Лунната пътека на Булгаков (Ревю на "Майстора и Маргарита" от Михаил Булгаков")

 Не зная дали книга, като „Майстора и Маргарита“ трябва тутакси да се резюмира. От една страна можем да я разглеждаме, като политическа сатира, от друга, като любовна история, а от трета, като преразказ на библейския мит за Исус Христос и Пилат Понтийски.

Трите истории, които са вплетени в нея обаче изграждат една цялост, без която не може да просъществува книгата. Извадим ли едната, рискуваме да съборим цялата кула, която така или иначе е достатъчно крехка.

Казвам три, защото макар идването на Дявола в Съветска Русия да е преплетено с историята за любовта на Майстора и Маргарита, то те са първоначално съвсем отделни събития. Разбира се, доколкото можем да говорим за отделни събития. Защото дори делящите ги две хилядолетия от Пилат, се оказват една илюзия, като че излязла от магическото шоу на Воланд и неговия антураж.

Магическия реализъм на Булгаков е забавна, на моменти абсурдна, донякъде тромава плетеница от паметни образи, сред които: полудяващият поет Иван Бездомни; Николай Иванович, превърнат в шопар и оставен да въздиша по своята Венера, както и огромния, говорещ котарак Бегемот, който ми беше извънредно симпатичен.

Особено ме трогна библейската история за Пилат Понтийски и Йешуа Ха-Ноцри, продължила във вечността. Колко му трябва на един човек да си прости и колко дълъг бива пътят му към вътрешен мир? Не само за Пилат, но и за Майстора и неговата любима.

Ръкописите не горят, пише Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“. Тези думи се оказват пророчески за романа му и макар приживе да не вижда бял свят, то 25 години по-късно най-сетне е публикуван. Така едно лесно опровержимо твърдение, става постулат за цялостния живот и творчество на автора, изпъстрени с красиви нотки на лирика, смях и тъга.

Можем единствено да се надяваме, че и той е намерил своята лунна пътека и сега върви по нея към един по-добър свят.