Неудачите на съвременния живот (Ревю на "Един ден" от У Цин)

Спомням си как преди няколко години ми се четеше нещо обезателно странно, затова отидох при учителката ми по литература и я попитах дали знае такива книги. Отговор на въпроса си не получих, тогава тя почна да говори за магическия реализъм на Маркес, но аз вече бях чел "Любов по време на холера" и "100 години самота", та това не ми беше достатъчно.  

    Поразрових се в Интернет, но и там не намерих кой знае какво. Художници сюрреалисти знаех (Дали например), режисьори също (Бунюел), но не и писатели. Излезе ми Андре Бретон, само че от него до ден днешен нищо не съм чел. В този период някои от разказите ми придобиха сюрреалистичен облик, така де, несъзнателно пишех в стила, който търсех да чета. Търсенето ми продължи доста време, но може би чак след като се откъснах от него, започнах да намирам такива писатели, каквито търсех. Така попаднах на Самюъл Бекет, Кобо Абе, впоследствие на Цан Сюе и сега на У Цин.

Когато започнах да чета „Един ден“ я оприличих на смесица между Мишел Уелбек и Мураками, като и двамата са ми любими автори. Единият е брутален в реализма си, другият пък смесва ежедневното и невероятното, абе миш-маш на абсурдности, хумор и живот. Но скоро разбрах, че сравнението ми не е съвсем на място. Да де, ама ако ви бях казал У Цин си е У Цин от самото начало, също нямаше да ви свърши работа. Едва сега мога да изведа следното заключение: Когато човек започва да чете У Цин, може и да се опита да го оприличи на нещо, но той бързо ще го опровергае.

Освен автор, У Цин е и главен герой в книгата си, така де, появява се и забягва по собствено усмотрение. Понякога се включва с разсъждения, друг път започва поредния разказ. Но кой всъщност е У Цин? Границата между фикция и реалност остава неясна, като изключим моментите, когато написаното става фантастично.

На моменти чувствах, че се губя и някои от разказите наистина успяваха да ме объркат, а после се чудех правилно ли съм прочел. Скоро ми стана съвсем ясно, че това е преднамерено, понеже после се появяваше У Цин да ме утеши, че не съм чак такъв идиот и да си побъбрим. Сякаш точно когато губех наративната свързаност, той излизаше от текста и започваше да ми говори. За пръв път чувствах сякаш навлизам в диалог с автора.

Така например У Цин прекъсна един от разказите си само да каже следното: „Ако се имат предвид сюжетите на предишните ми разкази историята не може да свърши така. Обикновено в тях трябва да се случи нещо абсурдно или нещо интересно, например като в „Малка случка“, където жената ме накара да се сбия с онзи мъж. Или пък като в „Убийство 3007“, жената бе убита, и аз, и мъжът се признахме за убиеца“. В този ред на мисли историите на У Цин не са затворени, а живи. Сякаш се развиват на едно друго мисловно равнище, където читателят може да бъде и активен участник, освен пасивен наблюдател.

„Персонажите в разказите ми винаги са толкова малко, най-често само двама-трима, като броя и себе си, всички са толкова неживи, толкова мъгляви, не е ясно нито откъде идват, нито къде отиват. Единственото що-годе интересно е езикът ми и случките, които измислям. Това сигурно е причината хората да продължават да четата. Освен това разказите ми обикновено са кратки, прочетеш малко и преди да си усетил, вече са свършили, точно като този.“

Вече се обърках, а и малко се изморих. Обикновено отзивите ми са по-кратки, а тук имам чувството, че още нищо не съм казал, а в същото време се чудя какво още мога да кажа. В първоначалните си бележки бях нахвърлял, че "Един ден" е много лична и пряма книга и че има „много богат емоционален диапазон“ заради умението си да жонглира между комичното и бруталното. Във всеки случай се смях на глас и то страница след страница. Някои случки ми бяха извънредно познати, други просто ме увлякоха със стила си, а трети ми дадоха пълна свобода на въображението.

Книгата ме намери малко странно, по неведомите пътища на Лидълските промоции за книги. Прочетох я с двугодишно закъснение, но пък какво от това, нали книгите са за четене, кога и как е друг въпрос, важното е да ни намерят в правилния момент.

Накратко, ако ви се чете книга, в която главният герой може ей така да се превърне в рак, а страница по-късно да четете разказ за момиче, което не може да се самоубие, колкото и да се хвърля от някоя сграда, то това е книгата за вас.

Имах възможност да си поговоря за книгата с преводача ѝ Стефан Русинов, който каза, че харесалите книгата принадлежим към „една малка особняшка група“. На мен обаче не ми се иска да е чак толкова малка, та и затова седнах да напиша това ревю. А пък, ако ви хареса, считайте се приветствани в кръга на тази малка, особняшка група, която си запазва правото да се разраства.