За раздялата, израстването и силата на надеждата (Ревю на "Клара и Слънцето" от Казуо Ишигуро)

Ето, че още веднъж Казуо Ишигуро преобръща представата ни за жанрова литература и след книги като „Никога не ме оставяй“ и „Погребаният гигант“, написва „Клара и Слънцето“. 

Ишигуро не за първи път се заиграва с научнофантастичния жанр, но за разлика от някои епични романи, като „Дюн“ и „Фондация“, той ни показва една толкова близка действителност, че на моменти дори забравяме къде стои границата между нашето време и описаното в книгата. Трудно е да се обясни как една толкова проста история, започната с идеята за детска книжка, успява да улови богатия спектър на човешките емоции и то през призмата на Клара, която дори не е човек, а ИП, така де – Изкуствен приятел.

Както в повечето романи на Ишигуро, така и тук проглеждаме за света през очите на Клара. Казвам проглеждаме, защото Клара, въпреки невероятните си способности, притежава особено чист, детски наивитет, който макар да не губи напълно до края, остава съпътстващ. За нея света е все още непонятен, а Слънцето става неин спътник, към който да се обръща в трудните моменти от живота, да моли за услуга и съвети.

Историята започва, когато Клара е все още в магазина за ИП и чака да бъде купена. Скоро обаче в нейния живот се появява едно момиченце, което ѝ обещава да се върне за нея. Не бих искал да издам повече от книгата, но може би най-красивото в романите на Ишигуро е колко дълбоки връзки успява да създаде между героите си, дотолкова, че те вече не са само на хартия, а оживяват в сърцата ни. Та и когато Джози се оказва болна, преживяваме същото, което преживява и Клара, а то може да е колкото прекрасно, толкова и болезнено.

Най-вече обаче смятам, че „Клара и Слънцето“ е разказ за самотата, раздялата, израстването и силата на надеждата.

„В същото време все повече ми ставаше ясно, че в стремежа си да избягат от самотата хората прибягват до заплетени и трудни за разбиране действия, и си дадох сметка, че навярно изобщо не е зависело от мен какви ще са последиците от случилото се…“

 

Вярвам, че Ишигуро е доказал с романи като: „Остатъкът от деня“, колко състрадателен може да бъде, защото дори когато всичко ни изглежда отчайващо, той все пак намира зрънце надежда, независимо дали накрая разбива сърцето ни или не.

„Доскоро смятах, че хората не биха избрали доброволно самотата. Че няма сила, която да надделее над желанието да избегнеш самотата…“