Кормак Маккарти - Удавените (Превод: Иван Данев)

Кратко въведение:

„Удавените“ е един от първите разкази на Кормак Маккарти, но още тук личат наченки на характерния му стил, където не е важно толкова казаното, колкото изпуснатото, а разказът ни оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Не знаем кое е момчето, нито кого чака то накрая. Не знаем какво точно е станало с кученцата, нито дали историята спазва някаква хронологична последователност.

Тук Маккарти все още се вмества в някакви стилови норми, за разлика от по-късните му произведения, където използва пунктуацията с чисто стилов характер, ако я има де, тъй като често отсъства. Тук всичко е сравнително стандартно, красиво, леко и ефимерно. Но тази красота контрастира с иначе мрачната тематика.

 

УДАВЕНИТЕ,

КОРМАК МАККАРТИ

Още щом входната врата изтрака, момчето вече беше заобиколило къщата и крачеше към бараката. Бебето спеше. Не трябваше да се бави много. Застанало в сянката на акацията, момчето се огледа. Осите жужаха ритмично, прелитайки под стряхата, ту на сянка, ту пак на слънце. Момчето заобиколи бараката, мина покрай избуялия плет и стигна до външната тоалетна. Открехна внимателно прогнилата ѝ врата; дъските бяха на път да се разпаднат, омекнали и покрити със синкаво-зелена патина. От тавана се процеждаше светлина, тъй като едната дъска липсваше. Пода беше постлан със старото му палто, което донесе на Сузи, след като се беше дотътрила една утрин, когато коремът ѝ вече не опираше земята; уморена и изпосталяла, тя морно махаше с опашка подир него. Палтото беше покрито с бяла козина, попило миризмата на мляко и на малки кученца. Mиналата седмица им се намери нов дом.

Момчето пристъпи вътре и се вгледа в дупката, а докато очите му привикваха с тъмнината, два червени триъгълника се оформиха пред него; черната вдовица пълзеше по мрежата си. До крака му, нагазил в калта, се разпяваше щурец, а антените му махаха във всевъзможни посоки. Момчето опита да го хване, но щурецът подскочи във въздуха, където се блъсна в стената и падна обратно на пода. Момчето бързо го стъпка, след което го вдигна.

Единият му крак още риташе, но някак мързеливо; от него капеше гъста, белезникава течност. Пусна го в дупката и се приведе. Можеше да го види как се оплита все повече в паяжината на черната вдовица и как тя си проправя път към него. Когато го стигна се изправи на задните си крака и започна да го увива чевръсто, сякаш извършваше някакъв сакрален ритуал, след което щурецът спря да шава. Тогава момчето се приведе над дупката и се изхрачи, а храчката си запроправя път през плетеницата от паяжини, губейки се в мрака. Паякът замръзна. Момчето се прицели отново, като този път мерникът му се оказа по-точен. Тогава паякът побърза да се окопити и да изтегли жертвата си в тъмните кътчета на отходната яма, влачейки подир себе си наплюнчената паяжина, провиснала и спластена.

На излизане, момчето затвори внимателно вратата. Слънцето беше надвиснало над дъбовете в единия край на двора. Няколко сини сойки подскачаха в клоните им. За момент се поколеба, но после продължи по пътя си. Прескочи обраслия с бръшлян дувар и тръгна към гората. Скоро стигна стар коларски път, лъкатушещ между дърветата, но достатъчно отчетлив в утринната светлина. Мина по него, като по себе си усещаше капките на натежалите от снощния валеж листа. Спря веднъж, колкото да накъса малко тютюн и предъвквайки продължи. Ръцете му се мяткаха свободно, а храчките му отекваха все по-шумно.

Пътят криволичеше по надолнището, докато не стигна краят на гората, където тъкмо да се поизправи и започна да чезне в сянката на върбите и тополите, които се извисяваха край потока. Там, където в миналото бяха минавали каруци, сега, макар и обрасли, незаритите дупки още си стояха и момчето неведнъж се спъна, крачейки през високата трева и дивите къпинови храсти. Като през завеса, то мина под върбата, а клоните ѝ го обгърнаха, свежозелени и позлатени от светлината. Още преди да излезе на моста, можеше да чуе тихия ромон на потока, а през нежната драперия да зърне слънцето, което като рояк сребърни пчели, танцуваше по огледалото на водата.

То стъпи предпазливо на малкия мост. Гниещите му греди бяха избелели до металическо сиво, а в средата се беше изтумбачил като старо магаре. Приседна върху напечените дъски, излегна се по корем и се взря в бистрата вода на плиткия поток. Дъното на езерото изглеждаше като кожуха на някой леопард, златно, където слънцето, проправило си път през клоните, го изсветляваше, и покрито с тъмни, почти кафеникави петна, където падаше сянка. Малките попчета се носеха лежерно по течението, като че летяха над леопардовия кожух, а полета им бе тих и необезпокояван.  Момчето пусна няколко бели камъчета във водата, които почнаха да потъват с бавно, въртеливо движение, а около тях набъбнаха мехурчета, сбрани във все чудати форми, които само след миг се издигаха към повърхността и чезнеха. Попчетата бързаха да отидат при камъка и да го разучат. Момчето подложи ръце под брадичката си. Слънцето печеше над него и то усещаше нежната му топлина през фланелената си риза.

Изведнъж под моста, понесено от същото течение, се появи малко кутре. Подмятано и въртяно от бавната вода, то сякаш се носеше безтегловно в нея. Момчето гледаше безучастно. Тогава кученцето се взря в него със слепите си очи, но водата бързо го обърна и белият му корем се показа над водата, а краката му стърчаха вдървени, като в последен отпор. На няколко пъти потъваше и изплуваше, докато накрая водата не се реши да го приеме в сенчестата си обител и то изчезна под сребърния ѝ похлупак.

Момчето се изправи, тръсна глава и се взря в потока. Попчетата пореха водата като бойни снаряди, а водният паяк се носеше по нея.

До едно бяха петнисти, всичко до едно… без онова, което си беше цялото черно. Мина от другата страна на моста и го проследи с поглед. Когато се обърна беше пребледнял. Върна се обратно и продължи да се взира в потока, който се виеше като змия около дърветата. Ходеше край водата и я изследваше с поглед. От време на време повърхността ѝ се набръчкваше, а вълните разклащаха понеслите се острови диворастяща поточарка, която следваше извивките на потока, между полепналите с охлюви камъни. Сладководните раци се катереха по корените на тополите, а в една локва можеше да се види обувка, попаднала там бог знае как.

На един от завоите подир малкия каменен мост, течението се завихряше и потокът ставаше по-дълбок. Сега слънцето печеше в очите на момчето и то не виждаше добре водата. Изтича до моста и мина от другата му страна, където внимателно се спусна по обраслата с тръстика рътлина. Застана тъкмо над водата, а под него тя се изливаше в малко езерце, запенена и неуморна. Из възтъмните му дебри, момчето можа да различи нещо като чувал. Приведе се сякаш насън и седна, изгубило ума и дума. Стори му се, че през една от дупките се подава глава и точно в този момент течението разтвори леко чувала и изпод грубото зебло се показа едно от кученцата, свито одве като ембрион. Беше сякаш засвидетелства раждането на някакъв фантастичен, подводен звяр. Течението блъсна дребното му телце и го заобръща ту на едната, ту на другата му страна.

Нямаше парещи сълзи, само празнота, която постепенно се запълни от гняв. Изправи се и взе един върбов клон, който обаче се оказа твърде жилав, че да го прекърши на две, та се върна обратно по стъпките си, през високата трева, край потока и пътя, докато не стигна оградата от другата страна. Край оградата намери купчина вехтории, а под тях – стара, ръждива тел, която побърза да измъкне. Не след дълго отново крачеше към потока. Отново там, той опита да измъкне чувала на брега с нея, като края ѝ беше завил в кука, но телта беше твърде дълга и се гънеше под напора на течението. Отне му почти час преди да го закачи, а когато опита да го издърпа, чувала се оказа по-тежък отколкото си мислеше. Бавно го теглеше към брега, като едва накрая се опита да го повдигне. Чувалът лъхаше на гнило, а когато го отвори в него намери само едно кученце, Оказа се черното, свито между две тухли, а в корема му пълзеше огромен рак. Опита да измъкне рака с телта, но подир него се изнизаха и прогнилите, зеленикави вътрешности на кученцето. Побута ги с обувка обратно и се върна на пътя, където известно време търси без да знае какво точно, докато не намери малка, хартиена торба. Върна се при кучето и с треперещи ръце положи малкото му телце в нея. Мина напряко през гората, през полето и така докато не стигна коларския път. Ходеше като насън с коси, тромави стъпки, а очите му се рееха в нищото.

Щом стигна къщата, Сузи притича до него, за да го посрещне. Само че той побърза да се измъкне през задната врата и да я затвори внимателно зад себе си. Спря в средата на кухнята и се ослуша. Цялата къща беше притихнала, само бумтежът на сърцето му отекваше в тишината. Студена светлина се отразяваше в стъклената витрина над мивката. Тогава я чу да кашля – винаги кашляше – и се заслуша. Тя беше в спалнята. Опрял ухо до вратата, той най-сетне се престраши да я отвори. Завесите бяха дръпнати, а слънцето печеше зад тях и прозираха със златист оттенък, който проникваше във въздуха, въздух, пропит с миризмата на урина, на бебе, на чаршафи, странно интимна и задушна.

Цяла минута мина, а той все така стоеше на вратата. Следващите му действия бяха вече предречени от кулминацията на поток недооформени мисли, родени не само по време на разходките му до потока, а от раждането на бебето насам. Безчет отхвърлени, преразгледани или отречени мисли, дебнещи в тъмните кътчета на съзнанието му, сега се надигнаха и избиха на повърхността. Той дълго се взира във вонящата торба; мокра от разлелите се вътрешности, тя беше на път да се скъса, а отдолу се подаваха няколко косъмчета, които стърчаха като краката на паяк. Винаги, когато мислеше за случилото се, щеше да му се струва, че не е отишъл до легълцето в ъгъла, не е надигнал синьото, памучно одеялце и че не е оставил кученцето до спящата фигура, съвсем гола и сбръчкана, завивайки ги след това. Единственото, което си спомняше бе, че е видял стичащите се вътрешности върху чаршафа, докато ги намяташе.

Сега го чака да се върне у дома; време е за вечеря. Седнал е на леглото, а умът му е издигнал стена и блуждае безцелно зад нея, притиснат като от свредел, който бавно си проправя път в съзнанието му. Майка му се промъква в стаичката, но бебето още спи. Сега го чака да се върне у дома.

Copyright © 2021 Иван Данев, Всички права на превода са запазени.