Първа Любов (Разказ)

Кратко въведение:

(за терзаещите се)

Като че ли напоследък търся баланс в творчеството си. Ако допреди преобладаващ беше един своеобразен абсурдизъм, то сега трупам малко или много житейски опит, който ми позволява да разгръщам и отвъд него. 

Случая обаче с "Първа любов" не е такъв, защото това е разказът, който сложи началото на този цикъл. Та и по смисъл трябваше да се появи чак сега, след "Последното представление" и "Една нощ на съновидения". Надявам се да бъде интересна отправна точка за всичко написано дотук.

Заглавието е колкото важно, толкова и подвеждащо. Сега ми хрумва, че може да се казва ѝ: „За яйчените деликатеси и краят на света“, обаче ми се струва прекалено дълго и завоалирано. Та да, яйчени деликатеси и други абсурди. Включително и една любов. Но чия?

ИВАН ДАНЕВ,

ПЪРВА ЛЮБОВ

Денят беше сив и задушен. Във въздуха се носеше мараня, а облаците се бяха събрали и отказваха да пропуснат слънчевите лъчи. Чувството, което всичко това ми навяваше бе на самота. И тъй като следобедът ми беше освободен от лекции, реших да избягам от това постоянно угнетение и да се разходя с една моя почти позната приятелка.

Тръгнахме по улиците и макар да си спомням, че в началото разговорът ни бе потръгнал, само половин час по-късно той вече замираше. Явно, че нямахме много общи теми, но това бе едва втората ни среща и аз нямаше откъде да го знам. На първата си бяхме говорили – забележете – три часа, и то само за яйчени деликатеси. След този толкова дълъг и отегчителен разговор, тя бе повече от убедена, че аз съм мъжът на нейния живот. Обясни ми, как дотогава никога не е вярвала, че ще намери друг с нейния толкова силен интерес и колко щастлива е сега, когато най-сетне се е сбъднало невъзможното.

Уви, аз всъщност не го споделях, а просто бях усвоил всичките си знания от майка ми, която подобно на моята приятелка имаше страст към сервирането на яйца. Мен това по-скоро ме отегчаваше, но тъй като не ми хрумваше друга тема, разговорът продължи…

След онази неблагополучна среща се бях заклел да не се виждам никога повече с това момиче, но ето че съдбата отново ме подигра и аз нямах друг избор. Или ако съм имал, той не съответстваше с тогавашните ми потребности. Бях студент, а това понякога може да е едно от най-самотните занимания.

  И така, крачейки по улицата, аз плъзгах поглед по опустелите улици, към магазините отсреща, техните табели и празни витрини. Наистина нямаше почти никого, а хората, които видяхме, ни бяха подминали с такава бързина, че дори не можах да огледам лицата им. Мълчанието беше издигнало висока преграда помежду ни и двамата дори не смеехме да се погледнем.

Минаха се няколко минути и тогава, сякаш по чудо, нечий далечен глас ни разсея и двамата инстинктивно обърнахме глави към него. Зад ъгъла на една пресечка се беше появил не много стар мъж, със сивкава брада, а дрехите му ми се сториха твърде многопластови дори за такова мрачно време.

Мъжът тичаше към нас, но се клатушкаше като пиян и криволичеше на зигзаг. Той ту се озоваваше на тротоара, ту на улицата. Може би се дължеше на това, че нито веднъж не си погледна в краката, а през цялото време зяпаше с отворена уста небето и крещеше:

                 ‒   Ще вали! – в гласа му се прокрадваше нотка на страх, но иначе тембърът му бе дрезгав и могъщ. Като на пророк, който призовава грешниците да се покаят преди да е станало твърде късно.

Шлиферът му се вееше на метър зад него като гигантски криле на прилеп и с него приличаше на някое адско привидение избягало на път за Чистилището.

                 ‒   Крийте се! Спасение няма! – тръбеше той и все така тичаше към нас.

Миг подир това видях как бедният човек се спъна в собствените си крака и падна по лице. Докато се чудех дали да притичам до него и да му помогна, той вместо да се изправи, както всеки друг би направил, надигна задница и се помъчи да направи кълбо, превъртя се и вече стъпил на крака отново поднови бесния си бяг. И двамата с моята приятелка, която впрочем се казваше Магдалена (чак сега се сещам да го спомена) стояхме като вцепенени. Чак, когато мъжът ни подмина успяхме да се поуспокоим, въпреки че още чувахме гласът му, който все така глъхнеше залутан във вечния лабиринт на улиците. Ние продължихме.

В крайна сметка мъжът се оказа прав и наистина заваля. Нищо необичайно дотук. Само че, когато видяхме облакът да се задава към нас си спомням, че самото му присъствие беше достатъчно да породи чувство на някакъв необясним ужас. Моята позната ме придърпа за ръкава (бях облечен с карирано сако, бяла риза и хубав, памучен панталон) и ме молеше да последваме мъжа. Аз обаче дълго упорствах или поне до момента, когато на стотина метра от нас видях как дъждът разпроби купето, натроши стъклата и спука гумите на една кола – накрая изглеждаше като сдъвкана изпод нечии зъби.

Но и тогава продължавах все така да твърдя, че няма нищо страшно, защото бях забелязал необичайната тенденция на облака да следва определен курс при движението си.

                 ‒   Няма от какво да се боиш – рекох ѝ аз. – Виж, че сега отива надясно, а не към нас.

И сякаш само, за да ме опровергае, той най-сетне се обърна в нашата посока. Вече нямахме друг избор и си плюхме на петите.

Мога спокойно да заявя, че тогава спасих два човешки живота. Моя собствен и този на драгата ми придружителка. Скрихме се в един подлез, който знаех, че е наблизо. Бяхме сами, застанали на метър един от друг и слушахме дъжда. Ако не броим барабаненето, под земята цареше пълна тишина.

Представях си, как всеки момент дъждът пробива бетонната настилка и двамата умираме затрупани под тежките късове. Малко плашеща мисъл, знам, но все пак оправдана. Сигурен съм, че ако бяхте там щеше да ви се изясни.

Тогава тя се обърна към мен, пристъпи притеснено и ме помоли да я прегърна. Бях повече от трогнат и нямаше как да откажа. Тя се сгуши в мен и усетих как студът изчезва, а междувременно невероятната й честност и прямота ме накараха да се замисля за живота. Спомням си, че се чудех дали това момиче наистина ме обожава или просто си го е въобразило заради яйчените деликатеси. Но тъй като не исках да прекарам последните си минути на този свят с подобни съмнения, аз побързах да ги прогоня.

Тогава момичето вдигна лице към мен и тихичко зарида. Предполагам и тя си е мислила, че скоро ще умрем. Не знаех, какво да направя, но пък бях човек и затова съвсем лекичко прокарах пръсти през снежнобелите й къдрици в опит да я утеша. Можехме само да чакаме.

 

Както се оказа не ни застигна нищо лошо. Всъщност само след двайсетина минути дъждът спря, а след още десет посмяхме да подадем глави от подлеза. Въздухът беше по-свеж отпреди и аз вдишах с наслада. Учудващо, но нито една аларма на потрошените коли не се беше включила. Всички те мълчаха сякаш уплашени пред ужаса, който ги е застигнал.

Отново тръгнахме по улиците, но вече хванати за ръце. Колкото и да е странно, смятам, че именно този половин час, в който бяхме съвсем сами, прегърнати и смълчани се оказа решаващ за бъдещите ни отношения.

 Изведнъж Магдалена ме задърпа нанякъде и след моментно колебание реших да я последвам.

Забелязах, че по тротоара се търкаляха големи парчета стъкло и докато аз се опитвах да ги прескачам, моята спътница направо ги тъпчеше с подметките на дебелите си кубинки, напълно забравила наскорошното ни преживяване, целеустремена и развълнувана от нещо предстоящо, което още не можех да предугадя. Небето се беше прояснило и виждах няколко снопа светлина, които се бореха със сивкавата мараня на пролетния дъжд. Завихме по няколко странични улички, а булеварда остана някъде зад нас. Попитах я, къде ме води, но тя отвърна, че не знае, но че скоро ще разберем.

Озовахме се в някаква задънена улица, но тя ме увери, че това е мястото. Огледах се и първо не видях нищо специално. Тогава очите ми се спряха на една полувкопана в земята двуетажна сграда.

                 ‒   Това ли е? – попитах я и тръгнах към входа.

                 ‒   Не зная. – Тя, като че ли вече не искаше да влезе и ме задърпа да си ходим, но аз категорично отказах.

Направи ми впечатление, че над входа беше окачена дървена табела, а с искряща боя бе изписано:

 

Lasciate ogni speranza, voi ch'entrate

 

                      ‒   Помпозно – каза моята спътница.

                 ‒   Звучи ми като немски – пошегувах се, а тя искрено се засмя, чак ми стана неудобно. Но все пак не посмях да попитам за значението.

Приканих я да влезем, но тя каза, че ще ме изчака навън. Имало нещо, което я притеснява. Не знаех какво да кажа, нали именно тя ме беше довела тук?

Обърнах ѝ гръб и посегнах към бравата, а ледения метал изпълни ръката ми. Моята приятелка беше започнала да се върти в кръг и да мърмори нещо, само че, тогава въобще не й обърнах внимание, бях напълно запленен от ставащото и единственото ми желание бе това да открия какво стои зад вратата. Натиснах бравата и вратата се открехна

Пред мен се откри едностайно помещение, осветено от два високи полилея. В средата му беше разположена продълговата, поне двуметрова маса, цялата отрупана с книги. От това заключих, че може би съм се натъкнал на някаква антикварна книжарница. Дългогодишния ми опит говореше точно това. Все пак знаех, че за един книжар едно от най-важните неща е да се чувства като таен арбитър по книжовните въпроси. Повечето от тях си мислеха, че работата им е свещена, а обикновените хора – недостойни. Затова се криеха в такива улички и най-често работеха само с отбрана клиентела, пращана от специални посредници. Предполагам, че и аз можех да се впиша в такава обстановка, но тъй като книжарят ми бе неизвестен очаквах само най-лошото. Още не бях пристъпил в книжарницата, а пред мен изскочи именно той.

За мое най-голямо учудване се оказа същия мъж отпреди час, който ни увещаваше за края на света. Сивата му брада го караше да изглежда строг, но справедлив, а малките, сбити очи ме преценяваха с невероятна бързина.

                 ‒   Вие ли ме спънахте? – попита той, а от равнодушния му глас не можах да преценя дали се шегува с мен или е сериозен.

                 ‒   Извинете? – запитах го аз. Очите му ме прогаряха, но сякаш мудно. Ако този човек поискаше сигурно щеше да ме запали с поглед, даже ревера на сакото ми припламна, но той го изтупа преди да е настанал истински пожар.

                 ‒   Някой ме спъна – продължи той. – И само вие бяхте там.

                 ‒   Това въобще не е вярно – отвърнах аз и го помолих да надникне навън, за да види моята приятелка. – бяхме двама и тя беше с мен.

                 ‒   Значи тя ме е спънала! – кресна мъжът и понечи да се хвърли срещу нея, но аз го спрях преди да се е стигнало до побой.

                 ‒   И в това ще ви поправя – отвърнах аз, опитвайки се да го успокоя. – Нито аз, нито тя сме ви спъвали!

Той обаче не ми вярваше, но явно беше твърде изморен от дългото тичане и скоро се отказа да спори. Въздъхна веднъж, после наклони глава и вратът му изпука. Само минута по-късно изглеждаше сякаш е забравил обвиненията си и този път каза:

                 ‒   Привет – и се отдръпна, за да вляза в помещението.

                 ‒   Привет – отвърна моята приятелка, която бе застанала точно зад мен и ме чакаше да се вмъкне вътре. Забелязала озадачения ми поглед тя обясни, че навън пак щяло да вали и предпочитала да не се излага повторно на този риск.

Аз кимнах с глава и тъкмо щях да попитам нещо, когато:

                 ‒   Да, млада госпожице – отвърна книжарят дочул разговора ни. – Дъждът е една от най-покварените субстанции познати на човека. След тази на огъня, той се оказва твърде значим за развитието на цивилизацията ни.

                 ‒   Но, това не е ли добър показател? – запитах го аз. Като студент имах силно изявени хуманистични наклонности и бях върл защитник на човешкото битие.

                 ‒   О, от наша гледна точка, да – продължи той, а гласът му постепенно стана по-вял, сякаш това бе напълно ненужна вметка. – Все пак, моля ви, замислите се, какво значи за всички останали. Тогава може би ще разберете, за какво ви говоря.

Усмивката му беше твърде неприятна. Приличаше на озъбено животно, което не знае как да се радва на живота, но само за да угоди бе склонно да изимитира околните.

И тъй като нямах намерение да поддържам една толкова безсмислена дискусия, най-сетне можех спокойно да разгледам останалата част от помещението. Най-напред ми направи впечатление, че в дъното (стаята бе много по-продълговата отколкото ми се бе сторила отвън) има тежка, метална врата, заключена със солиден катинар и овързана с вериги. Това ме заинтригува, защото на такива места книжарите криеха най-ценните си книги и веднага започнах да кроя планове как да вляза там.

След това очите ми разгледаха отрупаните лавици по стените. От дясната ми страна се намираше едно малко дъбово бюро, цялото заринато с всякакви документи и цветна, опаковъчна хартия. Друго интересно нещо бе, че по протежение на целия таван се подаваха най-различни тръби.

Тръгнах бавно да разглеждам книгите и се оказа, че те не бяха обозначени. Изглеждаха сякаш са подредени съвсем безразборно.

                 ‒   Търсите ли нещо или сте на разходка? – попита книжарят, скочи във въздуха и се залюля за една от тръбите.

                 ‒   Разхождахме се… – успях да смотолевя. – Но ето, че съдбата ни доведе пред вашия праг – и скрепих казаното с усмивка, докато той ме гледаше мнително от мястото си. Сега висеше с главата надолу, хванал се с крака за тръбата.

Изсумтя недоволно, преобърна се и скочи върху бюрото. Моята приятелка му запляска, а той се поклони. Къде ли бях попаднал? Вярно, движенията му бяха повече от впечатляващи, та той се движеше като цирков акробат, а ловкостта на ръцете му беше нечувана, но имаше нещо твърде необичайно в откъслечните му сумтения и задъхвания. Ако ги допълним и с ужасните животински гримаси, той ставаше по-близък роднина на шимпанзетата, отколкото на хората.

Опитах се да не обръщам внимание на ставащото и продължих да разглеждам. Явно нерешителността ми е проличала, защото само минута подир това, книжарят, ходейки на четири крака, дотича до мен, а в уста държеше някаква книга. Взех я, въпреки че беше олигавена, а от единия край личаха следи от зъби. Направи ми впечатление, че няма нито автор, нито заглавие, а когато я разлистих – страниците бяха празни.

                 ‒   Това подигравка ли е! – креснах аз и захвърлих книгата, а гласът ми отекна в малкото помещение.

Книжарят се стресна и със скимтене избяга в един от тъмните ъгли, където започна да хлипа и вие. Веднага съжалих за постъпката си. Спомням си, че като юноша ми отне много време преди да преборя гнева, но ето, че и сега се проявяваше при определени обстоятелства. Помислих си, че навярно човека не е с всичкия си и че не заслужава такова отношение. Вече разбирах, защо книжарницата му е толкова отдалечена от търговските улици.

                 ‒   Обиди го – каза моята приятелка. – Иди да му се извиниш.

И побързах да го направя.

Отидох до ъгъла и потупах книжаря по рамото, само че нищо не последва. Той стоеше напълно неподвижен и сега дори не хлипаше. Разтърсих го, но ми се стори, че не диша. Уплаших се и понечих да го разтърся дори по-силно. Тогава нечий глас ме стресна:

                 ‒   Не го пипайте! – И аз веднага се отдръпнах. – Заразен е…

Когато погледнах към другия край, за мое изумление видях същия мъж, но облечен със защитен костюм, а ръцете му бяха скрити зад бели ръкавици. Явно, че се беше появил от желязната врата, защото сега зееше отворена.

                 ‒   Винаги става така, но кажете ми, моля, кому е нужно? – Той се приближи до тялото и го хвана за ръцете. – Защо трябва да сте толкова жестоки?

Мъжът извлачи трупа на улицата, а докато минаваше покрай мен, забелязах, че това вече не е никакъв човек, а космато, маймуноподобно същество. Острите му зъби проблясваха като пясъчни кристали. Дори в смъртта, то се усмихваше.

Всеки път щом погледнех към моята спътница, тя ми отвръщаше със страшен, осъдителен поглед.

                 ‒   Нима ще го изхвърли на улицата? – попитах в безпокойствието си, но тя не каза нищо.

                 ‒   О, не – незнайно как мъжът се бе промъкнал зад мен, а ръката му се плъзна по рамото ми. – За какъв ме мислите?

Не отговорих, а той започна да сваля костюма си. След като приключи го захвърли навън при трупа. Беше облечен почти лятно. Носеше спортна риза и чифт къси панталони.

                 ‒   Времето му беше дошло – каза той. Беше спрял да ми обръща внимание и сега се присламчваше към моята приятелка.

С цялата си наглост, книжарят (както предпочитам да го наричам) обви ръка около раменете й. Усетих как предишния гняв се надига в мен, как всеки момент ще се излее върху него и аз ще го удуша. Тогава видях как прокарва пръсти през косата й. Чашата преля и вече бях готов да го разкъсам.

Пристъпих към тях, но щом приятелката ми видя, какво се каня да направя, тя съвсем скришом ми направи жест и посочи вратата. Изведнъж проумях нейната жертва. Явно по някакъв начин бе разбрала за намерението ми да се промъкна на втория етаж и сега ми помагаше да го осъществя. Видях как ъгълчетата на устните й се извиха в тънка усмивка, сякаш бе разбрала всяка една моя мисъл. Нямаше да проваля шанса си.

Обърнах се, събух обувките си, за да станат стъпките ми безшумни и тръгнах към вратата. Междувременно в краката ми се изпречи книгата, която бях захвърлил, но вече по корицата бяха отпечатани букви и я взех. Зад гърба ми се разнасяха не по-малко животински звуци опреди, но не смеех да се обърна. Продължих напред и се гмурнах в тъмнината.

 

Докато се изкачвах по тъмните стълби мислех предимно за Магдалена, която се доказа като жена с достойни за уважение качества и невероятна твърдост на характера. В онзи миг дори се чувствах малодушен пред нейната решителност и въобще бях забравил къде отивам. Или поне до момента, в който бях посрещнат от светлината на горния етаж. И само няколко стъпала по-нагоре, се озовах пред една от най-големите частни книжни колекции, които някога съм виждал.

 Лавиците бяха триметрови, а между всяка от тях се спотайваше по един огромен прозорец с матови стъкла, които иначе блестяха като кристални. Меката светлина, която ги обливаше, караше някои от лавиците да изглеждат сякаш се реят. Прекарах първите десетина минути само в обикаляне на самата библиотека, която в първия миг ми се стори безкрайна.

По едно време даже се затичах като малко дете, а босите ми крака стъпваха по мекия килим и се оттласкваха с лекота. Дори направих кълбо, а след това постоях загледан в тавана, където един кристален полилеи ме наблюдаваше с хилядите си очи. Беше невъзможно да прикрия усмивката си. Нямах думи.

После се сетих, че бях оставил „празното“ томче до входа и отидох да си го взема. А докато крачех натам си мислех за две неща. Първото беше, че ако се забавя твърде много излагам моята приятелка на все по-голям и по-голям риск, а второто, че библиотеката предизвиква собствената ми смъртност. Реших да побързам.

Грабнах книгата и този път на корицата й разчетох:

 

Capax infiniti

 

В случая странното бе, че и на гърба имаше нещо като второ заглавие, което гласеше:

 

Reductio ad infinitum

 

Тъй като знаех английски последната дума ми беше позната. И в двата случая се говореше за някаква безкрайност. Може би трябваше да я задържа и да попитам, какво означават, когато се върна при Магдалена.

Започнах да разлиствам книгата и след няколко ръкописно изписани страници разбрах, че това бе обикновен каталог на всички книги в книжарницата. Заглавията бяха на всякакви езици, някои на български други на английски, френски, стори ми се, че има на испански. Дори зърнах няколко китайски йероглифа. Както преди, така и тук заглавията изглежда не следваха някаква закономерна последователност.

Опитах да отворя каталога на последната му страница, но това се оказа невъзможно. Все така открехвах на предпоследната и на предпоследната, докато накрая се отказах. Друг интересен детайл беше, че на всяка четна страница в горния, ляв ъгъл бе напечатано: „Infinitus est numerus stultorum“. Все безкрайност, но съвсем чужда.

Скоро захвърлих каталога, защото бе напълно непотребен и започнах своеволно да разглеждам лавиците. По едно време си помислих, че са подредени по автори, но и това се оказа грешно, след като намерих „Парижката Богородица“ до сборник със събрани произведения на Антон Чехов. Предположих, че една лавица следваше само собствената си подредба, докато съседната можеше да се различава напълно. Може би това бе най-правдивото обяснение.

Честно казано не знам, колко време прекарах там. Струваше ми се, че са часове, но всеки път щом поглеждах часовника на ръката си времето бе прескочило с половин денонощие. Все така разглеждах, четях, връщах. Най-разнообразни автори и редки издания, които никога не съм виждал. Даже по едно време започнах да уча италиански от един самоучител, който намерих.

Изборът беше преголям, но тогава се сетих, че не нося много пари. Навярно щях да се върна и друг път, поне така си мислех. Затова реших, че сега ще се спра на някоя наистина специална книга и ще се опитам да сваля цената по джоба си. Търсенето ми продължи известно време, когато видях, че под една от лавиците беше набутан някакъв тежък кашон.

Измъкнах го от там и намерих все хубави книги с кожени подвързии. След моментно преглеждане окото ми се спря върху позлатения гръб на едно хубаво, малко томче. Взех го в ръце и разчетох:

 

L'Étranger

Albert Camus

 

А под него:

 

Албер Камю

Чужденецът

 

Поназнайвах малко френски и от дълго време все си мислех, че ще е добре да поработя над него, така че това ми се стори перфектната възможност.

Явно бе някое много специално двуезично издание. Никога не бях чувал за него, а дебелата му, кожена подвързия, инкрустирана със златен лист бе повече от възхитителна. Хартията също бе много качествена, дебела и искрящо бяла, а самата книга изглеждаше като току що излязла от печатницата.

След цялото това лутане се чувствах изморен и като намерих книгата си помислих, че е време да се връщам.

 

Ето, че вече слизах по стъпалата и сърцето ми биеше от страх, какво може би щях да заваря на първия етаж. Но, когато най-сетне надникнах от тъмнината бях посрещнат от радостния глас на книжаря:

                 ‒   Е, избрахте ли си? – очите му бяха спокойни.

Двамата с приятелката ми бяха разчистили масата от книгите и сега пиеха чай, разположени удобно на две големи, пухкави канапета (кой знае, от къде ги бяха намерили). Тя тъкмо надигаше чашата си и видях, че се усмихва зад нея.

Книжарят стана и дойде при мен.

                 ‒   Тази ли избрахте?– каза той и протегна ръка, за да му я подам.

Той разгледа книгата, после вдигна очи към мен и се усмихна.

                 ‒   Струва ми се, че сте направили добър избор – и той пак погледна книгата. После мен. – Да, добър избор. За мен ще е удоволствие да ви я опаковам.

Попитах го за изданието, но той само се усмихна сякаш съм задал глупав въпрос, а с приятелката ми се спогледаха заговорнически.

                 ‒   Вече знаете най-важното.

                 ‒   Но, все пак – настоявах аз, – съвсем нищо ли няма да ми кажете за книгата?

Той отиде до масата и изпи оставащия чай.

                 ‒   Е, щом настоявате… – Очите му станаха замислени. – Авторът е алжирец.

Разбира се, аз нямах това предвид, но не ми се спореше. Усмихнах се в отговор и с примирено изражение го попитах за цената.

                 ‒   О, не – тръсна глава мъжът и сякаш се състари с поне двайсет години. – Защо всички искат да купуват… Тук не може да я купите.

Книжарят отиде до бюрото си и започна да я опакова най-старателно. Това значеше ли, че можех да взема всяка една от книгите и той пак нямаше да поиска пари? Е, може би щях да се върна някой друг път и да разбера. Засега ми бе напълно достатъчна една книга.

Докато той опаковаше, аз стоях загледан в ъгъла, където предишния книжар бе умрял. Струваше ми се, че сянката му се е запечатала там, но не можех хубаво да я различа. Тогава нещо се размърда и от тъмнината се надигна човекоподобната маймуна. Лъскавата й козина блестеше под светлината на искрящата лампа. Тя ми се ухили с голямата си уста и оголи зъби.

                 ‒   Тихо – каза й мъжът, докато се суетеше с подгъването на хартията.

Магдалена стана от мястото си и отиде до маймуната, която легна по гръб и започна радостно да скимти, докато я чешеха по корема. Колко красива ми се струваше моята спътница в този момент. Не бях забравил за жертвата, която направи за мен и сега й се възхищавах от разстояние като на сакрален бокал, запазил тайната на вечната младост.

                 ‒   Заповядайте! – Гласът на книжаря ме извади от необичайния ми унес.

Обърнах се към него, взех опакованата книга и му благодарих.

                 ‒   Удоволствието е мое – отвърна той и тръгна към металната врата в дъното. – Хайде, момиче.

Маймуната стана и припна към господаря си. Миг преди двамата да изчезнат в мрака, книжарят се обърна към нас и каза:

                 ‒   Само ще ви помоля да заключите на излизане. Ключовете са на бюрото, ако искате ги задръжте и идвайте от време на време – той тъкмо щеше да тръгне по стълбището, когато се сети нещо и каза: – И си измийте ръцете щом се приберете.

Той затвори металната врата и чух как я заключва зад себе си. Моята приятелка се хвърли на врата ми и излязохме прегърнати.

                 ‒   Е, намери ли това, което търсеше? – попита ме тя, докато заключвах.

                 ‒   Мисля, че да – отвърнах аз и прибрах ключовете в джоба на сакото си.

След малко излязохме на главната улица. Небето се беше прояснило и сега печеше слънце, а дърветата изглеждаха ободрени като след дълъг сън. Погледнах към Магдалена. Смятам, че след всичко станало днес, мога спокойно да заявя, че я бях обикнал.

И двамата бяхме уморени и затова предложих да се прибере с мен. Тя се съгласи и каза, че е гладна. А на свой ред предложи веднага щом се приберем да си направим пълнени яйца.

Разсмях се. Бях щастлив.

 

Край

 

18.06.2020г.