Иван Данев - Една нощ на съновидения (Повест)

Кратко въведение:

 

          Като че ли най-добре бих могъл да определя повестта като кулминация на един много дълъг цикъл от разкази, който продължава да се разраства и трансформира по всевъзможни начини. И тази повест не е кой знае колко нова, но пък смятам, че поетапното качване е предимство и необходимост. Ако тръгнем да търсим откъде се е родила идеята за нея, навярно бихме могли да се спрем на един сън, който все още си спомням много ясно. Коридорът и надничащия в рамката на вратата силует. Въпреки това не мога да го посоча като основно вдъхновение, само като отправна точка за нещо много по-мащабно и красиво.

 

ИВАН ДАНЕВ,

ЕДНА НОЩ НА СЪНОВИДЕНИЯ

       

         A candy-colored clown they call the sandman

        Tiptoes to my room every night

        Just to sprinkle stardust and to whisper

        "Go to sleep. Everything is all right."

 

        I close my eyes, then I drift away

        Into the magic night, I softly say

        A silent prayer like dreamers do

        Then I fall asleep to dreams, my dreams of you

 

Из „In Dreams“, Рой Орбисън

 

1.

В началото на пътя

В апартамента – Среща с хазяйката – Госпожица К. – Звънецът

 

Когато се прибрах в малкото си общежитие, забелязах, че една от стените липсва, а на нейно място беше дошъл дълъг, тъмен коридор, в чийто край стоеше врата. Под процепа на тази врата струеше жълтеникава светлина, която на моменти се губеше. Но аз бях толкова изморен, че още на мига, в който откъснах поглед от нея просто я забравих заедно с коридора. След което си легнах и заспах.

    На сутринта, вече отпочинал, без спомен за видяното, аз станах както обикновено; направих си първото кафе за деня, после се пооправих, че да съм по-угледен на вид и седнах на малкия придатък, който ужким беше тераса. Стоях там и гледах към улицата. Очите ми трескаво се местеха, прескачаха от лице на лице, сякаш очаквах да видя нещо наистина необичайно. Уви, това така и не се случи.

Може би беше прекалено рано; всички тъкмо се събуждаха, а останалите щяха да поспят още дълго. Дори слънцето все така дремеше зад хоризонта. Чувствах някаква необичайно голяма тежест онази сутрин, която сякаш се беше качила върху плещите ми и ми пречеше да дишам. Дали не беше защото напоследък почти не бях почивал? Вярно, че ми се събираше много работа, а и нали всеки ден имах толкова грижи. Например вчера…

И изведнъж се стреснах. Вчера ли? Странно, но не помнех, какво съм правил вчера. Знаех само, че се бях прибрал късно, че бях изморен, че… Оставих недопитото си кафе отвън, прекрачих прага на спалнята си и се огледах.

Едно двойно легло, прекалено широко за сам човек, но навярно прекалено тясно за повече. Стар касетофон в единия ъгъл, чийто касети бяха разпръснати по рафтове, чекмеджета и шкафове. Няколко по-нови книги – смятам четенето за полезно, но не за нещо важно. И няколко саксии с цветя. Нищо необичайно дотук, затова се запътих към вратата.

Общежитието ми беше разделено на три: спалня, кухня-трапезария, баня и свързващ коридор. Тоест онова, което търсех навярно беше именно в коридора. Ръката ми тъкмо се присегна към бравата и спрях. Чудех се, какво ли можех да заваря там? Дали пък просто не съм бил прекалено изморен и да ми се е привидяло? Е, в такъв случай наистина нямаше от какво да се притеснявам. Ръката ми натисна бравата и аз пристъпих към тъмния коридор.

Примигах няколко пъти и тогава наистина видях, че едната стена липсваше, а на нейно място се бе появило ново разклонение на коридора. Колко странно ми се стори всичко това. Но какво можех да направя? Да отида и да почукам на вратата? И ако ми отворят да попитам от къде се е взело всичко това? Нали собствениците от другата страна биха ме помислили за луд. Ами ако се окажеше, че коридор винаги е имало и аз чак сега го забелязвах? Тогава проблемът нямаше да е в тях, а в нехайния наемател, тоест аз и хората щяха да са в пълното си право да ме осмеят, да ми се подиграят. Биха казали: „Та, моля ви, какво говорите? Ние винаги сме били тук!“.

Но това беше повече от абсурдно. От три години живеех в това общежитие, така че наистина бе невъзможно да не съм забелязал един коридор като този. Тоест опасенията ми бяха породени от чиста възбуда, притеснение и нервност пред случващото се.

  Тогава се замислих, че „отсрещните“ може би се намират в съвсем същото положение като мен. Навярно и те сега стояха от своята страна и се чудеха дали да отидат и да почукат. Чудеха се дали пък не полудели, дали коридор е имало или изведнъж се е появил. Но как може нещо да се появи изведнъж?

  Това значеше, че някой е идвал без мое разрешение в общежитието. Че са съборили стената, че са иззидали новите стени, сковали са пода, сложили са врата и накрая са си тръгнали. И всичко това за няколко часа. Ако не бяха обстоятелствата бих признал, че малко или много съм впечатлен от бързата работа на майсторите, защото всичко беше изпипано. Единственият ми въпрос беше защо ли има врата само от тяхната страна? Или може би тя се намираше в средата на пътя и разстоянията от двете страни бяха равни. Обаче онази светлина и сенките не ми даваха мира.

  Реших, че ще е най-добре да говоря с хазяйката преди да предприема, каквото и да било. Надявах се, че тя ще съумее да внесе някаква ясното по въпроса, да ме посъветва или направо да ми обясни, кои са били тези мистериозни майстори и защо точно в моето общежитие са решили, че трябва да се дострои такъв коридор.

Обръснах се прилежно, облякох си нови дрехи и тръгнах към дома на моята хазяйка.

 

Хазяйката ми беше стара жена на шейсет и пет години, с побелели коси, сбръчкани устни и вечно смръщени вежди. Само дето единствен аз знаех, че нейния на пръв поглед страшен вид беше само една маска криеща под себе си добър и прекалено съвестен човек.

Нямало е случай, в който аз да съм отишъл при нея и тя да не ми е предложила да седна, да пия кафе или чай, като в едната си ръка носеше чашата, а в другата поднос с домашни курабии. Винаги сме се намирали на приказка, така че, когато животът ме срещнеше с някаква трудност, именно тя беше първата, която научаваше за това. Съвсем естествено ми се стори и сега да направя същото, най-малко защото ставаше дума за нейната квартира, а беше възможно накрая аз да го отнеса ако се случеше недоразумение. Излязох от общежитието и поех по стълбите.

Тя живееше чак на шестия етаж. Казваше, че това ѝ помагало да не се отпуска, тъй като асансьор нямаше. Аз бях на третия и това ми бе предостатъчно като упражнение. Знам, че блокът имаше и седми етаж, но когато веднъж я попитах за него, тя само ме изгледа продължително, смълчахме се и след известно време изведнъж поднови разговора сякаш не е чула въпроса ми. Не настоях – нямаше смисъл.

Освен хазяйката ми, на шестия етаж живееше и още едно семейство. Мъж и жена на около трийсет с дъщеря на дванайсет, може би на четиринайсет. Често я виждах на път за работа. Тя обикновено беше понесла своята ученическа раничка, а аз – моята папка с документи. Винаги ми се е струвало някак смешно. Сякаш гледам в огледало, макар и поизкривено. В такива моменти ми се струва, че съм излязъл от училище едва вчера, че все така чакам някой да ме хване за ръка и да ме преведе през улицата. Чувствам се уплашен, но едновременно с това ме гризе и някакво почти необяснимо любопитство и нетърпение. Разперил ръце, аз посрещам света – отново на дванайсет.

После момичето се извръща към мен и я поздравявам, а ролите ни се подновяват. Аз отивам на работа, тя на училище. От време на време тя ще ми подхвърли нещо или ще ми зададе някакъв въпрос. Аз ще се усмихна и ще ѝ отговоря. Накрая и двамата ще се забравим, чак до другия ден, когато същото ще се повтори.

  И ето, че докато катерех стълбите към шестия етаж я срещнах.  Лицето ѝ беше сънено и тътреше тромаво крака по стъпалата. Тя ме погледна, но като че ли в първия момент не ме позна. После видях, как някаква смътна мисъл се оформи в ума ѝ, как устните ѝ се присвиват и точно, когато щяхме да се разминем тя ми каза едно: „Здравейте“ – и се усмихна, а аз ѝ кимнах в отговор. Спомням си, че тогава се зачудих дали наистина ме е познала или напротив – само от любезност е решила да ме поздрави. Но предполагам, че това нямаше значение.

  Малко след това се озовах пред вратата на хазяйката. Тежка, махагонова, с шпионка във формата на малко слънце. Нямаше звънец, но затова пък имаше голямо, позлатено чукче във форма на лъвска глава с провисена от устата халка.

Почти се радвах, че ще видя хазяйката си, жалко, че беше по такъв повод. Все проблеми, горката жена сигурно се е наслушала на тези ми брътвежи,  но поне не го показваше. Иначе сигурно щях да се откажа да ходя при нея от срам или просто гузна съвест…

Ослушах се, нищо. Почуках повторно, но все така никой не идваше да отвори. Възможно ли беше да е отишла на пазар? Боже, чак тогава се замислих, че може би още спи. Погледнах си часовника и видях, че беше само седем и трийсет. Ами ако я бях събудил? Горката жена, с какво ли е заслужила такъв наемател, като мен?

  Вече се обръщах да поема засрамен към общежитието си, когато чух отварянето на вратата. За моя изненада на прага стоеше не хазяйката, а млада – двайсет и пет или двайсет и шест годишна жена. Тя имаше най-красивите очи, които някога съм виждал. Цветът им беше кехлибарен. Не зная дали бяха изкуствено очертани, но изпъкваха като нарисувани. Изящната им бадемова форма загатваше странна екзотичност, която много ми допадна.

Чаках я да заговори, но тя само ме гледаше, скрита зад вратата. Опомних се и успях да смотолевя:

                 ‒   Дойдох за хазяйката, да говоря с нея. – Нещо дращеше на гърлото ми и чак се уплаших от тона си. Затова се опитах да го смекча: – Извинете, не помислих, че е толкова рано.

Чак тогава момичето посмя да се подаде иззад вратата. Впечатлението ми от очите се потвърди и за всичко останало. От изящно оформения нос и красивата, леко издадена брадичка, чак до елегантния ѝ ханш и прасците, които се подаваха зад булото на роклята ѝ – синя и на цветя. Чувството докато я гледах бе като от прохладен пролетен бриз, който те лъхва и те оставя без думи.

                 ‒   Наистина е рано, но нищо – и тя се дръпна, за да мога да вляза. – Елате.

 

Когато прекрачих прага изведнъж въздухът край мен стана горещ като в някоя сауна. Много пъти бях идвал в апартамента на хазяйката, но сега имаше нещо променено, което в първия момент ми убягна. Все пак последвах младото момиче и тя ме заведе в хола. Аз се разположих на едно от креслата и зачаках. Момичето беше казало, че ей сега ще доведе моята хазяйка. Говореше по такъв начин, че да не мога да разбера каква точно е връзката помежду им. Но предполагам, че хазяйката сама щеше да ми каже.

Холът ми беше станал като място за отдих, в което можех да се отпусна напълно комфортно, все пак тук бях прекарал много часове. Така че нямах проблем да изчакам. Напротив, радвах се, че на спокойствие мога да разгледам убежището си.

Аз бях седнал в едно от трите кресла, а пред мен имаше малка стъклена масичка, кръгла и много удобна за сервиране на кафе, чай или бисквити. Подът беше застлан с ръчно ушит килим, извезан по краищата и много красив. Зад мен се намираше входът към кухнята, а пред мен бе спалнята. Там беше отишло и момичето.

Казвам момичето, но все пак сме почти връстници ако бях заключил правилно за възрастта ѝ. Предполагам, че нещо във вида ѝ ме предразполагаше към такова отношение…  

От лявата ми страна имаше секция с книги, набързо скована и вехта, отрупана със стари томове – никога не ги бях разглеждал, но сега няколко ме заинтригуваха и отдалеч се опитвах да разчета заглавията им. Може би трябваше да стана, но само ако хазяйката се забавеше още дълго време.

И изведнъж нещо издрънча до мен. Обърнах се и видях, че в съседното кресло се е настанила млада жена, която обаче далеч не бе толкова красива като първата, която бях видял. Тя държеше ръцете си в скута и трепереше.

                 ‒   Какво ви мъчи, че сте дошъл толкова рано? – попита момичето.

Вгледах се в нея. Не можеше да е на повече от седемнайсет.

                 ‒   Това някаква шега ли е? – попитах аз, но тя не ми отговори.

Тогава видях, че другото момиче тъкмо излиза от спалнята и се обърнах към нея с надеждата, че ще ми каже нещо повече.

                 ‒   Къде е хазяйката?

Но и този път не получих отговор. Тя само смръщи учудено вежди и двете непознати за мен жени си размениха погледи.

                 ‒   Вижте, господин Анто – каза седемнайсетгодишното момиче и аз се обърнах изненадано към нея. Гласът ѝ звучеше като на много по-стар човек. – Не ви прави чест да се шегувате така с една възрастна жена. Не стига, че идвате тук за щяло и нещяло, а на всичко отгоре сега… не знам какво правите, но престанете.

Тя повика другата с жест, подпря се на нея и пред смаяната ми физиономия затътри крака към спалнята си… към спалнята на хазяйката. Вече не знаех.

 

          След малко първото момиче се върна, седна в креслото, където беше седяла хазяйката ми, извади малка табакера и каза:

                 ‒   От няколко дни е все сприхава. – Предложи ми цигара, но аз отказах. – Какво да я правя? Не може сама да се грижи за себе си.

                 ‒   Но аз идвах тук миналата седмица и беше в отлично здраве.

Момичето ме изгледа с красивите си очи, сякаш преценяваше дали и това е част от шегата.

                 ‒   Леля ми е много болна жена – започна тя. – Вече от години е на легло. Не знам, какво ви става, но ако ще се държите така…

Побързах да се извиня. Може и да не разбирах случващото се, но очевидно трябваше да внимавам.

                 ‒   Добре. – Последва мълчание. – Какво дойдохте да питате?

Но в момента мислите ми се въртяха само около едно:

                 ‒   Може ли да попитам как се казвате?

Момичето прехапа устни и ми се стори, че съвсем леко се изчервява.

                 ‒   Катерина – каза тя. – А вие сте Анто?

Кимнах, след което протегнах ръката си към нея и се здрависахме. Кожата ѝ беше толкова мека, толкова приятна на допир, но усетих и някаква скрита сила, която като че ли ме беше ужилила. После тя повтори въпроса си:

                 ‒   Е, за какво дойдохте?

                 ‒   Дойдох… – започнах аз, но тогава разбрах, че съм забравил.

Явно е проличало как се чувствам, защото Катерина се засмя и на свой ред поде:

                 ‒   Наистина ли сте забравил?

Бях сигурен, че е нещо свързано с общежитието ми, та нали от там идвах… Но какво точно не можех да кажа.

Момичето все така се смееше. Цялата се бе зачервила, а очите ѝ бяха плувнали в сълзи. Чувството беше унизително. Имаше нещо твърде вулгарно в поведението ѝ, което си спомням, че ме отблъсна и едновременно с това – възбуди. Но все пак тя ми се подиграваше, а аз никога не съм търпял подигравки от когото и да е.

Извиних се за притеснението и троснато казах, че веднага щом се сетя ще дойда отново. Понечих да стана, когато тя изведнъж ме прекъсна. Лицето ѝ беше помръкнало:

                 ‒   Не бива да си отидете. Не още – после млъкна, замисли се. – Нека ви предложа нещо за пиене. А вие тъкмо ще имате време да се сетите.

Стана, заобиколи ме и отиде в кухнята. Дори не ми даде време да откажа. Но аз знаех, че ако просто си тръгна това най-вероятно ще я обиди. И понеже не исках да я обидя се върнах послушно на мястото си и зачаках с най-искрено любопитство. Защо ли толкова ненадейно ѝ се беше приискало да остана?

Изведнъж на вратата се позвъни. Изчаках да видя дали Катерина няма да се върне и да отвори, но това не стана. Звънецът иззвъня още веднъж – продължително и настоятелно. Звукът прокънтя в апартамента като някоя камбана. Беше толкова силно, че тъпанчетата ми писнаха и се уплаших, че ако се потрети ще оглушея. Изчаках секунда-две и понеже никой не се появи реших да не рискувам.

Изтичах до вратата и отворих.

 

2.

Прелюдия към един сън

Нечакан посетител – В кухнята – В администрацията на една любов – Спасение – Отново у дома – На терасата – Без вода

 

Беше тъмно. На прага стоеше малко момиче, може би на дванайсет или на четиринайсет. После се вгледах и видях, че това беше същото момиче, което живееше в отсрещния апартамент. Момичето, което виждах всеки ден… Учудих се още повече на това, че не можах да го позная. Какво ми ставаше?

Тя гледаше в краката си, оклюмала и някак притеснена. Защо ли се беше върнала? Нали я видях да слиза? Помислих, че се е случило нещо лошо. И тъкмо се канех да я попитам, когато изведнъж всичката ѝ свенливост изчезна само за миг; тя вдигна главата си, посрещна решително погледа ми и каза:

                 ‒   Господине, събудете се.

Това дотолкова ме потресе, че едва се стърпях да не извикам. Усетих се сякаш облъхнат от някаква топлинна вълна, която ме блъсна назад и аз залитнах. Паднах в креслото, а после вратата сама се затръшна пред мен. Последното, което видях преди да се затвори бяха двете детски очи – горящи и непоколебими.

 

  Миг подир това чух някакъв ужасен трясък откъм кухнята. Дали трябваше да бягам? Озърнах се ту към единия край на хола, ту към другия, накрая към вратата пред мен. Надигнах се тежко и бавно пристъпих напред. Погледнах през шпионката слънце, но там ме дебнеше само непрогледен мрак. Сложих ръка върху бравата и тъкмо да я натисна, когато до мен стигна нечий тихичък плач – отново от кухнята.

 

  Не знам дали трябва да съжалявам за решението си, но тогава ми се стори, че изборът ми е правилен. Исках поне да се уверя, че всичко е наред преди да си тръгна. А може би трябваше просто да си тръгна, все пак не е за мен да си вра носа в работата на чуждите хора. Но каквото и да мисля сега, истината е, че се върнах, за да надникна в кухнята.

  Спомням си, колко тихи бяха стъпките ми, какво спокойствие ме беше обзело. Защо ли? И това не мога да кажа. Вратата на кухнята беше открехната, така че се долепих плътно до нея, за да надзърна вътре. Само че това не беше достатъчно и затова посмях да я побутна. В същия миг Катерина се показа пред мен.

  Не бях забелязал, че носи грим, но сега по страните ѝ личаха две тъмни следи, където се беше размазал от сълзите. Изглеждаше изморена. Или по-точно ще е да кажа… отнесена. Очите ѝ се бяха загледали в нещо над мен и тя дори не ми обърна внимание. Стигна креслото, отпусна се в него и заспа веднага.

Не можех да я оставя така, затова взех едно одеяло и я завих с него. Знаех, че ми е време да си ходя, но ето, отново нещо ме загложди. Обърнах се към кухнята и любопитството ми надделя.

 

  Малко помещение с два прозореца, щори – светлината беше някак мътна. Провиснала лампа от тавана. Стори ми се, че виждам нещо, но то бе скрито в мрака. Нечий силует, който постепенно се надигаше, после пак се свиваше. Посегнах в търсене на ключа и когато най-сетне го открих, лампата изпука на два пъти и чак тогава се включи. Изтръпнах.

Първото, което видях беше, че плочките на пода са целите в кръв. А в средата, над кървавата локва, седеше моята хазяйка, която сега весело си играеше. Познах, че е тя, макар да се беше подмладила с още три-четири години. Косите ѝ бяха все така бели, а нещо в погледа говореше за ужасна умора.

Опитах се да я попитам дали е добре, но тя само ме погледна учудено. Чак тогава разбрах, че кръвта не е нейна. Кървавата диря се проточваше до една затворена врата и изчезваше под нея, така че не можах да разбера чия е.

Сега вече наистина ми беше време да си ходя. Отстъпих назад и тъкмо понечих да затворя вратата, когато малката хазяйка ме видя, скочи на крака и се затича към мен. В устата ѝ проблеснаха три реда зъби, така че не се поколебах нито за миг и в ужаса си протегнах крак, а тя, набрала скорост, се удари в него и падна по лице на плочките, докато аз най-сетне успях да затръшна вратата под носа ѝ.

Стисках бравата с цената на живота си и даже бях опрял крак о стената, та да не може да я издърпа. Но за мое учудване не последва нищо. Беше настъпила пълна тишина, а моята хазяйка най-вероятно лежеше в несвяст от другата страна. Какво беше станало с добрата, стара жена, която винаги се грижеше за мен и бе склонна да слуша за проблемите ми? Нима това беше тя сега?

                 ‒   Не ѝ се сърдете – гласът на Катерина се разнесе зад мен, но бях толкова уплашен, че не посмях да се обърна. Тя се засмя. – Успокойте се. Какво ви става?

Наистина, какво ми ставаше? И сякаш забравил станалото реших бавно да отпусна бравата. Не последва нищо, така че най-сетне можех да я погледна.

Срещу мен Катерина се беше изтегнала в креслото. Едва тогава забелязах, че под одеялото бе съвсем гола. Може би съм задържал твърде дълго погледа си върху нея, защото тя ме изгледа с любопитство и най-простодушно попита:

                 ‒   Желаете ли ме?

Само такъв въпрос не бях очаквал. Преглътнах тежко. Усетих, че сърцето ми отново изменя ритъма си. Забравило страха, сега биеше настоятелно – гръмко. Да, истината беше, че я желаех от самото начало.

Тъкмо се колебаех дали да ѝ го кажа, когато нещо в мен се пречупи. Не, казах си тогава. Стига. Решението ми беше категорично. Целта на идването ми беше друга, а аз отново я бях забравил. И изведнъж споменът се проясни.

                 ‒   Коридорът.

                 ‒   Моля? – по изражението ѝ ми се стори, че се е засегнала.

                 ‒   Дойдох заради коридорът, който се появи в моя апартамент.

Вече ме гледаше невярващо.

                 ‒   Вие сте луд! – каза тя и прихна да се смее.

Но не отстъпих.

                 ‒   В моят апартамент се появи коридор. Не знам защо, не знам по чие разпореждане, затова исках да говоря с хазяйката. Надявах се, че тя ще ми помогне да разбера.

                 ‒   И къде се появи този коридор? – по надменната ѝ усмивка разбирах, че не ми вярваше, че всъщност ми се присмива.

                 ‒   Точно в преддверието. Лявата стена е изчезнала и на нейно място е дошъл коридорът.

Нещо в казаното от мен я притесни и тя дълго мълча. Колебаеше се, но накрая попита:

                 ‒   Казвате, че цяла стена е изчезнала? – Аз кимнах. – Това може да е проблем… Извинете, че не ви взех насериозно, но не може всеки втори да идва и да разправя, че се е появил коридор в апартамента му.

                 ‒   Значи има и други като мен? – не зная дали в този момент се успокоих или притеснението ми нарасна.

                 ‒   Колкото искате… - Ставаше все по замислена. – Колкото искате…

                 ‒   Е, какъв е този коридор?

Тя ми направи жест да млъкна. Изправи се. Тънкия чаршаф, с който я бях завил падна от нея. Сърцето ми заплашваше да изскочи.

                 ‒   Първо ще трябва да попълните някои документи.

Едва успях да си поема въздух, за да попитам:

                 ‒   Документи ли?

                 ‒   Да, документацията обикновено отказва лъжците.

 

И ето, че вече трети ден попълвах формуляри, безкрайни формуляри разискващи произхода, семейната ми история, образование, мечти и амбиции, които съм имал, които съм изгубил, които сега имам или се надявам да придобия. Всяко едно мое желание – съзнателно или не – трябваше да бъде подробно описано, за да мога, в качеството си на наемател да зарегистрирам оплакването си.

Излишно е да кажа, че тези три дни не се мярнах на работа, нито, че не съм излизал от апартамента на хазяйката. Нея между другото не я бях виждал от последния случай в кухнята. Или ако се е навъртала край мен, то не съм я забелязал, защото наистина бях твърде зает. Но не си мислете, че през цялото време бях сам. Сутрин Катерина отиваше на работа, връщаше се по обяд и прекарвахме вечерите заедно. Може би това бе една от причините престоят ми да стане толкова продължителен.

На третия ден, когато стигнах до съзнателните желания се поколебах за миг, но все пак реших да включа и нейното име в списъка. Още си спомням с какво невинно простодушие ме попита: „Желаете ли ме?“. И като си помисля, колко дълъг път извървяхме оттогава…

  Вече купчината с документи привършваше, може би това щеше да е краят. Тя трябваше да се прибере по обяд, а аз до вечерта щях да съм приключил. Още една нощ заедно, а после всеки по своя път. И изведнъж осъзнах, че нещо в сметките ми не излизаше. Добре, но защо попълвах всички тези формуляри? На тях нямаше оказано нищо, само безкрайни въпроси, които разнищваха мен като наемател, но нищо относно оплакването ми. Проблемът беше, че не можех да се сетя, за какво точно се оплаквах. Какво всъщност щеше да стане с мен, след като приключа? Помислих известно време, но нищо не ми идваше на ум. Затова опитах да се концентрирам.

  Представих си се как излизам от апартамента на хазяйката, как стоя на вратата и тъкмо се сбогувам с Катерина, когато и двамата се навеждаме към другия за една последна целувка. После унило тръгвам по стълбите, може би се срещам с момичето от същия етаж, и стигам отново общежитието си… И чак тогава ми просветна. Щях да пристъпя вътре и да заваря същия онзи коридор, за който търсех някакво обяснение.

  Но защо беше нужно всичко това? Катерина беше споменала някаква измама, но защо просто не дойдеше да види коридора? Имаше нещо твърде съмнително във всичко това, а аз като пръв глупак бях налапал въдицата и вместо да поискам истинско обяснение три дни попълвах формуляри. Е, вярно, че не всичко беше неприятно, но това не компенсираше останалото загубено време.

  Затова се реших: щях да издебна Катерина на вратата и още преди да си е влязла да я завлека в общежитието си, за да разбере сериозността на ситуацията ми. Да разбере, че аз не съм лъжец и че искам само простичко обяснение – нищо повече.

  Захвърлих досадните документи. Запазих си само списъка с желания и го прибрах в задния джоб на панталона. Някои формуляри посмях да изгоря, други скъсах, трети пръснах през прозореца – нямаше име на тях, така че не ме интересуваше кой може да ги прочете. Придърпах си едно от креслата и зачаках.

След първия час напълно изгубих чувството си за време. В целия апартамент имаше само един часовник и сякаш нарочно беше сложен зад мен; но аз така хубаво се бях наместил, че изобщо не ми се ставаше. Усещането беше, като че се разлагам в креслото, сякаш потъвах в него и то всеки момент – аха! – и ще ме глътне в себе си. Бях станал две реещи се очи и ме беше обзела една постоянна умора, срещу която се борех с мисълта: „Ами ако Катерина се върнеше по-рано? Какво ли ще си помисли като ме завари така на креслото?“. Реших, че няма да се давам толкова лесно на съня и затова опитах да стана, да се разтъпча, отново да си усетя крайниците… Но не можех.

Обзе ме някакъв внезапен ужас. Сякаш бях изгубен и вече нямаше никаква надежда. Мислите ми се накъсаха и нямах контрол върху тях. Потънах в някакъв непрогледен мрак.

 

Бяха минали три дни, а аз така и не помислих, че всъщност не познавам Катерина, че освен името ѝ не зная нищо за нея. Сигурно щях да се чувствам по-добре ако все пак я бях попитал и тя ми бе отказала да отговори, но дори това не направих по време на престоя си в апартамента… Попълвах ли формулярите, попълвах, докато накрая, ето ме, тук в безкрайната празнота, лутам се, скитам и търся, а надеждата ми умира постепенно, последния пламък със самия аз, а тя се оттегля в сенките, далеч и безвъзвратно, искам да крещя, но не мога, чувствам сякаш се задушавам, опитвам да вдишам, но не мога, какво се случва, питам се, но отговорът ми убягва; краката, ръцете и цялото ми същество е потънало в морето и лежи на дъното му, спихнато под стотиците хиляди тонове вода; всеки миг чувствам, че ще умра, че това ще е краят; обратното на пропадане е, прилича на издигане, от което няма връщане назад; струва ми се, че чувам плясъка на нечий криле: лястовици, чайки, блатни змиорки, които са се изредили край мен и ме опяват за последно преди тялото ми да се разложи в пясъка и да изчезне веднъж завинаги, но не е толкова лесно – хладната вода не го позволява, тя ме обгърнала като с ръце, като майчина прегръдка за сбогом, и отказва да ме пусне, защото съм единствената ѝ рожба, единственият ѝ син, а подир нея виждам родната си къща, която е в сянката на гигантски дъб, поглеждам нагоре и виждам, че клоните му потъват в облаците, пробиват ги и капки дъжд се стичат по ствола, а той продължава да расте, да се издължава, а аз съм се хванал за един от ниските клони и сега, заедно с майка ми се изкачваме постепенно, докато и ние стигнем облаците, а там най-сетне се пускаме, но вместо да се задържи отгоре им като мен, майка ми се просмуква в тях и изчезва, точно както щях да изчезна и аз ако бях останал на морското дъно, но сега е твърде късно за това; пред себе си виждам безкрайна ширина, долина от пух, а под лехите притърчават бели духове, прозрачни и ефимерни; опитвам да ходя, но е толкова трудно, защото краката ми потъват… Ами ако и аз потъна като майка ми? Ако пропадна от небето? Яхнал някоя вълна, пак ще се завърна на морското дъно, ще се преобърна, главата ми ще се удари в някой камък и безжизненото ми тяло ще потъне, понесено на сал от корали, дърпан от няколко дълбоководни риби: Гребло и Морски дяволи.

И точно, когато си мислех, че това е краят, усетих, как някой ме хваща за ръка и ме издърпва. Беше такава невероятна болка и си помислих, че умирам или пък, че вече съм умрял и това ме чака занапред. Но тогава ясно чух нечий глас, усетих топлината на човешкото докосване и най-вече състрадание, или да го нарека съпричастност, защото навярно бях изгубен, а сега някой искаше да се застъпи за мен, да поправи грешката ми и да ме избави. И аз се оставих да бъда избавен.

 

Първото, което видях беше детското лице надвиснало над мен. Бях се прекатурил на пода и сега не смеех да помръдна. Момичето се огледа трескаво, после се опита да ме повдигне, но не можа от първия път. Просъска нещо през зъби, но не я разбрах. Чувствах тялото си толкова отмаляло, че ако в този миг някой ме върнеше в креслото щях да му се оставя. Струваше ми се, че на два пъти съм изкатерил планината Фуджи. Розови венчелистчета, разпръснати от вятъра, реещи се из въздуха, свободни, макар и нетрайни…

Изведнъж момичето замръзна. Отне ми време да разбера защо, но най-сетне до слухът ми достигна проскърцването на врата. Нямаше как да съм сигурен дали звука е дошъл от кухнята или пък от спалнята… Но в тоя миг това не ме интересуваше, защото нещо във вида на момиченцето ме бе пленило и с най-простичък интерес разглеждах чертите ѝ. Правия хубав нос, малката уста със свити от страх устни. Къдриците ѝ бяха пуснати около лицето и му придаваха нежна, овална форма. Както се беше привела ги усещах натежали върху носа си, гъделичкаха.

Явно момичето забеляза, че нещо ми се върти в ума и не съм станал съвсем слабоумен, защото отметна няколко кичура настрани, после ме удари през лицето и ми каза да ставам. Аз обаче все така глупаво се взирах в нея. Имаше бенка до носа – красива малка бенка. Повторно проскърцване. Момичето ме удари още веднъж и ме разтърси.

Това помогна и все пак успях да се надигна. Беше сякаш се пробуждах след дълъг сън. Стъпих си на краката, подпрян на момичето и на креслото. Но още щом усетих, че ръката ми потъва се отдръпнах уплашен.

                 ‒   Трябва да го изгорим – каза момичето.

Аз я погледнах недоумяващо.

                 ‒   Креслото ли? – Бях склонен да се съглася.

Чувствах, че имам някакво право над него след случилото се. Но момичето само се смръщи.

                 ‒   Апартамента – отсече тя.

Това ми се стори прекалено, но нейната решителност беше толкова впечатляваща, че не възразих, нито ѝ попречих, когато надникна в кухнята, чийто под все така бе покрит в кръв, претършува няколко шкафа и намери кибрит. Аз бях застанал до нея и съвсем бях забравил за хазяйката, когато затворената врата, където се проточваше кървавата диря се отвори с трясък и чух някакъв ужасен смях, наподобяващ задавено хъркане. Обърнах се и я видях.

Беше се привела до земята и лазеше на четири крака. Главата ѝ се тресеше в налудничаво умопомрачение, а очите ѝ премигаха невиждащо. Отново беше стара, дори по-стара отколкото си я спомнях. Приличаше на нещо древно, което тъкмо се е събудило, за да убива и яде.

Момичето ме изпревари. Беше взела някаква бутилка от кухненския рафт и сега заля хазяйката и пода. После бързо извади клечка от кутийката кибрит. Хазяйката като че ли разбра какво ще последва, защото скочи отведнъж към една от стените и с невероятна бързина се изкатери на тавана. Само че момичето не изчака нито миг, а ме хвана за ръка и двамата се хвърлихме към хола.

Тя грабна бравата и миг преди да затръшне вратата зад себе си драсна клечката кибрит и хвърли малкото огънче върху пода. Това се оказа достатъчно, за да лумне огън, а хазяйката се намери зад стена от пламъци. Тя нададе пронизителен писък, а после се прекатури на пода и започна да се търкаля. Краката и ръцете ѝ се сгърчиха до тялото като на умряло насекомо.

След това момичето ме повлачи към входната врата, заръча ми да чакам и продължи да обхожда апартамента. Стискаше бутилката, а към пода и стените хвърчеше гъста струя. Разнесе се странна миризма като от газ. Тя явно не посмя да влезе в спалнята, защото заля само прага, после се върна при мен и ми каза, че е време.

Отворих вратата. Изщракване, после леко проскърцване и ето, че пред мен стоеше стълбището. Момичето ме изблъска напред и се повтори същата сценка отпреди малко. Драсването на клечката, лумналия пламък. Дали така нямаше да изгори и нейния апартамент? Но не видях някакво колебание в нея. Тя бързо затвори вратата, отново ме хвана за ръка и двамата бързо се спуснахме по стълбището.

 

Скоро след това стигнахме апартамента ми. Най-сетне бях пред него. Трябваше само да отключа и да вляза. И тъкмо се канех да го направя, когато момичето ме спря, за да ми каже нещо.

                 ‒   Трябва да се върна горе.

Изражението ми явно е било достатъчно красноречиво, защото побърза да каже:

                 ‒   Нищо няма да ми стане. Но не е в това въпроса – погледът ѝ беше зареян. – Ще се върна след три дни, а до тогава трябва да ме чакаш тук. Влез вътре и за Бога не отваряй на никого. Виж… Като се върна ще почукам така – и тя вдигна юмрук към вратата. – Три пъти бавно – Чук-чук-чук. – Два пъти бързо. – Чук-чук. – Ще направя пауза. – Чук. – Така ще разбереш, че съм аз. Трябва да издържиш само три дни, така че, моля те, не отваряй.

Тя ме гледа дълго, докато накрая кимнах. Въздъхна.

                 ‒   Оставила съм ти храна. Виж хладилника, има и в шкафовете – за миг се замисли, после продължи: – Оставих ти и няколко книги, да не скучаеш… Добре, сега тръгвам.

Извърна се към стълбите, но се спря, помаха ми за сбогом и чак тогава продължи. Изпратих я с поглед.

 

Озърнах се в мрака и потърсих с ръка ключа на лампата. Три дни не си бях идвал и сега въздуха беше спарен и задушен. Чух прищракването и тъмнината се разсея. Първото нещо, което видях бе, че коридорът си е все там. Значи не бях луд, не си бях въобразил. Всичко станало дотук бе истина. Това ми стигаше.

Приближих се до него и го огледах. Точно, както си го спомнях. Под вратата се подаваше жълтеникавата светлина, но иначе коридорът тънеше в мрак. Струваше ми се, че нещо се бе променило, нещо съвсем малко, което можех да усетя, но не и да различа.

Дълго време се чудех дали да отида, дали просто да почукам. Все пак момичето не каза нищо за коридора. А може би не знаеше за него? Не разбирах защо ми помагаше, не разбирах какво се случва. Тук бе започнало всичко – с този коридор в онази вечер, когато се върнах от… Сега обаче не можех да си спомня от къде.

Беше късно, бях изморен, единственото, което исках бе да си легна, да заспя. Но доколкото можех да си спомня всъщност коридорът вече беше там, когато се прибрах. Значи, където и да съм бил някой ме е издебнал докато изляза, за да се промъкне в общежитието ми, да събори стената и да сложи тази врата, обединявайки двете съседни жилища.

Изведнъж се смръщих на собствената си глупост. И преди си бях мислил, че някой стои срещу мен, че и той се оглежда в тъмнината и чака дали ще чуе нещо, дали някой ще почука. Обаче с какво беше свързан този коридор? Обърнах се към входната врата, но се спрях. Не биваше да излизам. Затова затворих очи и си представих стълбището. Спомних си, че единственият друг апартамент бе на една двойка; той обаче се намираше в точна противоположност.

Дори излязох на терасата си и се огледах. Първо на дясно, където уж продължаваше коридора – нямаше нищо, а зидът изведнъж свършваше. После на ляво, където беше съседската тераса. Но на нея не видях нищо необичайно. Двамата ми съседи бяха излезли и пиеха кафе.

Поздравих ги дружелюбно, но в тоя миг видях как лицето на мъжа помръкна и стиснал чашата си я запрати срещу мен. Пропусна ме, но видях, че жената се кани да поправи грешката му, затова побързах да се скрия обратно вътре и затворих вратата. Жената вече се беше надвесила през терасата и ядосана, задето не е можала да ме замери, плисна кафето си срещу мен.

Докато то се стичаше по стъклото, тя прехвърли единия си крак през парапета, после другия и се озова на моята терасата, а мъжът я последва. Двамата нагазиха в локвата кафе и започнаха да блъскат по вратата – настойчиво и безмълвно.

                 ‒   Какво правите? – смотолевих аз, защото все още бях твърде объркан, за да разбера, какво се случва.

Те изведнъж се сепнаха, спогледаха се, а после разярените им лица се извърнаха към мен.

                 ‒   Какво правим ли? – кресна жената. – Какво правим ли?

                 ‒   Ще ви кажа какво правим – присъедини се мъжът, а очите му се въртяха налудничаво. – Непрокопсан дегенерат!

                 ‒   Престъпник! – Жената вече не можеше да се сдържи, блъскаше с глава стъклото и надаваше ужасен вой, привела рамене и огънала врат.

                 ‒   Инфантилен боклук! – Мъжът дращеше с нокти и се зъбеше, сякаш заплашваше да ме захапе.

Ругатните продължаваха, а аз се чудех дали можеха да счупят стъклото и да се вмъкнат при мен. Трябваше да взема нещо остро или тежко, с което да се отбранявам. Само че не се сещах, какво може да е то.

Е, засега тези двамата не представляваха опасност. Може би нямаха намерение да влязат при мен, а просто искаха да ме сплашат. Те продължаваха да се зъбят и лигавят насреща ми, което започна повече да ме смущава, отколкото да ме плаши.

Стоновете им ставаха все по-запъхтени. Виждах капките пот избили по челата им, но те не се отказваха. Тресяха се в някакви ужасни конвулсии и скоро, дали от напрежението, горещината или нещо друго, се разсъблякоха на терасата ми, оставайки съвсем голи и започнаха да се съвкупляват като животни, а бясното им ръмжене се ожесточи още.  Опряла ръце в стъклото, жената приличаше на някакъв средновековен таран, който с постепенни тласъци опитва да срине портите на замъка ми.

Не можех да ги гледам повече и затова се присегнах за завесите и ги дръпнах пред себе си. Последното, което чух е нечий гръмък вой, който отекна в общежитието ми, после затишие, тихо сумтене и накрая пълна тишина. Явно си бяха отишли.

 

Това значи е имала предвид, когато ми каза да не излизам. Сега разбрах. В онзи момент се реших повече да не си позволявам такива своеволия и че най-покорно ще изтърпя следващите три дни, а дотогава ще се отдам на четене или някакви други леки занимания, колкото да убия време. Обаче тогава пак се замислих за коридора.

По принцип знаех, че води някъде, но видяното ме навеждаше на друга мисъл. За къде ли беше предназначена една врата, която така или иначе не трябва да съществува? Дали пък не беше коридор сред нищото? Може би някой се опитваше да си направи лоша шега и всичко, което ми се случи беше инсценирано. Да, със сигурност имаше нещо нередно, но аз все още не можех да го разбера.

Междувременно отидох в кухнята за да видя, с какви провизии разполагам. Бях значително улеснен, когато заварих един малък списък с продуктите, които момичето беше купило. Той гласеше следното:

  Инвентар...

3 консерви – домати

2 консерви – царевица

3 консерви – боб

4 консерви – риба

2 килограма – краставици

1 килограм – сирене

2 бройки – нарязана шунка

2 бройки – хляб

6 бройки – яйца

Е, ако не друго, вече знаех, че нямаше да умра от глад. Взех вакуумираната шунка, взех две филийки хляб, малко сирене и си направих сандвич. Седнах на един стол пред малката масичка в хола и започнах да ям. Не беше лош, но му липсваше нещо. Обаче не знаех какво.

Когато привърших, събрах трохите и ги изсипах в мивката. Пуснах водата, измих си ръцете, а накрая пих вода – дълго и жадно, а колкото повече пиех, гърлото ми ставаше все по-сухо, докато накрая това не започна да ми причинява невероятна болка.  Отдръпнах се и щом спрях кранчето видях, че утаилата се в мивката вода дими. Но не защото беше гореща. Тя се пенеше и бълбукаше, сякаш някой бе изсипал почистващ препарат в нея. Какво можех да си помисля? Очевидно някой се опитваше да ме отрови. Първо ме нападнаха, а сега това.

Само едно не разбирах. Ако всичко това целеше да навреди на мен, то от него сигурно страдаха и останалите наематели, защото канализацията беше обща, а с нея и тръбите за водата. Тоест тровейки мен, тровеха и себе си. Да, бях сигурен в това. Но, какво щях да правя аз без вода в следващите три дни?

Тръгнах да обикалям жилището си с надеждата, че имам някъде запаси или, че може би момичето ми е оставило нещо. Проверих шкафовете в кухнята, но там намерих само отбелязаните неща в списъка. Потърсих в банята, дори пуснах кранчето, но същото се повтори. Претършувах спалнята, но и там нищо.

Накрая седнах на едно канапе и се отпуснах. Нямаше какво да направя освен да чакам. Да чакам и да мисля. Затворих очи и заспах. До този момент дори не разбирах, колко съм изморен.

 

3.

Потъване

Натрапник – 07:07 – За несбъдналите се мечти – Още един сън – Реещата се глава

 

Събуди ме някакъв шум. Веднага скочих на крака и с препъване стигнах ключа на лампата. Прищраках го няколко пъти, но нищо. Беше все така тъмно. Сърцето ми замря. Очите ми вече привикваха с мрака и видях, че нещо се мърда в единия край на стаята. Стори ми се, че се е привело над земята и пъшка. Опитваше се да ходи, но не можеше. Пристъпих назад към коридора и затръшнах вратата помежду ни.

Не последва нищо и затова опрях ухо в нея, но единственото, което чух бяха нечий тежки стъпки. Приближаваше се. Отстъпих. Тогава то се хвърли напред и се блъсна във вратата, а от страха краката ми се оплетоха и паднах.

Последва нов трясък. Още един. Ставаха все по-напористи. То се засилваше и скачаше напред. Вратата се разтрисаше и ме хвана страх, че всеки момент ще се откърти. И аз бавно пълзях, а ужасът ми растеше. Накрая съумях да се изправя и се втурнах към входната врата. Не ме интересуваше, какво ме чака отвън. Единствено исках да се махна. Ръката ми се присегна за бравата, а вратата зад мен най-сетне поддаде и падна.

Натиснах навън, но беше заключено. Сърцето ми прескочи няколко удара. Зад себе си не можах да различа почти нищо. Огледах се трескаво и видях, че единственият ми изход беше коридора. Нямаше време да мисля и се втурнах към него. Стигнах началото му и едва тогава стъпките се спуснаха подир мен.

Имах малка преднина, но сега проблемът беше друг. Тичах ли, тичах, но вратата само се отдалечаваше от мен, а ужасната хрътка ме настигаше. Светлинката в края на коридора ми се изплъзваше, а зад себе си усещах вонящ, животински дъх. Нищо не можех да направя; оставаше ми само да бягам.

И точно, когато бях на път да се отчая, да се предам, да спра и напук, обръщайки се да посрещна без страх моят преследвач, видях, че най-сетне приближавам вратата, а сърцето ми заби подлудено от страх и вълнение. Накрая ми оставаше един последен тласък. Хвърлих се напред, усетих бравата и я натиснах…

 

  В спалнята беше светло. Усещах се изморен, а краката ми бяха изтръпнали. По челото ми бяха избили капки пот, а дишането ми беше станало неспокойно. Страхът от съня се беше пренесъл наяве и сякаш още можех да усетя чуждото присъствие, което ме дебнеше от сенките.

  Поизправих се и погледнах часовника:

07:07

  Дълго време се взирах в числата, за да видя, какво ще стане, но те не се смениха.

  От ден на ден все повече ми се струваше, че на този свят му се е случило нещо ужасно, което го е преобърнало с краката нагоре. И колкото повече опитвах да проумея заобикалящото, толкова по-трудно ми ставаше да запазя някакъв ред в мислите си… Чудех се, обаче, защо точно сега? Каква ли беше причината? Ето това не можех да разбера. Сякаш всичко и всички се бяха настроили против мен и сега бях потърпевш на нечий ужасен кроеж, който имаше само и единствено за цел да бъда стъпкан, а в крайна сметка, защо не и убит? Дори Катерина, с която цели три дни споделях едно легло, накрая ме остави на произвола.

  Не можех да продължавам повече така, но какво ми оставаше? Още два дни, в които всичко беше възможно. Дали някой нямаше да нахлуе в общежитието ми или пък, точно, както в съня да ме издебне от сенките посред нощ? В такъв случай, какво да правя? Да бягам? Да се крия? Или пък да отида в коридора, да стигна вратата и да я отворя – ако трябва и с ритници? Най-сетне да прекрача прага ѝ… Ами ако изчезна? Беше се появила от нищото, така че защо да се учудвам ако прекрачвайки прага ѝ и аз да стана нищо?

Истината беше, че можех да вярвам само на момичето. Никой освен нея не бе направил, каквото и да е за мен. Въпросът беше, защо тя не спомена нищо за коридора? Нямаше съмнение, че го е видяла… Може би просто не му беше обърнала внимание. За нея сигурно е бил нещо съвсем обичайно. Но тя знаеше много повече от мен за случващото се, така че защо да не е наясно и с този проблем, който явно бе първоизточника на заобикалящите странности?

Боже, колко изморен се чувствах. Наистина не можех да продължавам така. Краката, ръцете и цялото ми тяло бяха отекли, а на всичко отгоре устата ми беше цялата суха, а устните – болезнено напукани, сякаш ги бях посипал с пясък.

Проверих дали проблемът с водата не се беше решил, но уви, все така продължаваше. Хапнах набързо и заразглеждах книгите. Обаче само една ми хвана погледа. Казваше се: „По следите на изгубените мечти“.

Нямаше резюме, а корицата и беше обрисувана цветно. Имаше силует на нисък мъж, яхнал коня си, облечен в блеснали от слънцето доспехи. Изгревът се надигаше зад него, заедно с невероятно красива долина. Полетата, лехите с цвята и малкият ручей сякаш можеха да говорят. Затова я бях взел. Защото, за разлика от останалите, ми беше проговорила. Някои от заглавията между, които се колебаех бяха: „Графът на Монте Карло“, „Историята на Златният бръмбар“ и „Записки на трудните времена“. Обаче какво ми говореха те? Изглеждаха ми съвсем бездушни, някак отдалечени и крайно досадни. Сигурно и до тях щях да стигна, но сега, понеже се бях влюбил в корицата, щях да започна с „По следите…“.

Седнах на едно от креслата и започнах да чета. Първо беше посвещението:

„На изгубените мечти“,

което ме учуди, но все пак пробуди някакво любопитство. Последва и краткото въведение от самия автор:

„Спомням си, когато като малък ме бяха попитали: „Какъв искаш да станеш?“. Тогава ще съм бил сигурно на седем или на осем, защото си спомням, че брат ми тъкмо завършваше… Така де, какъв искам да стана? Дълго време се колебах, но накрая отвърнах: „Ще стана такъв, какъвто искам“. Явно отговорът ми не бе разбран, защото го посрещнаха с насмешка. Наистина, казаното от мен бе породено от колебание, от изненада, която не знаех в какво друго да преинача. Затова и отговорих така. Спомням си, че се бях разстроил много от чуждия присмех. В крайна сметка стигнах до заключението, че да попиташ едно дете: „Какво искаш да станеш?“ може да е ужасна грешка. Поне за мен беше така и аз най-откровено страдах, защото съм останал неразбран. Но колкото повече време минаваше, всъщност аз ставах все по-убеден в твърдението си. Защото ето, че сега, толкова години по-късно, аз бях единствения, който в крайна сметка стана такъв, какъвто искаше. Защото, заявявайки това в най-ранна детска възраст, аз всъщност си дадох посока, дадох си един основен принцип, според който да вървя. Вярно, неразбран, но достатъчен. Другите може и да са имали някакви мечти, но каква полза от тях, когато накрая се огънаха под тежестта на живота и си останаха нещастни заради някакъв несбъднат идеал? Стана така че те вървяха против себе си и постепенно се самоунищожаваха, изстрадали и отегчени в ежедневието си, докато аз живеех само спрямо това да бъда такъв, какъвто искам (или: какъвто съм). Но искам да подчертая нещо, за да не се случи, така че накрая да съм отново неразбран. Пиша това не с цел да се подиграя с чуждите неосъществили се мечти, а за да ги увековеча в този мой труд, който зае последните три години от живота ми. Защото аз не тая омраза в сърцето си или пък някаква злоба, която толкова време ме е разяждала и така аз най-сетне да съм ѝ намерил отдушник; а само изпитвам чувство на най-дълбока съпричастност към чуждите душѝ, които не са имали моя късмет. Защото за отстояването на един идеал са необходими няколко неща. Едното е, да, късмета, а другото волята. Така че, моята книга се посвещава не на друг, а на хората, които в този живот са изгубили пътя и мечтите си. И искрено се надявам написаното от мен поне за миг да им възвърне част от неотдавнашната надежда.“

  Прочитайки написаното усетих невероятна тежест, която изведнъж се стовари върху мен и просто трябваше да го оставя за минута настрани. Отметнах глава назад и потънах в мисли. А скоро заспах.

 

  Ето, че пак бе тъмно. Но този път знаех, че това е сън. Просто го чувствах. Всичко около мен бе мътно, сякаш съм потънал в мъгла. Чувството е като от самотен кораб в морето посред нощ – спокойствие преди буря. Изправих се бавно, но този път нямаше никой друг в стаята. С тихи крачки се приближих до ключа на лампата и го прищраках. Отново нищо. Вече бях сигурен, че е сън. Но все пак това беше моят сън. Това не значеше ли, че аз съм единствен господар на заобикалящото? И се усмихнах.

  Реших да изпробвам новите си умения като си представя апартамента светъл. Затворих очи и си представих как отново прищраквам ключа, само че този път (в моята представа) крушката светваше. Най-странното беше, че сякаш видях светлината през клепачите си, така че, когато отворих очи всичко край мен беше светло като в утрин. Огледах се радостен. Силите ми навярно не се изчерпваха с това, но реших да не злоупотребявам. Когато чух как някой почука на входната врата.

  Замаян като в екстаз и с танцова стъпка, аз тръгнах към вратата. При всяка крачка усещах как лека-полека се отделям от земята, докато накрая не излетях чак до тавана. Обърнах се и стъпих на него. Как ли щеше да ме завари новодошлият ми гост? Всичко ми се струваше толкова забавно, чак ме напушваше на смях.

  „Е, господине или госпожо, моля, елате да ви огледам по-отблизо, да ви видя кой сте, защо сте. Не сте ли някой звяр, който ме е последвал в сънищата ми? О, моля ви, опитайте се да ме уязвите, нападнете ме, удушете ме. И вижте последствията“.

  С всяка крачка ставах все по-нетърпелив, докато накрая се затичах. Стигайки вратата трябваше да подскоча, за да я отворя. И ето, че за мое нещастие беше отново заключена. Но тоя път си представих как превъртам някакъв магически ключ, резето поддаде и портата на моя замък зейна отворена, а аз с широк жест описах гостоприемството си на моя гост, който все така не виждах.

                 ‒   Нарадва ли се? – разнесе се нечий глас от тъмнината. Представих си светлина и коридорът се освети. Беше момичето. Засрамен, веднага слязох от тавана. – Това, че сме тук не значи, че можеш да отваряш, на който ти скимне. Дори не чу как почуках нали?

Кимнах. Тя въздъхна.

                 ‒   Утре ще дойда. Но гледай да не се изложиш по същия начин… Те знаят, че ме чакаш.

Като акцентира на последното тя изчака да види, че съм я разбрал. Но аз отново бях възвърнал увереността си и я попитах:

                 ‒   Какъв е този коридор? – като посочих в ляво от мен.

Стоя замислена, докато накрая не вдигна глава, а устните ѝ се раздвижиха бавно и неясно като в остатъчен образ, а звукът, който ме стигаше бе някак преиначен и разстроен като от старо радио. Не разбрах нищо.

                 ‒   Изход е – най-накрая думите ѝ станаха разбираеми. – Но този ще те изведе от тук, а за другия ще трябва да видиш сам. Разбираш, че не ми е позволено да кажа.

                 ‒   От кого? – попитах аз, мислейки, че въпросът ми е съвсем прост.

Момичето се усмихна тъжно. Отвори уста, но думите пак се размиха. Тя обаче се заинати и опита отново. Този път произнесе много внимателно отделните срички и успях да я разбера.

От теб.

 

Цяла сутрин се ослушвах да чуя специалното почукване. Чаках ли, чаках, но то неизвестно защо не идваше. Междувременно си четях снощната книга, която ме беше хванала и отказваше да ме пусне.

Разказваше се за някакъв мъж, който пътува от град на град и населява чуждите тела. Минава седмица, минават две, а той все така живее нечий чужд живот – приема мечтите, стремежите и недостатъците на човека, опитвайки се да го разбере. Накрая си тръгва.

Признавам, имаше нещо твърде обречено в начина, по който всичко бе описано. Но всяка една история ми се струваше толкова добре преплетена, толкова увлекателна, че колкото и да се опитвах мислите ми все се връщаха към книгата. Това направи чакането ми поносимо. Но когато почукването най-сетне дойде, аз мигом захвърлих книгата, втурнах се към вратата, сепнах се точно преди да я отворя и изчаках. (Чук-чук…) Чук. Чук-Чук. Чук.

Този път я посрещнах малко по-сдържано и я помолих да влезе. Тя седна в кухнята и дълго време мълча, забила поглед пред себе си.

                 ‒   Как се казваш? – попитах я тогава.

                 ‒   Таня – гласът ѝ беше някак приглушен.

                 ‒   Какво се случва?

Най-сетне вдигна глава и ме погледна.

                 ‒   Това не мога да кажа. Сам ще трябва да разбереш.

Започвах да се ядосвам, но какво можех да направя? Овладях се и попитах:

                 ‒   А, какво можеш да ми кажеш?

Отново мълчание.

                 ‒   Защо ми помагаш?

Поколеба се, но все пак каза:

                 ‒   Изгубен си, трябва ти помощ.

Сега аз не знаех, какво да кажа. Тя обиколи с поглед стаята, докато веждите ѝ изведнъж подскочиха и се обърна към мен.

                 ‒   Хайде да играем на нещо – лицето ѝ бе станало детско, а гласът ѝ звънтеше.

                 ‒   Какво?

Тя се замисли.

                 ‒   Карти?

Сетих се, че имам тесте карти. Станах и отидох в спалнята, където претършувах няколко от шкафовете, докато най-сетне го намерих.

                 ‒   Какво ще играем? – попитах я аз, когато се върнах.

                 ‒   Макао? – Тя се усмихна, когато разбра, че дори не съм я чувал. – Пикет?

Това продължи известно време. Накрая момичето се отчая и започна да реди пасианси. Очаквах нещо по-простичко, все пак тя беше още дете, а аз никога не съм си падал по игри с карти.

Докато тя редеше картите аз стоях насреща ѝ, бях взел книгата и я разлиствах, но от време на време очите ми се вдигаха от страницата и скришно разглеждах момичето. Струваше ми се, че за пръв път я виждам. За пръв път забелязвах, че очите ѝ са всъщност сини в контраст с чупливата, кестенява коса, която падаше по раменете ѝ. Определено имаше нещо красиво или… по-скоро трябва да кажа невинно, в нея. Най-интересното бе, че имаше лунички по бузите, които я караха да изглежда с поне пет години по-голяма, отколкото е.

                 ‒   Всъщност, на колко си? – попитах я аз, защото още не знаех.

                 ‒   Шестнайсет.

Погледнах я учудено, но тя само се усмихна – този път с очи.

                 ‒   Обаче това тяло е на четиринайсет годишна. Само луничките са мой.

Отказах се да питам друго, но продължих да я наблюдавам.

Дрехите ѝ бяха семпли. Предимно едноцветни: сивото преобладаваше. Сиви обувки, повдигнати на токове. Сив панталон. Сив пуловер с по някой бял конец, който се завиваше край останалите. Сиви, плетени ръкавици – каквато и да бе причината да носи ръкавици. Всичко това, разбира се, в различни нюанси на сивото. По-светли или по-тъмни, но все така сиви. Като изключим една розова шапчица, тип каскет, която все така носеше на закрито.

Тя явно усети, че не съм чак дотам зает с четене, защото, въпреки че не вдигна очи, ме разпита за книгата, а аз, смутен, трябваше набързо да си припомня случващото се, прехвърляйки в спомените си няколко абзаца назад.

                 ‒   Сега за първи път е в женско тяло – казах аз и за да не млъкна съвсем, тръгнах да чета наслуки написаното: – „И той за първи път усети лишението на един придатък, който цял живот го бе допълвал, но сега, изведнъж, като далечен блян, му се бе изплъзнал между краката. Току бе започнал да чувства истински, а всяка пора на кожата му беше станала осезаема за студа и горещината. Задухаше ли вятър бе сякаш някой прокарва ледени нокти по него, пекнеше ли слънце – сякаш огнени мравки го полазваха. Цял нов свят се беше отворил, а сърцето му бе станало по-уязвимо към красотата на заобикалящото. То тръпнеше объркано при вида на други жени, тръпнеше с почуда при вида на други мъже. Уханията на чуждите парфюми се смесваха в едно цяло, което го изпълваше. Всяка крачка беше блаженство, всеки миг – вечност.“

Стори ми се, че това наистина е красив абзац, който малко или много обхваща в себе си същността на книгата, макар да липсваше онзи мрак, който бе толкова постоянен досега.

                 ‒   Защо го нарича той? – попита ме накрая тя. Като че ли прочетеното не ѝ беше направило впечатление.

                 ‒   Защото преди винаги е бил мъж. Това е нещо ново за него.

                 ‒   Но нали сега е жена?

                 ‒   Е, да… – Мислих известно време. – Предполагам е за улеснение на читателя.

Тя клатеше тежко глава, накрая сви рамене и въздъхна.

                 ‒   Куп глупости, ако питаш мен.

                 ‒   Нали ти ми остави книгата?

Момичето ме погледна изпод вежди.

                 ‒   Тази не съм. Оставих ти… Графът, онази за бръмбара и записките.

Затворих книгата и я разгледах сякаш щях да намеря някакъв отговор.

                 ‒   Не е моя – казах аз.

                 ‒   Е, нито пък моя.

Облегнах се назад и въздъхнах. Каква връзка имаше книгата с всичко случило се? И имаше ли изобщо някаква връзка? Вече ми се струваше, че бе напълно безсмислено да търся обяснение.

Сега утринното слънце се беше издигнало почти отвесно, а светлината пролазваше между щорите и я усещах върху себе си. Паднала върху челото ми – ужким главоболието ми минаваше, паднала върху очите ми ги отморяваше, паднала върху врата ми я чувствах като нечия женска ръка. Усетих как тялото ми се отпускаше и как ей сега щях да се отнеса някъде надалеч в търсене на отговори.

Прехвърлях в ума си сцени от книгата и тоя път ги виждах ясни като бял ден. Всеки един техен детайл изпъкваше и ме караше да си мисля, че именно аз съм този пътешественик, който сменя телата си. А в този момент, какво по-хубаво от това? За миг спираш да чувстваш света, самият ти избледняваш и се превръщаш в светлина, докато накрая не населиш нечие чуждо тяло – метаморфозата приключва и ти си отново свободен. Дали и аз очаквах да ми се случи това? Не мога да кажа.

Но си спомням, че малко след това, блуждаейки на това въображаемо място, се запознах именно с автора на книгата, който макар да не бях виждал, ми се стори много правдоподобен образ, изваден току от представите ми.

Няколко неща ми направиха голямо впечатление. Първо, той имаше гъста, прошарена брада. Второ, високото му чело с две отвесни прорезки му придаваше особено мистичен вид. Трето, нямаше тяло.

 

Край мен беше рееща се празнота. Аз току се издигах, ту пропадах, а блаженството, което изпитвах бе неизмеримо. Така че, когато той се появи аз не му обърнах ни най-малко внимание, зает с моите си плаващи занимания. Вярно, една чужда глава, отделена от тялото си ме учуди, но не дотам чак да се смутя, напротив, аз кимнах вяло и продължих да зяпам празното пространство. Тогава чух нечий глас, от който изтръпнах. Беше сякаш нещо ме разтресе. Усетих го даже в костите си. Извърнах се стреснат и отново видях главата. Тя се усмихна и с лек жест на клепачите ме поздрави.

                 ‒   Виждам, че ви изплаших, моля да ме извините – гласът вече бе по-мек, а изражението ми се стори дори благо.

                 ‒   О, не съвсем – но всъщност кръвта ми се беше смръзнала - Просто…

                 ‒   Да, ясно ми е… – Настъпи известна пауза, в която реещата глава се преобърна пред мен. – Знаете ли кой съм аз?

Но тогава още не знаех. Затова и поклатих глава и с интерес се заслушах, за да разбера.

                 ‒   Сега, ако не се лъжа, четете моята книга.

                 ‒   По следите…

                 ‒   Да – прекъсна ме той и побърза да продължи: – Бързо стигнахте до това място. Някой доведе ли ви или сам… Как да кажа? Сам ли дойдохте?

                 ‒   Мисля, че да.

                 ‒   Мислите… Е, така значи – видях как ъгълчетата на устата му се завиха в усмивка. – От колко време сте тук?

                 ‒   Не разбирам.

Погледът му стана настоятелен, някак лаком, а очите му се ококориха. В тях заблестя нещо откровено мръсно, някаква долна искрица, която мигом ме отблъсна и аз се отдръпнах.

                 ‒   Но вие дори не знаете, къде сте попаднал? Нито как, нито къде… Сигурно е ужасно – изведнъж главата се огледа, после очите ѝ отново се върнаха към мен. Струваше ми се, че е време да си ходя, но тогава отново заговори: – Кой е най-ранният ви съзнателен спомен?

Въпросът му беше странен, но нещо ме накара да се замисля над него. Но не след дълго открих, че най-ранният ми спомен беше преди едва четири дни, когато се прибрах и заварих коридора. Всичко останало: хазяйката, момичето, работата ми сега видях, като странни догадки, които всъщност не водеха до нищо. Това толкова ме ужаси и за момент помислих, че губя разсъдъка си.

                 ‒   Е? – попита ме реещата се глава. Но аз нямах отговор. – Колко дни стават от идването ви?

                 ‒   Скоро пет.

                 ‒   Пет? – изумлението ѝ растеше. – Нито знаете къде сте, нито как сте дошли тук и все пак сте издържали пет дни? Това е наистина удивително.

                 ‒   Но защо? – Безсилието ми прерасна в ярост. – Какво се случва?

Без да обърне внимание на въпроса ми реши на свой ред да ме попита:

                 ‒   Извинете, ако съм твърде прям, но кога смятате да се събудите?

Не знаех, какво да кажа. Колената ми бяха омекнали и сега стоях срещу него, свит и приведен, като че ли под някаква тежест. В нищо от това, което ми говореше писателят нямаше смисъл. Спал ли съм досега? Спя ли сега?

Нещо в мен се разкъса на две. Тогава си спомних, че момичето ми беше казала същото: „Господине, събудете се“. Но защо не я попитах за това? И още по-лошо – защо след като дойде, не я попитах за коридора? В мен продължи да расте съмнението, изхранвано като от пъпна връв с моя страх.

Летящата глава на писателя ме гледа известно време, все ухилена, сякаш знаеше нещо повече и на всяка цена държеше да ми го покаже.   Чувствах обаче как край мен празнотата расте и как двамата все повече се отдалечаваме един от друг.

                 ‒   Не ни остава още много време – макар още да я виждах, гласът ѝ звучеше далечен.

                 ‒   Така е – отвърнах аз, но не понечих да питам друго.

                 ‒   Помните ли нещо отпреди?

                 ‒   Само проблясъци.

Главата вече ми се струваше като точка. Забелязах, че е започнала и неконтролируемо да се върти. Ужасно.

                 ‒   Мислите ли, че ще се срещнем отново? – въпросът глъхнеше в далечината.

                 ‒   Предполагам, че да – извиках аз.

После се събудих.

 

4.

Сбогуване

В търсене на отговори – Коридорът – Финална права

 

                 ‒   Какъв е този коридор? – бях застанал над момичето и сега я разтресох, за да се събуди.

В просъницата тя едва отвори очи, клепачите ѝ се притвориха, после умората я надви и тя пак заспа. Двете ми ръце я бяха хванали за раменете и пробвах да я разтърся дори по-силно, но вече дори не се надигна. Защо ли не я бях попитал, когато можех?

Тъкмо се чудех как да я събудя, когато чух, че някой чука на вратата. Заслушах се.

(Чук…) Чук-чук. Чук-чук. Чук.

Точно, както се бяхме разбрали. Но това не можеше да е Таня, защото сега тя лежеше до мен, заспала в креслото.

Отидох до входната врата. Мрак.

                 ‒   Кой е? – извиках аз, като не отлепях око от шпионката.

                 ‒   Аз съм – беше гласът на Таня. – Трябваше да изляза за малко.

Тогава кой беше в моето общежитие?

                 ‒   Чакай – казах ѝ. – Ей сега идвам.

И отново се върнах в спалнята, но там нямаше никого.

Всичко това взе да ми писва, така че се въоръжих с един нож от кухнята и се подготвих за бой. Върнах се при Таня, но преди да я пусна ѝ казах да светне лампата на стълбището. След миг чух прищракване, но вместо да видя малко, четиринайсетгодишно момиче срещу вратата ми стоеше някаква ужасна, деформирана маса плът, очернена като от сажди и жива. Побързах да взема стол и го подложих под бравата.

                 ‒   Какво става? – гласът си беше все същия, но не можех да видя от къде излиза. – Защо не отваряш?

                 ‒   Махай се – казах аз, като все така гледах през шпионката.

Видях как се пресяга към вратата и как лигавото пипало обгръща дръжката. Тогава ръката ми се стрелна към ключа и го превъртях още веднъж за по-сигурно. Светлината в коридора угасна.

                 ‒   Моля тя, пусни ме – гласът стана плачлив.

Реших, че това е моят момент да разбера нещо повече.

                 ‒   Само ако ми кажеш, какъв е този коридор.

                 ‒   Коридор ли?

Като чух този преиначен отговор толкова се вбесих, че бях готов да отворя вратата и да се нахвърля върху противното същество с ножа си.

                 ‒   Светни отново.

Светна се.

Този път пред мен стоеше малко момиче. Гледаше към шпионката с влажни очи, а ръката ѝ потракваше по дръжката. Стиснах зъби.

                 ‒   Значи така – извиках аз. – Правиш се на малко момиче и се молиш да те пусна.

Очите ѝ се ококориха. Смръщи вежди и заблъска по вратата с невероятна сила.

                 ‒   Видял си ме, така ли? – изсъска през зъби, а гласът стана дрезгав, пропит от омраза, но нито мъжки, нито женски. – Пусни ме.

Мисля, че тогава подхвърлих една най-сърдечна псувня, която завърших с простичкото: „Върви по дяволите“, след което се върнах в спалнята си, съпровождан от ударите по вратата, а там заварих Таня, която отново лежеше в креслото – този път будна.

 

И ето, че за трети път зададох същия въпрос.

Тя се понадигна в креслото. Разкърши врат и се прозя. Изглеждаше ми сякаш тъкмо се пробужда след упойка. Клепачите ѝ се притваряха бавно и заваляше думите.

                 ‒   Не го пусна, нали? – И ето, че за пореден път въпросът ми беше пренебрегнат.

                 ‒   Какъв е този коридор? – отсякох аз, защото ми беше писнало.

Устните ѝ се присвиха, след това въздъхна.

                 ‒   Ела – каза ми тя, стана, хвана ме за ръката и ме повлачи към коридора.

 

Спряхме се пред него. Гъста тъмнина, която лазеше по стените. Караше всичко да изглежда като някаква бездънна пропаст, внезапно появила се празнота. Този път светлината под чуждата врата беше изчезнала. Погледнах към нея, но тя се беше взряла в мрака като хипнотизирана. После ме поведе напред.

Усетих, че стъпвам на килим. Погледнах на ляво, но там нямаше нищо. Същото беше и от другата страна. Коридорът се разтегляше пред мен, изпълвайки в пространството една вечност, която ми беше непонятна. И както вървяхме така, след малко чух блъскане по входната врата. Ужасени  крясъци се надигаха зад мен, но в моите уши ги чух глухи, немощни. Момичето изведнъж се спря и погледна назад.

                 ‒   Ще бъдеш свободен – каза ми тогава.

Не разбирах.

                 ‒   От какво?

                 ‒   От съня.

Продължавах да не разбирам.

                 ‒   Как се озовах на това място?

Тихият ѝ плач ме прободе в сърцето.

                 ‒   От тук – и тя посочи коридора – Избяга от мен, избяга от майка ми, избяга от света – лицето ѝ сякаш грееше в тъмнината и видях, че на страните ѝ лъщят сълзи.

И тогава разбрах, че това момиче беше моя дъщеря. Бе толкова просто, толкова очевидно, но чак сега го разбирах.

Зад нас ударите станаха по-силни и от тях цялото жилище се тресеше. Но аз все пак приклекнах до нея и я прегърнах. Но защо след като си спомних, че ми е дъщеря, не можех да си спомня майка ѝ?

                 ‒   Трябва да тръгваме – каза ми тя. – Иначе и те ще дойдат, а не можем да ги пуснем.

Последно хлопване по вратата, затишие, изскърцване. Обърнах се назад и видях, че нечия черна сянка, подобна на точка в далечината, закрива входа към коридора. Станах и този път аз поведох момичето. Усетих някаква невероятна сила, която сякаш цял живот е била стаена в мен и е чакала. Тя се разля по тялото ми и припламна като искра от огниво. След миг коридорът се освети от две редици факли и тръгнах към вратата в края му.

Чувах ужасните стонове на онова, което стоеше в далечината зад мен, но не се обърнах нито веднъж. Ето, че пак ме преследваше. Усещах отвратителния му дъх, чувах тежките му стъпки, но знаех, че стига да му се изпреча и то ще побегне уплашено. Само че, сега трябваше да се погрижа за момичето. То беше важното – не аз. Двамата тичахме към края на коридора и точно като в съня усетих, че ме настига. Накрая хванах момичето през кръста и протегнал ръка, се хвърлих напред.

Бравата изчезна в ръката ми, вратата се открехна и аз се намерих застанал от другата ѝ страна. Пуснах момичето и веднъж завинаги затръшнах вратата.

                 ‒   Върни се, върни се – беше гласът на Таня. Чух нечий отчаян рев и бясно драскане.

Тогава дъщеря ми ме хвана за ръка и ме подпря. Изведнъж ми беше премаляло. Притворих очи само за миг, а когато отново ги отворих се бях озовал в същото общежитие, легнал в същото легло.

Свободен.

 

5.

Отново буден

Спомени и Размисъл

 

Когато се събудих си върнах повечето спомени. Беше светло, най-светлата утрин, която съм виждал през живота си. Светлината струеше през завесите на талази, отразяваше се от дъсчения под – да, в действителност нямах килим, но винаги съм искал да си взема, предполагам и затова го сънувах – и всичко сияеше сякаш излязло от приказка.

Станах, отидох да се измия, а когато приключих реших да изляза и да си купя нещо за закуска. Отидох до местната бакалия, която втора година посещавах редовно и си купих няколко топли сандвичи. Седнах на една пейка и бавно дъвчех. Като че ли се хранех за първи път от години. Стомахът ми беше привикнал да не изпитва глад и сега трудно приемах каквото и да било. Мислех и дъвчех.

Бях на трийсет и седем години. Знаех, че имам малка дъщеря на шестнайсет, още не я бях виждал наяве, но можех да съм сигурен, че я има. Имах и съпруга, година по-малка, с която бяхме разделени вече трета година. Предполагам това е имала предвид Таня, когато ми каза, че съм избягал. Не я разбрах тогава, но я разбирам сега. Моя беше вината.

Преди три години жена ми ме завари по „бели гащи“, както се казва. „И то в нашето легло!“, това за нея беше голям удар. После дълго време се карахме за попечителство, докато накрая не отстъпих. Таня остана при нея, а аз отидох да живея сам. Впрочем жена ми се казваше Катерина. Предполагам, че това обяснява случилото се.

Майка ѝ, хазяйката от съня, имаше деменция. Винаги се беше държала добре с мен, като изключим към края. Тогава стана повече от жестока в ужасното си вдетиняване. И точно, когато Катерина имаше нужда от някого, аз бях отсъстващ. Сега ме боли от постъпката ми, но тя си стои в миналото, а него не мога да променя. Толкова време бягах от него… Каква полза? Наистина съм страхливец.

Станах, бях привършил със закуската, и тръгнах да се разхождам. Не знаех къде отивам, но само това можеше да ми помогне. Знаех, че ако се прибера ще се побъркам. Трябваше да съм сред хора, не да страня от тях. И аз вървях по една от главните улици в града, но толкова рано сутринта нямаше почти никого освен няколко бездомници, които бродеха като сенки.

 

6.

Край

Таня – Среща с любимия писател – Нова надежда

 

Беше ми странно да я видя с четири години по-голяма. А и бях свикнал да гледам на нея като на чужда дъщеря, е, поне до мига, в който най-сетне я зърнах отдалеч. Вече съзряла, тя се бе превърнала в наистина красиво момиче и аз се усетих дълбоко привързан към нея. Предполагам, че това е бащинството.

Седнахме в едно кафене.

                 ‒   Как си? – попита ме тя.

Тя пушеше. Ужасен навик, който не знаех, че има. Но явно смръщените ми вежди не я смутиха, защото така и не изгаси цигарата.

                 ‒   Предполагам, че съм добре – отвърнах накрая, а тя издиша кълбо дим, което, духнато от вятъра, се обърна и ме удари в лицето.

Няколко дни преди това бях изровил телефона на майка ѝ, като я помолих да ми отстъпи един следобед, който да прекарам с дъщеря си. По гласът ѝ познах, че съм я смутил, явно само това не беше очаквала от мен. Но след известно колебание прие.

                 ‒   От кога пушиш? – попитах я аз.

                 ‒   Щеше да знаеш ако идваше да ме виждаш.

Не знаех как да отговоря. Беше права.

Проблемът бе, че след съня все още не си спомнях много неща. И то предимно ми убягваха хубавите моменти. Струва ми се, че помнех почти всички лоши. Освен ако е нямало добри.

                 ‒   За съня… – вече втори път се опитвах да заговоря за това.

                 ‒   Казах ти, че съм на шестнайсет – явно ѝ беше писнало да избягва въпроса. – Какво искаш да знаеш?

                 ‒   Какво беше онова…

                 ‒   Не знам – отсече тя. – Сам трябва да си отговориш. На мен ми отне доста време. Но при всеки е различно.

Това, което всъщност исках да я попитам беше: „Как да поправя постъпката си?“. Три години по-късно изгарях от едничкото желание да изкупя вината си, но просто не знаех как. Тя ме гледаше с пронизващия си поглед, който не свали нито за миг от мен. Почнах да се чувствах неудобно, местех се, кършех пръсти, по челото ми изби пот. Дори студеният чай, който си бях поръчам не можа да успокои нервите ми. Тишината все повече ме изнервяше.

                 ‒   Майка ти… - започнах аз с надежда, че тя ще схване и ще ме прекъсне. Но това не се случи. – Майка ти и аз. – Как трябваше да и обясня? Вярно, бил съм глупак, но… – Искам отново да ти бъда баща.

Явно изобщо не беше очаквала нещо такова, защото видях, как очите ѝ съвсем леко се разшириха, но само за миг, после възвърна самообладанието си.

                 ‒   Понякога една нощ е достатъчна да промени човека, така ли? – не зная какво целеше с този въпрос, но видях, че в ъгълчетата на очите ѝ бяха натежали сълзи.

Знаех, че след нашата раздяла, майка ѝ така и не потърси друг мъж. Болката от изневярата я беше отказала, а и мисля, че тя така и не ме преодоля. Все още ме обичаше. Мисля, че и аз още я обичах. Така че имах някаква надежда. И наистина се надявах да се променя.

  Когато стана време да си върви, Таня се обърна към мен и ме прегърна. Сърцето ми потъна в гърдите и усетих, че съм на път да се разплача. Но все пак се сдържах. После тя си тръгна и останах сам. Отидох в следващо кафене и седнах. Мислите ми бяха разхвърляни, но посоката им беше ясна. Таня и Катерина бяха двете ми големи любови, които исках да си върна. Наистина е невероятно, колко тъжен може да се чувства един човек, особено, когато е изгубил нещо и то по собствена вина.

  Поръчах си топъл, билков чай, а остатъка от деня прекарах все така – блуждаейки. Чудно, какво ли са си помислили от работа. Преди няколко дни отсъствах, сега пак. Не трябваше да правя такова впечатление, ако исках да променя живота си. Да, не биваше. Затова още утре щях да се извиня и повече да не отсъствам от работа.

Когато най-сетне се стъмни реших да се върна вкъщи и тръгнах пеша да се прибирам. Чувствах се невероятно изморен, но след като цял ден бях мислил, сега в ума ми преобладаваше една пухкава лекота. Бях спокоен, защото искрено вярвах, че сега всичко щеше да се нареди за по-добро.  Хората се бяха върнали, лампите светеха. Слънцето уморено хвърляше лъчите си. Изведнъж някой прекъсна мислите ми:

                 ‒   Хареса ли ти книгата? – гласът дойде някъде зад мен. Стори ми се познат, така че се извърнах. Този път го видях в цял ръст, а не само главата.

                 ‒   Не успях да я дочета – казах аз.

Беше облечен дрипаво. Един от бездомниците, но по здрач. Не си го представях така.

                 ‒   Преди няколко години започнах да пиша книгата – каза той.

                 ‒   Тогава, можеш ли да ми я дадеш? – прекъснах го без да искам.

                 ‒   Тя не съществува тук – усмихна се приятелски насреща ми. – Можеш да я прочетеш само на онова място.

Замислих се, струваше ми се правдиво обяснение.

                 ‒   Освен нея написах още няколко романа… Мисля, че успях да помогна на много хора с тях. Затова ги държа там, тук няма да се разберат.

                 ‒   Но защо? – имаше нещо много обаятелно у този човек, което ме караше да задавам нови и нови въпроси.

                 ‒   Защото там сме различни. Често се съмняваме в случващото се чак до някоя такава среща. Впрочем за срещите може да се каже, че са и редки и чести. Всеки му с късмета си.

Бяхме седнали на някакви стълби и хората ни подминаваха без дори да се загледат.

                 ‒   Как се случи да се срещнем сега? – попитах аз.

Той се засмя.

                 ‒   Случи се, че те видях. Нищо повече.

Писателят стана и пристъпвайки бавно се отдалечи. Вдигна ръка и без да се обръща извика:

– Ще се виждаме! – После изчезна от погледа ми.

 

 Щом си влязох набързо се озърнах за коридора, но него го нямаше. Бях напазарувал, така че първо подредих продуктите по местата им, после се изкъпах и чак тогава си легнах. Завивките ме обгърнаха с пухкавата си мекота и аз въздъхнах облекчен. После се прозях, обърнах се настрани и заспах.

 

***

 

  Тази вечер отново сънувах коридора. Знаех, че от другата му страна ме дебне нещо. Още не знаех какво точно, но възнамерявах скоро да разбера. Смело престъпих напред, отворих вратата и се хвърлих в боя.

 

Край

 

13.09.2020г.

Copyright © 2021 Иван Данев, Всички права запазени.