Да живееш, за да го разказваш - Габриел Гарсия Маркес (Ревю)

Чаках издаването на „Да живееш, за да го разказваш“ може би половин година, може би повече. Нетърпението ми бе така голямо в един момент, че всяка седмица търсех дали някъде пише кога двата тома ще се пръкнат на бял свят. 

Уви, нищо. После забравих за тях, мина известно време, когато някъде видях качена тяхна снимка. Така се зарадвах, че на мига побързах да ги поръчам. Но макар да прочетох първия том за отрицателно време, реших, че трябва да отложа започването на втория. Минаха няколко месеца и аз най-сетне се върнах към Маркес…

Като повечето автобиографии, които чета напоследък и тук детството на автора е обгърнато от магическия воал на забравата и верен на изградения си романов стил, Маркес ни пренася в един почти толкова фантастичен свят, колкото е този на „Сто години самота“. Дистанцираността от личните преживелици му позволява да пресъздаде достоверно и красиво детството си, позволявайки ни да вникнем в сложния му вътрешен свят, довел до създаването на много прекрасни произведения, сред които: „Окапалата шума“, „Любов по време на холера“, „Хроника на една предизвестена смърт“ и десетки други разкази, послужили за създаването на така наречения магически реализъм.

Четейки автобиографията на някой като Маркес е невъзможно да не се оглеждаме за ценни житейски, така и творчески съвети. Най-ценният обаче, който аз можах да извлека е, че бидейки човек верен на себе си, той вече е на прав път и нищо друго няма значение.

В книгата ще срещнете извадки от работния процес на Маркес, който особено ще заинтригува всички пишещи. Никога не съм харесвал курсовете по творческо писане, защото смятам, че правят целия творчески процес твърде изкуствен, твърде уеднаквен, но когато става дума за писатели от ранга на Маркес, там няма единодушие и човек може единствено да извлече онова, което пасва на него, без да се стреми да подражава дословно.

 

„Четях по време на учебните часове, с разтворена върху коленете ми книга, и то толкова нагло, че безнаказаността ми беше възможна само благодарение на съучастничеството на учителите.“

 

Голяма част от книгата обаче е посветена на бурното политическото положение в страната, което би заинтригувало онези, които ще направят паралел с творчеството на Маркес. Уви, мен безкрайните обяснения не можаха да ме грабнат, тъй като ги намерих в по-голямата им част ирелевантни, въпреки това не мога да отрека художествената им стойност.

По-интересно за мен беше, запознанството ни с бохема Маркес, с журналиста Маркес, който дълги години трябва да си проправя път, напук недоверието на най-близките му. Това може би най-много ценя във всеки един творец, защото въпреки трудностите, вярата в собствените му способности в крайна сметка успява да го издигне.

 

Сам си наложих като военен дълг: Да пиша или да умра. Или както е казал Рилке: „Ако мислите, че сте способен да живеете, без да пишете, не пишете“

 

Следващото, което ще кажа може да се приеме като малък спойлер, обаче все пак става въпрос за автобиографична книга. Та така де, „Да живееш, за да го разказваш“ приключва с писмото на Маркес към Мерседес Барча, в което ѝ пише следното, малко преди заминаването си в Жанева:

 

„Ако не получа отговор на това писмо до един месец, ще остана да живея завинаги в Европа“. Позволих си кратки минути, за да обмисля още веднъж писмото, преди да го пусна в два часа сутринта в пощенската кутия на безлюдното летище в Монтего Бей. Беше петък. В четвъртък следващата седмица, като влязох в хотела в Женева след поредния безполезен ден на международни разногласия, намерих отговора на писмото ми.“

 

Красиво, поетично, достойно за роман на Маркес.

 

        П.п. Прекрасният двутомник в превод на Тамара Такова е дело на издателство „Лъчезар Минчев“, което в момента преиздава и останалите творби на Маркес. Надявам се в бъдеще да ни радват с още много такива издания.