веднага щом влязох бях разсеян от огромния избор шоколадови барчета. Спрях се пред щанда и дълго време се колебах какво да си взема. Устата ми се беше напълнила със слюнка и не можех току така да го отмина. Погледнах часа и видях, че е време да тръгвам. Грабнах едно с лешници и побързах да платя за него и бензина, а на касата за малко да се сблъскам с момичето, което бях видял преди да вляза.

‒ Извинете – казах аз.

Тя се усмихна вежливо и ми направи път.

‒ Не, моля ви. Първо вие…

Без да казва нищо момичето подаде бутилка вода към касиерката, заедно с кутия ментови бонбони, после плати и като ми кимна леко се върна при приятелите си, които я чакаха на входа. През цялото време в очите ѝ играеше много необичайна искра. Наистина имаше нещо азиатско в нея, обаче като че ли не можах да я огледам достатъчно добре, за да преценя дали само видът ѝ ме залъгва или цялостното ѝ поведение.

 

Вече бях в колата, а шофьорът все така сладкодумно си приказваше с момчето на помпите, когато забелязах нещо странно. Момичето, с което се бях сблъскал, като видя, че ме няма се върна отново на касата, присегна се към кутиите с цигари и без да се колебае взе една, после плати и за втори път се върна при приятелите си.

Всичко това видях през огромната витрина, която не криеше нищо от погледа ми. Замислих се, явно присъствието ми я е смутило и затова е искала да мина първи, за да може необезпокоявана да купи онова, което всъщност е искала да купи. Явно е целяла да замаскира кутията с дъвките и водата, но аз се бях натрапил в най-неподходящото време. После обаче се запитах на колко години е момичето, ако такива покупки още я смущават. Погледнах към събралите се младежи, като че ли повечето се бяха разотишли, а и една от колите липсваше, и сега ми се стори, че са много по-млади, отколкото бях предположил в началото. Потърсих момичето с очи, но нея я нямаше.

Изведнъж вратата се хлопна и видях, че шофьорът се е наместил на мястото си и е готов да запали колата.

‒ Ето, казах ли ви, че ще отнеме само минута-две.

Погледнах часовника и за мое голямо учудване бяха минали едва три минути, откакто спряхме. Беше осем и петдесет. Усмихнах се на шофьора.

‒ Да, не биваше да се притеснявам.

Изведнъж телефона, който бях прибрал в джоба на панталона си започна да вибрира.

‒ Ало? – казах аз, след като вдигнах.

‒ Идвате ли?

Отговори ми жена и въпреки че гласът ѝ не ми беше познат се насилих да отговоря.

‒ Да, да. Ще сме там до двайсет минути.

‒ Чудесно. Кати при теб ли е?

‒ Не, тя пътува отделно.

‒ Отделно ли? – жената се смути. – Как отделно?

‒ Ами аз съм с такси сега.

‒ Разминали сте се? – долових нотка на притеснение и побързах да я успокоя.

‒ Да, но няма проблем и тя пътува към вас.

Мълчание.

‒ Да ѝ се обадя ли?

‒ Не, не. Ще сме там навреме.

‒ Добре. Хайде, очакваме ви.

Колко странно, помислих си след като затворих. Защо изобщо отговорих след като не знаех кой ми звъни, нито чий е телефона. Как обаче се беше озовал в мен и кога? Не можех да си спомня. Тогава шофьорът прекъсна мислите ми, като каза:

‒ Много натоварена вечер, господине.

Кимнах отнесено.

‒ Сигурно имате много работа покрай този ваш ангажимент. Кажете ми, хора като вас нямат ли си личен шофьор?

Смутих се. Така и не се бях научил да шофирам, а през годините разчитах все на градския транспорт. Никога не ми беше хрумвало да наемам някого да ме кара наляво и надясно, главно защото ми се налагаше да пътувам рядко и почти никога извън града. Казах това на шофьора и той прояви разбиране.

‒ Работите от дома ли?

‒ Може да се каже.

‒ Ех, много мой колеги трябваше да се пенсионират по-рано. Просто няма работа. Хората ползват метра, автобуси, а към таксита прибягват само в спешни случаи. Не е като едно време. Преди глъчка, хора пъплят по улиците, щурат се от едно място на друго, сега – късмет да видиш човек навън. Разбирате ли ме?

Може би имаше нещо вярно, но слушах с половин ухо и без особено да се замисля кимнах.

‒ Господине, личи ви, че сте учен човек. Как добре се разбираме. Рядко ми се случва да говоря с някого за повече от пет минути, вие обаче ми се струвате свестен. Радвам се, че се съгласих да ви закарам. Нали ви казах, не е толкова често да правиш добро, така че не трябва да изпускаш възможността, когато се появи.

‒ Да, да. И аз много се радвам, че попаднах на вас и на хубавото ви такси – отвърнах на ласкателството му аз.

Това като че ли го въодушеви дори повече, беше вдигнал едната си ръка и сега махаше с нея като диригент с палката си.

‒ Може и да не се познаваме, господине. Но ми се струва, че ако се бяхме срещнали в друго време и на друго място бихме станали добри приятели – засмя се той и ми хвърли поглед с ъгълчето на очите си.

‒ Така е, може би ще се видим отново, кой знае.

‒ Радвам се, че го казвате – отвърна той. Усмихваше се, а очите му гледаха някак отдалечено към пътното платно.

Изведнъж цялата кабина се освети от фаровете на преминаваща кола. За първи път можах така ясно да огледам лицето му. Имаше сини очи, посивяла брада. Две вертикални бръчки минаваха през челото му, около устата също се бяха струпали малки бръчици, които обаче ми се сториха, че показват добро чувство за хумор. Носът му беше топчест и издължен, но не прекалено. Не беше красив мъж, но можех да си го представя като семеен човек, с две деца, който обаче не е лишен от житейските драми на живота. Виждах, че имаше и нещо повече от привидната фасада, с която посрещаше клиентите си. „Господине“, „Нали ме разбирате?“, бяха все заучени фрази, с които целеше да предразположи, да намери събеседник, така че пътуването да е приятно и за двете страни.

Докато го разглеждах така на светлината от фаровете ми се стори, че видях една много по-далечна история. Видях го като малко момче, което като повечето се е щурало и си е играло, но после, заради превратностите на съдбата дълги години се е скитало изгубено, докато не е намерило утеха в мечтите. А каква по-добра възможност от това да работиш като шофьор и да споделяш мечтите си на пътниците? Можех да се закълна, че в сините му очи виждам отражението на един по-добър живот, който след много мъки и страдания е на път да постигне. Като че ли и той виждаше това, защото в него цареше едно особено спокойствие, присъщо само на хората, които са доволни от постигнатото.

‒ Вярно е, господине – каза той, сякаш ми беше прочел мислите. – Цял живот се опитвам да правя света малко по-добър, отколкото е бил, когато го заварих преди четирийсет и пет години. Още щом отвориш малкото си детско оченце и тръгваш надолу. Но защо е това, господине? Животът не трябва да минава в празнота. Ето, вижте мен например, много години живях за никого освен за себе си. Това не ми донесе нищо. Бях тъжен човек тогава. После обаче реших да се променя. Година по-късно срещнах жена си. Вярно, там също имаше проблеми. Едното ни дете умря, господине. Голяма трагедия. Като стана на осем го премаза кола на улицата пред вкъщи… Още ме боли като си спомня. За един родител няма по тежко нещо от това да изгуби дете. Обаче по това време реших, че няма да се предам. Смъртта нямаше да ме събори. Записах се в една група за взаимопомощ. Наслушах се на какви ли не ужасни истории, но хората там ми помогнаха. Наистина. Да, бях решил, че смъртта няма да ме събори, но няколко години бях затворен човек, странях от семейството си. От това най-много страдаше малката ми дъщеричка, която беше едва на четири. Сега е на шестнайсет, как върви времето, господине… Тя е художничка. Много я обичам. Обаче по онова време – това го разбрах, като ходех на сбирките. По онова време се бях затворил, но не защото не ги обичах. Точно обратното. Обичах ги толкова много, че ме беше страх да не ги изгубя, господине. Да не се случи същото като с по-голямата ми дъщеря. Губиш едно дете, добре. Но как се губи второ? Беше ме страх. Нищо повече. Имаше цели нощи, в които си мислех как съм ги предал, как страдат. Разтрепервам се като си спомня. И то само защото ме беше страх. Минаха дванайсет години, а мен още ме е страх! Но знаете ли какво, господине? Повече ме е страх от това да не съм до тях сега. Живота е такъв, че никога не знаеш. Мислиш ли за бъдещето ще страдаш, същото е и с миналото. Обаче човек никога не знае какво се крие в сегашния момент. Разбирате ли ме?

Като че ли го бях разбрал. Бях разбрал всичко това в само няколкото секунди, докато колата преминаваше, а фаровете бяха озарили лицето му. Тяхната златиста светлина ми беше разкрила и най-съкровените кътчета от душата на този човек, който е страдал, борил се е и продължава да се бори. За жена си, за детето си, за приятелите си.

Тогава колата отмина и таксито отново потъна в мрак. Останаха да светят само таблото и иконата на Дева Мария.

‒ Разбирам – отвърнах аз.

‒ Какво? – шофьорът се обърна към мен объркано.

Аз обаче се облегнах назад и затворих очи. Тежка въздишка беше налегнала над гърдите ми.

 

‒ Така и не казахте къде ще ходите с момичето, господине – като че ли бях на път да задремя и гласът на шофьора ме стресна.

‒ Аз… Не, не е това. По работа е.

‒ Да, да, разбира се – отвърна шофьора и ми се стори, че се усмихва.

‒ По работа казваш? – гласът прозвуча до мен и аз се обърнах смаяно.

На съседната седалка се беше настанила непозната жена. Опитах да се вгледам в лицето ѝ, но не успях заради тъмнината.

‒ Кога се качихте?

Тя ме гледа известно време без да казва нищо, накрая свали слънчевите си очила, които едва сега ми направиха впечатление и разтърка слепоочия.

‒ Как кога? Какви ги плещиш?

Обърнах се към шофьора, но той си гледаше пътя и не ми обръщаше внимание.

‒ Може ли да светна лампата? – попитах го аз и видях как ръката му се протяга към тавана. – Благодаря.

Обърнах се към непознатата и замръзнах. Беше момичето от бензиностанцията, с което се разминахме. Едва сега можах да се вгледам добре в лицето ѝ. Тя имаше много особени устни, пълни и някак присвити, винаги влажни, те излъчваха една особена лъчезарна женственост. Имаше спирала, която караше миглите ѝ да изглеждат неестествено дълги, сякаш тежаха на клепачите и очите ѝ бяха леко притворени. Да, първоначалното ми заключение, че в лицето ѝ има нещо азиатско се потвърди. Цялостната му форма беше такава, макар да ми се стори, че надали някой ѝ го беше казвал или дори да са ѝ го споменавали тя сигурно не му беше обърнала внимание, зачеркнала го като незначителна подробност. Защото наистина в това лице не се долавяше нито капка суета. Внимателно сложения грим беше като че ли част от нея самата и дори можеше да се каже, че с него изглежда по-малко привлекателна, отколкото би била иначе.

‒ Защо ме гледаш така? – попита ме тя и смутено се извърна.

Едва тогава осъзнах, че съм се втренчил в нея и като в транс се бях приближил до нея на по-малко от педя разстояние. Толкова се бях напрегнал докато я изучавах, че жилите на врата ми се бяха обтегнали и цялото ми лице беше почервеняло от влялата се в него кръв. По челото ми бе избила пот, която попих с кърпичката на сакото си. Постарах се да изглеждам възможно по непринуден, но като че ли всеки мой жест излизаше грубиянски и недодялан. Пръстите ми се бяха сковали и докато бършех потта от челото си на няколко пъти изпуснах кърпичката.

Отне ми време да се успокоя. Забелязах, че се е появил странен хрип в дишането ми и всеки път като си поемех въздух звучах като стогодишен старец сложен на системи броени часове преди да си замине. Когато обаче си възвърнах самообладанието и успях да се концентрирам върху нещо друго, което не е лицето ѝ, се облегнах назад и въздъхнах. Беше ми се завил свят и исках единствено да си почина.

‒ Аа‘ н…е – опитах се да кажа, но езикът ми беше като изтръпнал.

‒ Боже мой, какво ти става? – сепна се момичето.

В този момент всичко около мен загуби смисъл, усетих се целия изнемощял, краката, ръцете и главата ми тежаха повече от тон всяка. Тогава усетих как някой отваря едно ми око и започва да ми бие шамари, за да се съвзема. Умората обаче ме дърпаше все по-надолу и по-надолу докато накрая…

Отворих очи, кръстосах крака, поех си дъх и казах на шофьора да спре. Не знам каква беше тази внезапна смелост, която ме обхвана, но знаех точно какво искам в този момент. Бях си възвърнал трезвата преценка. Лампата още светеше и сега шофьорът ме погледна озадачено.

‒ Сигурен ли сте?

Погледнах часовника и видях, че е осем и петдесет.

‒ Напълно.

Той направи рязък завой и отбихме от пътя. Погледнах момичето и ѝ казах да излезе. Тя се подчини леко смутено, но когато двамата се намерихме навън вече знаех точно какво ще направя.

‒ Коя сте вие? – попитах я.

Тя ме гледаше невярващо.

‒ Да не си получил инсулт? Какво по-дяволите значи коя съм аз? Ако само се размотаваме няма да стигнем навреме за представлението.

‒ Така е, имам работа и ще закъснея ако се занимавам с глупости. Но не разбирам коя сте вие, нито какво искате от мен.

‒ Добре ли си? – този път гласът ѝ прозвуча загрижено. Само че аз от много време не се бях чувствал толкова добре.

‒ Напълно – повторих аз.

‒ Дори името ми ли помниш? – попита тя предпазливо.

Този въпрос като че ли ме свари неподготвен. Загледах се в нея и отново се напрегнах. Обаче щом усетих лицето ми да почервенява се спрях и поклатих тежко глава.

‒ Юлия – не каза нищо повече, а изчакваше да види какво ще стане.

‒ Юлия… – повторих след нея. – Юлия… Юлия?

И тогава разбрах каква ужасна грешка съм направил. Макар първоначално да ми се струваше нелепо как една непозната жена може да се качи в таксито ти без дори да си забелязал сега разбрах каква е връзката ми с нея и колко сложно е всичко. Те не беше просто случайно момиче, а ми беше сестра. Как обаче бе възможно да забравя коя е, а на всичко отгоре да изисквам от нея да ми се представи? Звучеше повече от абсурдно. Взрях се в лицето ѝ и в него познах това на майка ни. Собствената ми майка, която тринайсет години ни беше гледала под един покрив, докато не се разболя.

‒ Юлия – казах аз. – Боже мой, съжалявам. Аз…

И се приближих към нея да я прегърна, но тогава тя отстъпи назад.

‒ Качвай се в таксито, после ще се обясняваш – сякаш се разколеба за момент. – Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

Шофьорът ни гледаше през рамо, но като усети, че съм го забелязал се обърна. Сега обаче в мен се роди друго съмнение. Това наистина ли беше сестра ми?

‒ Юлия, как да те попитам… – смутих се. – Ти, ще прозвучи много глупаво, но моля не обръщай внимание, днес не съм на себе си… – тя ме гледаше очакващо. – Ние брат и сестра ли сме?

Явно само това не беше очаквала, защото сега избухна смях.

‒ Ти наистина не си в ред – после замълча сякаш не беше сигурна как да продължи. – Леля вече е там – каза несигурно тя.

‒ Как се казва леля ти?

‒ Юлия.

Аз се отдръпнах от нея ужасен. Вдигнах ръце и прокарах пръсти през косата си.

‒ Какво значи това? – гласът ми трепереше. – Ти си Юлия, тя е Юлия, кой още е Юлия?

Момичето ме гледаше уплашено, сякаш бях някой луд. Лампата все така светеше и на нейната светлина можах още веднъж да огледам лицето ѝ. Сега ми се стори дори по-познато. Припомних си случката само отпреди няколко минути и я видях на касата. После се върнах назад и я зърнах с приятелите си, бутилките алкохол… цигарите.

‒ Мама казва, че си искал да ме кръстите на нея – смотолеви тя.

Замръзнах. Нима бях женен?

‒ На колко си? – това беше единствения въпрос, който можах да измисля.

‒ На седемнайсет, но как това…

‒ Седемнайсет – повторих като на сън аз. – И си моя дъщеря?

Тя само леко кимна.

‒ Тогава на колко съм аз? – обърнах се към шофьора. – На колко ви казах, че съм?

Той се замисли.

‒ На четирийсет и пет, господине.

Сега се почувствах дори по-ужасен.

‒ А вие на колко сте?

‒ На петдесет и пет.

‒ И от колко време карате такси?

‒ Трийсет и три години, господине.

Облегнах се назад и се хванах за главата. Нямаше какво повече да допълня.

‒ Тате… – опита се да каже момичето, но аз се дръпнах от нея. – Добре, ако ще се държиш така наистина по-добре да сляза и да си взема друго такси.

‒ Не, просто… – нямах обяснение. Преди малко бях на двайсет и седем години. Не бях женен, нямах и… любовница. Когато се качих при шофьора не му ли казах, че отивам при жена? Тогава от къде се взе това представление? А сега на всичко отгоре си спомних, че имам и любовница! Дъщеря, съпруга и любовница, която щеше да ме чака тази вечер.

Извърнах се към Юлия и я погледнах подозрително с ъгълчетата на очите си, веждите ми бяха повдигнати, а устните присвити.

Тогава ми хрумна нещо толкова неочаквано, че за момент самият аз се помислих за луд. Добре, вече разбирах, че ми се губят спомени, цели двайсет години, които се бяха изнизали пред очите ми без дори да разбера. Но всичко това стана след като се качих в таксито. Преди да стигнем бензиностанцията нямах дъщеря, а момичето, което видях не ми беше познато. Може би отговорите, които търсех се криеха именно там. Значи трябваше само да се върна и проблемът ми щеше да се реши!

‒ Юлия, не знам коя си – започнах аз без да ѝ обръщам внимание. – Но не си моя дъщеря… Господине, искам да ме върнете на бензиностанцията. Забравил съм си телефона там.

‒ Но ако се върнем сега ще закъснеете.

‒ Така да бъде – отвърнах с пълна категоричност. – Може би не е било писано да стигна навреме.

Юлия се присегна към мен и ме удари през лицето.

‒ Какво ти става? – извика тя.

Но когато понечи да ме удари втори път аз хванах ръцете ѝ.

‒ Пусни ме! – и понечи да се измъкне, само че аз стиснах китките ѝ дори по-силно. – Пусни ме, стига! Какво ти има? Защо се държиш така?

‒ Извинете ме, но мисля, че е луда – обърнах се аз към шофьора с хладно спокойствие. Момичето понечи да възрази, но успях навреме да ѝ запуша устата с кърпичката си. – Аз нямам дъщеря. Даже не я познавам!

‒ И искате да обърна?

‒ Ще е най-добре, да.

Шофьорът повдигна рамене и се усмихна. Уви, така и не можах да разгадая тази негова усмивка.

 

Стигнахме бензиностанцията. През цялото време бях пришпорвал шофьора и сега ни беше обхванало някакво странно опиянение. Той блъскаше по кормилото с глава, а аз странно се тресях на задната седалка, поклащайки тялото си в такт със звучащата по радиото мелодия. Момичето беше помръкнало и гледаше право към пода. Беше качила краката си на седалката и приличаше на ембрион заради свитите си ръце, които бях вързал за глезените ѝ с вратовръзката си. По някое време станах и започнах да подскачам, удряйки глава в тавана. Едва тогава шофьорът се посъвзе и ме предупреди да не го правя повече. После потупа съседната седалка и каза:

‒ Човек трябва да проявява уважение към колите, господине. Не може току така да се възползвате от нечия милостиня, а после да сринете всичко, което той обича. Така че, моля ви, седнете.

Макар да недоволствах реших да послушам шофьора и седнах. Момичето гледаше все така намусено. Аз отметнах глава назад и притворих очи, като че само за секунда, но изведнъж се намерихме на бензиностанцията. Усетих как отбиваме, стори ми се, че чувам и как звукът от настилката се променя. Главата ми се беше килнала на една страна и сега напрегнах врата си да я изправя до начално положение. Очите ми се отвориха като кепенците на някоя къща, светлината блесна през тях и ме ослепи. Оказа се, че съм се втренчил в неонова табела, на която пишеше: „Сладки – Хапки“.

‒ Стигнахме, господине.

‒ Отлично… – казах аз, а шофьорът ме погледна озадачено. Самият аз сигурно бих се изненадал как звуча, ако не бях потънал в мрачни мисли.

Погледнах към момичето, което все така стоеше до мен. Изглеждаше ми някак смалена, но не обърнах внимание на това. Казах им да ме чакат и излязох навън. Имаше нещо различно в цялото това място, но по някаква причина не можех да кажа какво. Погледнах към прозрачната витрина, видях същата касиерка, същите щандове. После погледът ми се върна към седянката с младежите, като че ли бутилките бира само се увеличаваха. Колко странно, помислих си. От къде на къде решават да се съберат на бензиностанция? После си спомних как като по-млад често сме ходили в паркове, беседки и други места, но всичките те бяха разположени далеч от окото на минувачите. Не видях обаче момичето, което се представяше за моя дъщеря. Разбира се, че няма да го видя, казах си аз. Какво очаквах? Че може би ако се върна назад до бензиностанцията ще си върна и осемнайсетте изгубени години? Да, това наистина беше нелепо и сега се обвинявах задето съм пропилял толкова много време и ще закъснея за срещата си.

Обърнах се назад, а шофьорът гледаше отнесено светещата табела. Реших, че може би ще го зарадвам ако му купя нещо за из път, все пак той беше човекът, който цяла вечер търпеше странностите ми, без да се оплаче нито веднъж.

Влязох вътре и се огледах за нещо вкусно, което мога да му дам. Спрях се на същото шоколадово барче, което още си пазех и което бях забравил, казах си, че може би ще му хареса, взех него и още едно, а после се отправих към касата. Изведнъж замръзнах. Ами ако се повтореше случката от предходното ми идване? Значеше ли това, че стига да пристъпя към касата аз и моята престорена дъщеря отново ще се сблъскаме? Тази мисъл толкова ме развълнува, че за момент се почувствах на върха на екзалтацията. Стъпките ми станаха някак преиначени, аз не стъпвах а подскачах на пръсти като някоя балерина, описвайки пълни кръгови движения. Бях леко приклекнал и с разперени ръце, които стискаха шоколадовите барчета. Ако някой ме видеше отстрани най-вероятно би ме взел за луд, но за мен нямаше друго по-изпълващо усещане от това.

Стигнах касата с няколко нелеки препъвания, но никой не се блъсна в мен. Огледах се, бях клекнал и само главата ми се стърчеше над касата, уви, нямаше никого. Обхвана ме ужасно разочарование. Изправих се и вяло понечих да се разплатя, само че касиерката нещо се заинати, почна да ми блъска банкнотата обратно. Аз не се отказах, а направих онова, което смятах за правилно. Метнах ѝ банкнотата над плексигласовата преграда, после паднах по гръб на земята и понечих да направя задно кълбо. След неуспешния ми опит, в който почти не съборих цял щанд, побързах да скоча на крака и да се върна при таксито.

‒ Извинете – гласът ме сепна, но вече се бях устремил.

Едновременно исках да спра, но инерцията, която бях набрал не ми позволи. Стана нещо колкото странно, толкова и смешно. Докато единия ми крак понечи да избърза пред другия и да продължи в обратната посока, тялото ми залитна напред и само след секунда се сгромолясах на земята. Мисля, че си ударих главата, защото следващите минути са ми в мъгла.

 

Отворих очи и видях момичето. Беше се надвесило над мен, а косата ѝ падаше по лицето ми. Тя я отметна назад, а после се втренчи отблизо в мен, прииска ми се да я целуна, но после си спомних, че това трябва да е дъщеря ми. Премигах няколко пъти и опитах да се изправя, само че тя ме спря. Лекото ѝ докосване беше някак успокояващо и аз се отпуснах назад без да се дърпам.

‒ Чуваш ли ме? – гласът ѝ беше все така мелодичен и звънък.

‒ Да – опитах се да кажа аз, но звукът излезе повече като съсък.

‒ Мисля, че е получил сътресение. – Момичето се обърна към някого, когото не виждах.

‒ Да се обадим ли на линейка? – беше мъж, но в първия момент не можах да разбера кой.

‒ Най-добре.

‒ А къде отивахте всъщност?

‒ Каза, че трябвало да закара дъщеря си на някакъв рецитал. Било много важно. Носи си цигулката, всичко.

‒ Тя в колата ли е?

‒ Да, изморена е, а и вече е късно.

Вече разбирах, че момичето говореше с шофьора на таксито, но не разбирах за какъв рецитал ставаше дума.

‒ Можем ли да се обадим на майката или?

Като чух това ме обзе такъв неописуем гняв, че въпреки случилото се аз напрегнах всичките си оставащи сили и успях да се надигна. Момичето ме гледаше невярващо, но аз въпреки това се изправих и макар леко да се клатушках стоях на крака.

‒ Никой да не вика майка ѝ! – изревах аз и се заоглеждах като бясно куче, привел глава и напрегнал мускули. Ръцете ми се опираха в земята, а краката ми бяха разкрачени, още малко и щях да направя шпагат. – Никой да не е посмял! Господине, тръгваме.

Само че се сетих за какво бях дошъл.

‒ Ти – обърнах се аз към момичето, – Юлия ли се казваш?

Това успя да я стресне и се отдръпна от мен.

‒ Не, аз…

‒ Мисля, че дъщеря му се казва така – подхвърли зад мен шофьорът.

Момичето кимна смутено.

‒ И ти не си ми дъщеря? – попитах я тогава. Започвах да разбирам колко налудничаво звуча, но какво можех да направя?

‒ Извинете, но…

Вдигнах ръка, за да я прекъсна.

‒ Бързам за рецитал, така че ако ме извините…

Направих знак на шофьора и тръгнах към колата.

‒ Но, господине…

Гласът заглъхна зад мен. Може би просто се бях заблудил. Ами ако Юлия и момичето от магазина си приличаха и просто така да се беше случило, че да съм се излъгал? Всичко зависеше от това, какво щях да намеря в колата. Ако там стоеше не друг, а моята Юлия то със сигурност грешката щеше да е моя. Но ако сега беше изчезнала това можеше да значи единствено, че става нещо необяснимо, някакъв заговор, който целеше да ме изкара луд. Защо именно мен? – това не знаех.

Приближих се към колата и видях, че момичето е още вътре. Беше се отвързало и стоеше с лице, прилепено до прозореца. Направих ѝ знак да го смъкне.

‒ Юлия… – но на мига забравих какво се канех да кажа щом я видях. Беше с поне десет години по-малка, нежните ѝ коси бяха вързани на две плитки, хванати в кок. Беше с красива рокличка, а страните ѝ блестяха, покрити с малко руж. – Аз… ами, цигулката къде е?

Тя се присегна за калъфа до нея и ми го посочи.

‒ Добре, тръгваме ей сега.

Тя ми се усмихна.

Погледнах назад и видях, че шофьорът още си говори с касиерката. Махнах му и той побърза да дойде. Качих се при дъщеря си и тъй като колата беше още запалена светнах лампата.

‒ Юлия, ти на колко години си? – попитах я аз.

Тя ме изгледа смръщено.

‒ Седем.

После се обърна към прозореца и отказа да говори повече с мен. Тогава шофьорът влезе в колата и се намести на мястото си.

‒ Много мило момиче, господине. Много мило…

След по-малко от минута вече се намирахме обратно на пътя. Реших, че дори да закъснеем ще е за добро. Облегнах се назад и въздъхнах. Толкова неща ми се бяха насъбрали. Може би наистина щеше да е по-лесно ако просто си взема кола, помислих си тогава. Погледнах към Юлия, но тя все така се правеше, че не ми обръща внимание. Запитах се как ли изглежда майка ѝ, защото още не можех да си я спомня. Може би и тя имаше същите кестеняви коси, същите извити мигли и начервените, пухкави устни.

Опитах да си я представя, но не можах. Бях толкова изморен, че ми се искаше единствено да затворя очи и да се отнеса спокойно в някой сън. Но ако направех това кой знае какво можеше да се случи. Само че не издържах. Седалката ми се стори толкова удобна, толкова мека, тя обгърна главата ми и ме прие в обятията си. Отпуснах се и не скоро задрямах. Така дълбока беше тази моя дрямка, че когато някой се опита да ме изтръгне от нея аз се възпротивих и стиснах дори по-силно очи.

 

‒ Тате, тате – някой отново се опитваше да ме събуди. – Стигнахме, ставай!

Но аз не можех да се помръдна дори на сантиметър. Усещах цялото си тяло изтръпнало. Краката и ръцете ми бяха ледено студени. Искаше ми се просто да ме оставят, да не трябва повече да правя нищо, просто да се отпусна и да умра.

‒ Тате, тате…

Но гласът не искаше да ме остави намира. Отворих очи и я видях. Нямаше как да не я позная. Същото лице, но състарено с поне петнайсет години. Красива жена в разцвета на силите си. Ако преди е била на седемнайсет то сега беше на трийсет и две. Вгледах се в двете ѝ светло кафяви очи, в прелестната огърлица от кост и пръстените, които носеше на всеки пръст. Все едри, бляскави камъни, които ме накараха да настръхна. Майка ѝ носеше такива, помислих си. После си спомних, че майка ѝ е отдавна мъртва. Скоро и аз щях да се присъединя към нея. Мисълта бе толкова ясна, че за момент нищо друго не остана освен нея.

Тя ми помогна да се изправя, после с помощта на някакъв младеж ме измъкнаха от таксито и ме сложиха в инвалидна количка. Аз се мъчех да кажа нещо, да се възпротивя, но езикът ми беше все така изтръпнал, надебелял. На няколко пъти се задавих.

‒ Стигнахме тате – каза ми тя, докато бършеше лигите около устата ми. – Не се притеснявай, всичко е уредено.

Това като че ли ме успокои въпреки че не разбирах защо. Искаше ми се да плача, да крещя, но не можех. Краката, ръцете, цялото ми същество ме беше предало. Аз бях един най-обикновен старец. Вече дори костите ми не пукаха. Бяха се втечнили в тялото ми. Ако някой минеше покрай мен докато спя сигурно би си помислил, че съм умрял – поне миризмата би била такава. Но въпреки това, за какво бях дошъл днес, запитах се аз. С какво моето присъствие беше важно?

На очите ми бяха сложени очила. Дебелите им стъкла изглеждаха като лупи, а зад тях двете ми изцъклени очи гледаха невярващо заобикалящия свят. Толкова години, в които бях живял и ето, че краят ми дойде, чувствах го близо. Извъртях се на една страна, колкото можех, и главата ми падна върху рамото. Опитах се да кажа нещо, но гласът ми се беше превърнал в мученето на тъжен бик.

‒ Спокойно, спокойно… – шепнеше ми тя. Аз вече не виждах къде сме. Само едно нещо ме интересуваше. Исках да я попитам колко е часа, но тя явно не можа да ме разбере. Тъкмо щях да подновя задавеното си мучене, когато погледът ѝ ме разтревожи. Тя ме намести удобно в количката и дълго се взира в мен. – Тате, моля те, за Роза.

Като чух това име се сепнах. Не знаех защо, нито можех да си го обясня. Твърде много неща, които ми се случиха бяха за мен необясними и далечни. Виждах ги като че ли през стъклени очи. Нищо от случващото се не допускаше мен като участник, а по-скоро като обикновен зрител. Нещо се случваше и аз бях там да го засвидетелствам. Но нима не беше това животът? Поредица от събития, които ако някой не беше видял щеше да е все едно никога не са се случили. Затворих очи и си поех дъх. За Роза, повторих си аз и опитах да се овладея.

 

Въведоха ме в залата. Огромна концертна зала, а в нея стотици мъже и жени в костюми, насядали едни до друг, втренчили се в сцената, все още пуста и призрачна. Всичко беше потънало като в мъгла, можех да се закълна, че надушвам пушек, но предположих, че щом никой не му обръща внимание е желан ефект. Настаниха ме на един от първите редове, а до мен седна Юлия. За моя голяма изненада шофьорът на таксито се появи за малко, промълви нещо тихо, стисна все така студената ми ръка и се отдалечи.

‒ Видя ли, казах ти, че ще дойде – обърна се към мен Юлия.

Това ме зарадва и усетих как устата ми се разтегля в скована усмивка. Очите на Юлия се бяха променили през годините, тя бе все така хубава, но нещо ѝ липсваше, за да се нарече истинска красавица. И все пак беше моята прекрасна дъщеря; това ми бе достатъчно.

Сцената се напълни с хора, всеки си носеше столче, имаше и много музикални инструменти, цигулки, контрабаси, някой извлече пиано, едното колело се счупи и трябваше двама мъже да го повдигат, много деца и възрастни, всички в странни костюми. След малко лампите в залата угаснаха, вече никой не говореше, не долавях дори вибрацията от дишането им. Вторачените погледи към потните чела на изпълнителите, които лъщят на жълтеникавата светлина и изглеждат повече болни, може би треска, може би притеснение. Усещах как и моят дъх се е затаил, сега всеки път като издишах излизаше провлачено хриптене, което смути останалите, но не и мен. Няколко медици понечиха да дойдат, но Юлия ги отпъди със знак, че съм добре. После започна и самото представление.

Беше някаква авангардна гротеска, която включваше танцови изпълнители, музика и нечий ужасяващ монотонен глас, който звучеше по уредба и се опитваше да ме проглуши. Отначало ми беше интересно, но впоследствие се отказах да следя действието, почувствах се изморен и си казах, че само ще затворя очи за момент, колкото да си отдъхна. Днес ми се беше насъбрало толкова много… ако някой ме видеше щеше да разбере, сигурен бях. Единственото, което все така ме измъчваше е да не разочаровам дъщеря си, как би се отнесла към мен ако пропусна появата на собствената ми внучка? Но вече я усещах, умората, страшна и бърза, си проправяше път нагоре по гръбнака ми, караше клепачите ми да трептят. Усетих странна болка в краката и ръцете си, които досега бяха студени и изтръпнали. Въпреки това не ѝ обърнах внимание, а продължих да се унасям.

И тъкмо да заспя музиката изчезна. Отворих очи и се огледах. За момент всичко около мен беше потънало в тъма, после привикнах и видях, че се намирам в зала, далеч по-малка от онази, в която бях само преди миг. Нямаше сцена, а само наредени маси и столове. Преди да си дам сметка, че вече не съм в инвалидна количка аз бях станал и се разхождах свободно. Краката и ръцете ми бяха отново силни – не ме боляха и се чувствах прекрасно. Около мен витаеше една особена атмосфера, която не можех напълно да си обясня.

Вслушах се в нещо далечно, което тихо, тихо ме достигаше. За момент си помислих, че съм се заблудил, но звукът отново ме достигна. Беше от цигулка, която свири в съседна зала, коридор, може би дори сграда. Отправих се към един от прозорците и го отворих. Нощта връхлетя отвън, плющеше дъжд, чувах клаксоните на коли. Няколко фара преминаха по близката улица, само че звукът на цигулката никакъв го нямаше. Затворих прозореца и пак се ослушах. Отправих се към входа на залата, като внимавах да не бутна някоя маса или да се спъна в нещо. Тъмнината беше увила всичко като с воал, а аз трябваше да се преборя с него. Стъпвах внимателно на пръсти, като по някаква причина усещах краката си все по-тежки. По едно време събух обувките си и олекнаха. Опитах се да ги взема с мен, но не можах, подметките се бяха залепили за пода. За момент се уплаших, че съм направил голяма глупост, но като видях, че мога да се движа се успокоих. Колкото повече се отдалечавах от прозорците толкова по-тъмно ставаше.

Продължих край масите, като от време на време спирах, за да се огледам в тъмнината. Направи ми впечатление, че нещо проблясва по масите. Присегнах се и пипнешком разбрах, че са наредени прибори и чинии. Странно, помислих си. Колко ли е часа? Погледнах към ръката си, но на нея нямаше часовник, поне не истински. Имаше рисунка на такъв, която показваше девет и тридесет. Сега като се замисля е възможно и да съм се заблудил. Как бих могъл да видя часовника си, така де, рисунката, в онзи мрак? Но тогава не ми направи впечатление, а продължих, воден от цигулката.

Чувствах се като кукла на конци, която трябва да танцува под съпровода на музиката. Запитах се дали сега някой ме гледа, но бързо прогоних тази мисъл. Настръхнал, озадачен и повече от подозрителен към случващото се аз най-сетне стигнах изхода. Отворих вратата и надзърнах в коридора. Видях, че в края му свети една единствена крушка, която обаче бе толкова слаба, че изглеждаше като пътеводен фар в мъглива нощ. Въпреки това аз запристъпвах към нея с бавна, методична стъпка, която не след дълго ме изведе през лабиринта на мрака и аз успях да се добера до следващата врата. Допрях ухо и чух нещо невероятно.

От другата страна на тая врата свиреше такава красива мелодия, че усетих как коленете ми омекват. Щях да се свлека на земята, ако не се бях хванал за дръжката. Струваше ми се, че не мога просто да отворя вратата и да мина оттатък. Това би нарушило почти съкровената хармония на изпълнението. А какво свиреше? И това не знаех. Мелодия, толкова изкусна и непозната, че ми се видя като сън. Видях, че струйка светлина пълзи през ключалката на вратата. Наведох се и надникнах.

За момент светлината ме заслепи, но после я видях. Красивата ѝ коса се спускаше като водопад по раменете и невероятно, но не се заплиташе в лъка на цигулката. Прииска ми се да връхлетя при нея, да падна в краката ѝ и да стоя така, докато рецитала не приключи. Но нямах тази смелост. Видях, че има и други хора, които са насядали и сега я гледат с възхищение. Ето я моята дъщеричка, казах си аз без напълно да разбирам значението на това. После се свлякох бавно до вратата и подпрял глава, тихо се разридах. Никога нямаше да бъда бащата, който искам да бъда, нито съпругът, който трябва да бъда. Но какво можех да направя, когато същността ми е такава? Нищо.

Да, аз бях едно нищо.

 

‒ А, ето къде си бил.

Погледнах нагоре и ето я отново. Очите ѝ като бадеми, устните пухкави и пълни. Почувствах такава невероятна възбуда и за момент всичко друго освен нея изчезна. Срещахме се може би от месец и добре усещах на къде отиват отношенията ни. Хвърлих един подозрителен поглед към вратата, но музиката беше утихнала съвсем. Изправих се.

‒ Защо е толкова тъмно? – попита ме тя, но аз нямах отговор.

Потърси ключа и светна. Видях, че вече не съм в никакъв ресторант, а в малка стаичка, зарината от стари боклуци – дрехи, платове, все шивашки пособия.

‒ Гладен ли си?

Вдигнах рамене.

‒ Добре, в такъв случай ще се разберем бързо и няма повече да те задържам – тя седна до мен. Забелязах, че се държи настрана. Предусещах какво ще ми каже, но като че ли не исках да го призная пред себе си. – Трябва да спрем да се виждаме.

Не казах нищо. Тя ме гледа дълго, после продължи:

‒ Разбираш защо, нали? Трябва да се погрижиш за жена си.

‒ А твоя мъж? – стрелнах я с поглед, който се надявах да я жегне, но тя като че ли не ми обърна внимание.

‒ Аз за него… Жена ти е бременна, нали?

Вече се бях предал. Приемах ставащото без да мисля. Така беше най-добре. Твърде трудно ми беше да определя кое се случва сега, кое е било в миналото и кое тепърва предстои да се случи. Бях едновременно на двайсет и седем, четирийсет и пет и седемдесет.

‒ Предполагам – отвърнах.

‒ Предполагаш? – това явно я обиди, защото стисна устни и ме изгледа строго. – Толкова ли не те интересува?

Вдигнах рамене. Чувствах ги натежали.

‒ Това е другата причина. Не мога да съм с човек като теб. Още не си се научил да обичаш.

‒ Може би…

‒ Добре, щом искаш всичко да свърши така. Знаеш, че имаше момент, в който вярвах, че мога да зарежа всичко, за да остана с теб, нали?

‒ Да – гласът ми беше станал студен.

‒ Добре – усещах, че това е краят. После тя се обърна и стана. – Нямам какво повече да ти кажа. Довиждане.

‒ Моля те, изгаси лампата.

Тя ме погледна озадачено, но после излезе, а аз останах съвсем сам. Затворих очи. Исках да изчезна, повече да не съществувам. Каква кошмарна нощ, казах си, а трябваше да е само девет часа. Как трябваше да заспя? Как трябваше да живея? Кой бях аз и какво бях заслужил? Никога преди не съм чувствал такава невъобразима тъга.

Когато шофьорът ме попита ми беше трудно да му обясня ситуацията си. Как да му кажа, че съм оставил бременна жена и съм на път да се срещна с любовницата си? Мисля си, че и тя е бременна, но не ѝ го казах, защото не исках да разколебая решението ѝ. Може би това беше най-добрия вариант и за двама ни. Не знам. Вече за нищо не съм сигурен.

Чувах тихия стон на мрака и настръхнах.

 

‒ Как сте, господине? – попита ме шофьорът, когато се върнах в колата му. – Изглеждате умислен.

‒ Благодаря ви, че ме изчакахте. Надали съм срещал друг таксиджия като вас. Проявихте толкова голямо разбиране, бяхте търпелив и невероятно мил… Аз, просто исках да ви го кажа. И това… за приятелите. Да, може да не се познаваме от дълго, но ви чувствам като приятел.

‒ О, господине – каза той, като се усмихна нежно. – Не знаете какво значат думите ви за мен… разчувствахте ме. Радвам се, че съм помогнал – след кратка пауза повтори: – Да, наистина се радвам, че ви помогнах…

Дълго време мълчах, докато не се усетих, че шофьорът чака да му кажа адрес или поне място, на което да ме закара.

‒ О, извинете. Аз…

‒ Няма проблем, господине. Не знаете къде искате да отидете, нали?

‒ Да, просто…

‒ Тогава ще покарам, а вие ми казвайте накъде. Може би ще намерите мястото, което търсите.

Кимнах му, но още не бяхме тръгнали когато ме осени. Вече знаех къде искам да се върна. По-точно при кого.

‒ Трябва да се върна при жена ми – казах му тогава.

‒ Добре, господине – усмихна се той и ме погледна, а очите му блестяха. – Няма проблем, ей сега ще ви върна при нея.

Скоро двамата потеглихме обратно.