ЦИГУЛАРЯТ, КОЙТО ОСЪМНА ЕДНА ВЕЧЕР НА СКАЛИТЕ (Разказ)

Кратко въведение
(за плажуващите)

Струва ми се, че все се запъвам когато искам да обясня за какво е някой мой разказ. Случаят с „Цигуларят, който осъмна една вечер на скалите“ е точно такъв.

Когато го писах просто ми се искаше да си поема дъх от останалите неща, с които се бях захванал и да се потопя в усещането на самото писане, на езика, а не толкова да търся някаква наративност. Сега си мисля, че просто съм искал да разкажа приказка. Красива, малко тъжна приказка.

Този път съм избягал от абсурда и сюрреализма, но пък затова съм върнал любимия си магически реализъм. 

Мисля си, че е особено подходящ за лятото, та и затова сега го качвам. Препоръчвам да се чете късно вечер на плажа, под звука на някоя далечна симфония. Шопен или някой друг класик.

ИВАН ДАНЕВ

ЦИГУЛАРЯТ, КОЙТО ОСЪМНА ЕДНА ВЕЧЕР НА СКАЛИТЕ

 

 

    „До вратата ще застана,

    Мълком там ще постоя;

    С милостта ще се нахраня,

    И отново ще вървя.

    Пред лика ми ще светлее

    Всеки като в зарево;

    И сълзица ще пролея,

    Без да зная за какво.“

 

Арфист, Йохан Волфганг Гьоте

 

Всяка вечер в осем без пет, мъжът излизаше от крайбрежната си колиба, понесъл в ръка своята стара, измъчена цигулка, чийто лак бе изтрит от пръските морска сол, а цветът ѝ се бе изгубил през годините. Заставаше на вдадения в морето вълнолом, където вълните се разбиваха и водата им го заливаше; изпъваше лакът, а брадичката си опираше о цигулката, докато другата му ръка стискаше лъка. И току изведнъж се понасяше чудна мелодия, която огласяше вечерната тишина и караше минаващите по плажа да се заслушат в далечния повик на цигулката му. Често обаче звукът на вълните я заглушаваше, та хората виждаха нищо повече от една черна сянка, застанала в нищото, точно на границата между водата и брега – едната ѝ половина в морето, а другата в небесния хоризонт – сякаш зачудена, дали е намерила мястото си или все така извечно ще продължава да го търси.

         Понякога мъжът заставаше тъкмо на края и нямаше сили да свири, тогава от очите му почваха да падат сълзи, а сълзите ставаха пръски сол, които се изливаха в морето, връщайки се там, откъдето бяха дошли. Цигулката стоеше до него, като той внимателно я придържаше, не би искал тя да падне във водата, не можеше да си позволи друга. Веднъж почти не я изгуби така, а с нея почти не изгуби себе си.

Бе на шейсет и седем години, но не годините, а мъката, която носеше в сърцето си, му тежеше. Той бе човек непознал любовта, но въпреки болката, не искаше да се признае за победен, та единствената му радост в тоя живот бе да излиза всяка вечер и да свири на цигулката си, чак докато не усетеше пръстите си притръпнали и сковани от студа.

Тогава си казваше, че е време да се прибира. Обръщаше гръб на морето и внимателно пристъпваше по камъните от страх, че можеше да падне и да счупи цигулката си, а той самият да се удави в плитчините. С едната си ръка се подпираше, приведен почти до земята, а другата държеше високо, стиснал цигулката и лъка, като някакво триумфално знаме, с което целеше да покаже на всички, които го зяпаха в почуда, защо бе отишъл на край камъните и защо се връщаше със засъхнали по страните сълзи. Веднъж падна и навехна ръката си, та не можа да свири цял месец. Колко страда, колко сълзи проля в тишината. Цигулката бе неговата душа и не я ли чуваше, сякаш самата му душа мълчеше.

Мъжът всеки ден се прибираше да яде в малката си колиба. Една, единствена свещ му светеше, колкото да вижда какво слага в устата си, а после, като му се доспеше, лягаше на пружиненото, скърцащо легло, шумолящо, заради намачканите под него вестници и се завиваше през глава с продраното си одеяло, и се молеше нощта да мине по-бързо. Някои го съжаляваха и му носеха храна, а той свенливо им благодареше. Понякога дори предлагаше да им изсвири нещо. Но те отклоняваха предложението му и си тръгваха, съжалили, че изобщо са дошли в колибата му, където по стените се сушаха билки, вонеше на гнили водорасли и риба, а дъските бяха проядени от морето и влагата – на път да се разпаднат.

Когато все пак заспеше, сънищата му не бяха сънища, а спомени отпреди години, които го преследваха неуморно по петите като хрътки, надушили следата. Усещаше смръдливия им дъх, който го караше да потръпва, да се върти трескаво посред нощите. Обичаше ли я? Навярно не. Тогава какво значение имаше другото? Но сърцето му обрасна с тръни оттогава. Посивя, а сълзите го изсушиха. То молеше тъжно, но нямаше кой да отвърне на неговата жалеба.

Всяка сутрин ставаше рано, а полъхът на соления бриз го посрещаше със стон, който нежно открехваше паянтовата врата и се промъкваше вътре, отмяташе шалтето му и пълзеше нагоре по гърба му. Вече буден, той бързаше да стане и да стопли скованите си крайници.

Дните прекарваше сам, отново край морето. Имаше малка лодка, с която излизаше за риба. Рядко хващаше нещо, но поне убиваше гнетящите го часове. По-добре така, отколкото да ги брои до края.

Отиде на малкия кей, където бяха вързани другите рибарски лодки: големи, лъскави, повечето лакирани. Стигна своята и застана срещу нея, сякаш я предизвикваше с поглед. Гледа я дълго и неумолимо, а малко подир това вече беше излязъл в морето. Тоя ден обаче не му се правеше нищо. Излегна се, а погледът му се зарея в небесния простор. Небето беше чисто, почти металическо синьо. Няколко гларуса прелетяха – белезникави, изпосталели, те сякаш му се присмиваха отгоре. Прекара така час-два, после слънцето взе да се катери по небето, та си направи сянка с един стар брезент и лежа дълго под него, докато постепенно не усети, че се унася и за първи път от дни насам спа спокойно и отмарящо, чак докато слънцето стана непоносимо и започна да му пече на главата, та се разбуди от болка в сякаш стегнатите му от обръч слепоочия. Беше станало време да яде. Прибра душата си, прибра лодката си, прибра се. Завари следобеда – жарък и мек.

По някое време на вратата му се похлопа. Той се надигна в просъницата и отиде да отвори. Беше една стара жена, която понякога идваше при него. Поздрави я любезно, макар очите му още да бяха затиснати от съня. Носеше две чанти, едната му остави, другата понесе към дома си. Жената се усмихваше, но той я съжали, задето ѝ беше притрябвало да се грижи за него. Зарече се никога повече да не взима нищо от нея. Както се беше заричал всеки път от година насам.

 

Стана тоя час от деня, когато слънцето още не бе залязло и огненият му диск се въртеше в небето, а жарките му пипала сторваха всичко в пламъци. Короните на дърветата, сградите, хората – всички те бяха обгърнати във вечерната мъглявина и докоснати от нежното му сияние приличаха най-вече на далечни миражи.

Мъжът взе цигулката си, прокара лъка по струните ѝ, настрои я, после застана мълком и все така притихнал, отброяваше минутите и секундите, докато най-сетне не стана време да излезе на скалите и да засвири своята чудна мелодия, пригласяйки на вълните, на морето, на цялата земя и небе, дордето не умалееше, сълзите му пресъхнат и не му се дощеше отново да се прибере. И така, мъжът стана, излезе от колибата си и се отправи към вдадения в морето вълнолом.

Мина покрай кея с лодките, мина покрай няколко младежи, които пееха и танцуваха, мина покрай едно куче, което лежеше на плажа. Искаше му се да отиде при него и да го погали, но вместо това известно време го гледа, после се обърна и си продължи по пътя, а кучето остана все така тъжно и само, далечно зад гърба му. Отклони се, стъпи на улицата, размина се с млади и стари. Една черна котка му стори път, погледите им се срещнаха. Споменът потъна в забрава, само скалите го чакаха напред.

 

Тая вечер водата бе студена и сега усещаше хладния полъх на камъка под босите си стъпала. Усещаше, че и нещо му боде, та пристъпи настрани и насмалко да се подхлъзне и убие на камъните. Хората вече се бяха насъбрали и го гледаха как се катери отдалеч. Старицата също беше там.

Най-сетне стигна края на вълнолома. Вълните се блъскаха в камъните, заливаха краката му, лашкаха го, опитваха се да го съборят, но той бе несломим. Вдигна цигулката, подпря я на брадата си, изпъна лакът, подхвана и лъка. За момент заприлича на древна статуя, която от хилядолетия бе стояла на същия този вълнолом, издълбана не от човешка ръка, а от морските течения и вятър. После тази статуя тутакси се размърда и изпод лъка ѝ излезе тъжна мелодия, която разби не само неговото сърце, но и на всички ония, които сега слушаха призрачния ѝ призив. Той се размиваше в екота на вълните, заваляше се у камъните, но все пак успяваше да ги достигне. От него те потръпваха, а в душите им зейваше празнина, каквато навярно не веднъж бяха чувствали. И скоро се обръщаха съкрушени, плажът се опразваше, а цигуларят отново оставаше сам.

Тая вечер не свири дълго. Усети се премалял и спря. Можеше ли да каже, че умира? Не знаеше, а и може би не трябваше да знае. Не искаше да знае. Седна на камъните и дълго време стоя без да мести очи от залеза. Виждаше едно малко островче, скрито в линията на хоризонта, което приличаше повече на точка и си мислеше как преди години бе отишъл тъкмо там. Но споменът бе също тъй далечен, сякаш го гледаше през помътняло стъкло. После обаче си спомни как като малък един негов приятел се бе удавил. Колко по-далечен бе тоя спомен, а колко по-скорошен му се струваше? Повече от петдесет години бяха минали оттогава и ето, че пред него без усилие изникваше същото онова подпухнало, мораво лице. Къде бе майка му тогава? Къде бе баща му?

Вълните ставаха зли, надигаха се от морето, тръскаха мокрите си гриви и се потапяха обратно, разбивайки се в камъните. Солените пръски хвърчаха към очите на стария цигулар, но той без да им обръща внимание ги бършеше замислено, сякаш бършеше собствените си сълзи.

Нещо обаче привлече погледа му. Някаква странна пролука между скалите, където водата ту прииждаше, ту се оттегляше, сякаш пълнеше продънен съд, вдялан в камъка и затрупан през годините, така че сега само зеещото му гърло се виждаше отгоре. Опита да се възпротиви на желанието, но краката му сами го поведоха натам. В тоя момент бе най-прост наблюдател. Застана тъкмо отгоре и като омаян от танца на водата и тихия ромон, той се приближи още. Дупката не бе достатъчно голяма, че да падне, но имаше чувството, че лека по лека се разтваря пред него, сякаш разтваряше ръце, с които да го прегърне.

Отначало не можа да разбере какво се подава от водата. Напрегна очи и те постепенно свикнаха с мрака, но въпреки това не успя ясно да види какво се бе спотаило там. Тогава обаче нечий глас го накара да подскочи и насмалко да изпусне цигулката си на скалите.

‒ Защо спря да свириш? – попита го гласът.

Цигуларят не отговори. Стоеше и се взираше в зейналата в скалата дупка, където се бе появило женско лице. Неговата млечнобяла кожа сякаш привличаше лунните лъчи и колкото по-дълго я гледаше, толкова повече привикваха очите му за нейната красота и толкова по-трепетно биеше сърцето му от невижданото чудо стоящо пред него. Водата ту се изливаше в дупката и я тласкаше към него, ту се отичаше и тя пак слизаше надолу, загубена в мрачината. Но очите ѝ все така се взираха нагоре към него, сякаш се бояха, че ще го изгубят, а нежната ѝ шия проблясваше ту за миг, после пак се скриваше.

‒ Защо спря да свириш? – попита го тя отново.

Морските пръски блестяха перлени по челото ѝ, искряха като руж по страните ѝ и като роса ситнеха по устните и веждите ѝ. Прииска му се да каже нещо, но гърлото му се бе свило, усети, че не може да си поеме въздух, че не може да мисли. Никога преди не беше чувал гласа ѝ, но отсега нататък искаше да чува само него. Жената го видя как я гледа, как се измъчва, как се бори; засмя се, а смехът ѝ отекна между стените на морската ѝ обител. Истината беше, че не пролуката между скалите се разрастваше, а зейналата в сърцето му празнина, която току мъчешком искаше да я пропусне там, където никой досега не бе успявал да надзърне.

‒ Ще ми посвириш ли? – каза тя тогава.

Той кимна мълчешком, подпря се на камъните, сега бе седнал, вдигна лъка и цигулката си, и без да мисли засвири чудна мелодия, която никога преди това не беше свирил, нито чувал. Искрена, чиста, сякаш самото море я свиреше, а той не бе нищо повече от негов посредник, който изпълняваше повелята му. През цялото време гледаше към жената, през цялото време усещаше присъствието ѝ. То го изпълни, а до ноздрите му се понесе сладникав аромат на парфюм, който попи дълбоко в гърдите му и се разпростря чак до връхчетата на пръстите му, а сетне отвъд тях, сякаш да стигне душата му. Спря да се бои, че жената ще изчезне, че ще се окаже мираж, та се отдаде изцяло на едничкото си желание да я зарадва, да я види усмихната и засмяна, да посвири.

Когато приключи беше останал без дъх, сякаш в тоя миг бе изповядал цялата си душа. Свали цигулката и погледна пак към жената, която все така си стоеше там, лашкана от теченията и прилива на вълните.

‒ Защо носиш толкова мъка в сърцето си? – попита го тя.

‒ Аз… – но гласът му заглъхна, изгубен в грохотът на вълните.

‒ Искаш да обичаш, нали така?

Той се сви сякаш нечия игла се заби в сърцето му, сетне кимна.

‒ Тогава, какво те спира? – гласът ѝ бе изпълнен със състрадание, което той не можеше да понесе. – Защо не вярваш, че някой може да те обича?

Старият цигулар не знаеше как да отговори. Стоеше загледан в милите черти, сякаш се мъчеше да види собственото си отражение в тях.

‒ Ела с мен – каза му жената с нежния си глас. – Вземи и цигулката си.

Той се поколеба за миг, но после се отърси от тази своя несигурност и взе решението да тръгне с нея без сам да знае защо, без дори да подозира какво го чака. Взе цигулката си и застана над пролуката в скалите, която все още беше твърде малка, че да влезе през нея.

‒ Подай ми ръка – каза му жената и протегна своята нагоре.

Той легна на камъните и се протегна между скалите. Сърцето му биеше сякаш всеки момент ще изхвръкне, беше го страх да не би това да е някакъв капан и сега скалите да притиснат ръката му и да не може повече да се измъкне, сам със скалите, сам станал скала. Но в мига, когато пръстите му срещнаха нейните, всяко негово колебание изчезна, стана отново спокоен. Усети нежното ѝ докосване, меката ѝ длан, която обгърна неговата. 

После като че ли нещо в него се пречупи. Усети се като лек, повяхнал цвят, който се е отронил от стеблото си и сега бива носен от вятъра през полета и ливади, над гори и реки, край планински върхове и бърда. Първо падна шумата, после първият сняг, след него дойде пролетта и всичко се раззелени, разпука се в сладка ефимерност. Неусетно стана лято, а той все така се носеше над света чак докато не стигна морето. Същото онова море, което познаваше от детството си и което бе бленувал; същото море, пред което всяка вечер излизаше с цигулката си да свири. 

Стана вечер, смрачи се и неусетно бе стигнал мястото, на което стоеше сега. Но вместо да се види, вятърът го понесе към малкия вълнолом и внимателно го положи на камъните, тъкмо до пролуката в скалите.

‒ Ще дойдеш ли по-нататък с мен? – попита го същият глас, който бе чул преди, но това му се струваше толкова отдавна, че не можеше да си го спомни добре. Тогава вятърът отново задуха, преобърна го и го понесе в мрачината на скалите, чак докато не падна в нечия мека длан. – Виж се колко си красив. Това си ти.

Искаше му се да ѝ отговори, но бе изморен от дългия път, толкова изморен, че както стоеше пред нея и се взираше в блестящата ѝ кожа, започна да се унася, а съвсем скоро и заспа.

‒ Няма нищо – успокои го тя – Спи, любов моя.

Но той не я чу, вместо това вече плуваше в дебрите на съня, който не го бе навестявал от години. Толкова хубаво бе това забравено чувство, че беше редно да се запита: Умирам ли? Но не, той не умираше, а за първи път от много години се чувстваше щастлив, а това негово щастие го караше да си мисли, че умира, защото винаги досега, когато се бе докосвал до него, нещо засенчваше радостта му и го бе карало да страда.

‒ Виж сърцето си – гласът прозвуча някъде от тъмнината. Той се озърна и я видя, толкова ослепително красива, че за момент дъхът му секна, целият свят сякаш се преобърна. Тя го погледна за миг, после хвана ръката му и я вдигна напред. Гласът ѝ прокънтя величествено: – Виж го!

И наистина пред себе си видя огромна топка светлина, която досущ приличаше на сърцето му. В центъра му обаче виделееше нещо сивкаво, черно, мътно, което непрестанно менеше формата си, ставаше по-голямо, пулсираше, ту се свиваше, ту се разпускаше, но във всеки един миг заплашваше да се пръсне и да залее с мрачните си вътрешности красивата светлина, която струеше около него.

‒ Това е твоето сърце – каза му жената и го погледна с топлите си очи. – Какво ще направиш, за да го спасиш?

Последва тежко, ненарушимо мълчание. Светлината на сърцето му започна да се просмуква към тях, а нежните ѝ пипала описваха чудати арки и форми, които му бяха съвсем непознати.

Тя сложи едната си ръка на лицето му и нежно го погали.

‒ Защо плачеш?

‒ Защото ме боли – каза ѝ той, като посегна да избърше сълзите си, но тя го спря с толкова нежен жест, че изпод очите му бликна още по-силна пареща топлина.

‒ Защо те боли?

‒ Защото съм сам.

‒ А защо си сам?

Но на това той нямаше отговор.

Тогава тя се надигна на пръсти и го целуна. За момент той помисли да отстъпи назад, но тя го притисна в себе си. Устните им се сляха, сляха се и душите им, станаха едно цяло, ненарушимо и вечно. Когато най-сетне се отдръпна, жената го гледаше със същото състрадание, но вместо да го отблъсне, сега ѝ беше благодарен за него.

Жената се усмихна.

‒ Време е да тръгвам – каза му тя, после се обърна. – Довиждане.

Тя пристъпи в тъмнината, но той не направи нищо, за да я спре, а само я гледаше докато постепенно образът ѝ се губеше в мрачината.

И така, тутакси сънят изтля, разруши се, заотстъпва на утрото, което го посрещна бодро, слънчево и прохладно, излязло като от поредния сън.

Той измъкна ръката си от дупката, раздвижи я, после се огледа за цигулката си я видя положена на един камък, сякаш чакаше тъкмо неговото завръщане. Пристъпи внимателно към нея и я взе. Слънцето се издигаше, потънало наполовина в хоризонта, сякаш и на него му беше трудно да се събуди. Вятърът къдреше морето, а няколко риби скочиха над водата, сякаш да предизвикат кръжащите чайки и гларуси.

Старият цигулар искаше вече да се махне от вълнолома, та тръгна обратно към плажа, внимателно пристъпвайки по камъните. Когато най-сетне стъпи на пясъка, видя, че до водата го чакаше старицата. Помургавялото ѝ от слънцето лице се взираше към безкрайния простор на морето, нямо и замислено. Беше го страх да заговори, защото щеше да наруши нейния странен покой. Кожата ѝ бе тънка, досущ като лист хартия.

‒ Мислех, че си умрял – каза му тя тогава, а гласът ѝ го стресна. – Не те видях вчера и помислих, че си умрял. Помислих, че си се удавил.

‒ Не съм – каза ѝ той, леко смутен. 

Стори му се, че в очите ѝ блеснаха сълзи.

‒ Не съм – повтори той, сякаш да я увери. – Няма да ходя вече там.

Едва тогава тя го погледна.

‒ А ще ми посвириш ли? – попита го.

‒ Сега ли?

Тя кимна.

Тогава старият цигулар вдигна цигулката си и засвири същата онази чудна мелодия, която беше свирил за жената от скалите. Морето като че ли утихна, утихна и вятърът. Чайките накацаха по пясъка и без да надават дори стон, крачеха мълчаливо, кълвейки земята. От време на време някоя плясваше с криле и понасяше със себе си песента на цигулката. Слънцето вече се бе събудило, та лъчите му блестяха в клоните на дърветата, отразяваха се ясно в морето, караха всичко да изглежда прозрачно. Лъкът все така непоколебимо се движеше по струните, докато другата ръка на цигуларя ги галеше, изтръгвайки от тях милия звук. И макар да бе същата мелодия, тя като че ли звучеше различно. С нея вече той не търсеше утеха, а желаеше да утеши. Когато приключи, отпусна свободно цигулката до себе си и се взря в старото, пергаментово лице.

‒ Мислех, че си ме оставил сама – каза му жената и зарови лице в шепи, така че в тях да скрие срама и сълзите си.

Мъжът внимателно приседна до нея и я прегърна.

Край

26.08.2021 г.