Чувството за вина (Ревю на "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" от Харуки Мураками)

Когато говорим за роман на Харуки Мураками е трудно да не направим паралел с по-ранните му творби, тъй като много елементи от тях се повтарят и доразвиват с всяка негова книга. Но веднъж попаднал във вихрушката на неговото творчество е невъзможно да се откъснеш от нея и всяка среща с героите на Мураками е като със стари приятели.

„Безцветният Цукуру Тадзаки“ е колкото различна, толкова и подобна на другите му книги. Поне тонално, тъй като сюжетно клони към реалистичния спектър, от който той често бяга в творческите си търсения (пример за това са: „Кафка на плажа“ и „Хроника на птицата с пружина“).

Историята изследва живота и спомените на Цукуру Тадзаки, връщайки ни в миналото му или по-точно в деня, когато целият му свят се преобръща. Това става, когато неговата група приятели, решават без обяснение да го отлъчат, малко след като заминава от родния си град Нагоя, да следва в Токио. Случилото се хвърля в хаос мислите и чувствата на Цукуру, нищо вече не носи смисъл или щастие, а съпътстващото чувство за вина ще го преследва и гнети още дълги години.

 

По онова време копнежът му по смъртта бе така силен, че успя да го обладае напълно в продължение на близо половин година. Да го обладае – да, много точен израз. Цукуру попадна в търбуха на смъртта и заживя в тази тъмна и задушна пещера, без да има представа коя година, кой месец, кой ден е. Живееше като сомнамбул или като покойник, който все още не е разбрал, че е мъртъв…“

 

Неговото отлъчване ще го накара да се затвори за околния свят и да преосмисли всяка своя бъдеща връзка. Малкото приятели, които среща по пътя си също го изоставят, а един въпрос трови душата му: „Аз ли съм виновен?“ Дори стига дотам, че да се обвинява за нещо, което е направил на сън. Но макар ума му да го отрича, сърцето му си знае своето и отново започва да го боли.

Чак шестнайсет години по-късно Цукуру Тадзаки и срещата му с една жена ще го накара да се върне назад и да потърси отново приятелите си, за да разбере какво всъщност се е случило и най-сетне да затвори, зейналата като кратер рана в кървящото му сърце.

 

Книгата е разказана от трето лице, което сякаш допринася за нашата дистанцираност от Цукуру и по същия начин, по който той не допуска нови хора в живота си, така и ние сме оставени да го наблюдаваме отстрани. Но колкото повече опознаваме неговите мечти и копнежи, толкова по-трудно става да сме равнодушни към него. Скоро в Цукуру виждаме наш стар приятел, изгубил се по пътя, а ние не искаме нищо повече от това да му помогнем, да го утешим. Само че можем единствено да се надяваме.

Името на Цукуру Тадзаки, като личността му, не носи цвят за разлика от тези на някогашните му приятели. Ака е червен, Ао е син, Широ пък е бяла, а Куро – черна. Един едничък Цукуру е оставен без цвят, а предназначението на неговото име – да създава. Това за него обаче вдига една особена стена, която никога не му е позволявала да бъде истинска част от групата. И макар тогава да е бил щастлив – винаги е чувствал сякаш нещо му липсва. Но в действителност толкова ли е безцветен Цукуру или напразно се е винял през всички тези години? Как всеки един от нас вижда себе си и толкова лоши ли сме всъщност?

 

„– Страх ме е. Боя се да не сгреша, да не кажа нещо неправилно и в резултат всичко да се съсипе и изчезне“

– Ако да допуснем, че това, което искаш е важно за теб и е твоя цял, то няма как да се съсипе и да изчезне заради някаква си грешчица.“

 

        „Безцветният Цукуру Тадзаки“ побира в себе си много неща. Твърде много и твърде важни, за да бъдат просто изброени. За да разберете обаче на какво годините на странстване са научили Цукуру Тадзаки трябва да разгърнете книгата, а с това ви пожелавам и приятно четене, тъй като една така красива и добре написана история, изисква сама да оживее в ума и сърцето на четящия. 

Оценка: 4.5/5 🌟