Самюъл Бекет - Достатъчно (Превод: Иван Данев)

Кратко въведение:

В разказа главният герой е безполов. Предполагаме, че е жена, но Бекет така и не пояснява това. Струва ми се излишно, дори неестествено да се придържаме към този модел в превода на български. Все пак е добре да се спомене, защото за всичко при Бекет си има причина.

Ако разгледаме повествователната нишка на историята ще видим, че в нея няма нищо сложно. Тя е един обикновен разказ за раздялата, но начина, по който е написана, разгръща с удивителен, понякога гротесков детайл вътрешния свят на героите. На главната героиня.

Преводът на Бекет е особено пипкав, а с моя ограничен читателски, преводачески и езиков опит е като клопка без изход. Дълго се чудех кое е най-важно за Бекет. Дали неговия музикален стил на писане, дали неговата образност, дали специфичния език. Ако трябваше да направя мой собствен прочит на български, то щеше да се изгуби оригиналната мелодия. Ако пък целях единствено да запазя мелодията, смисълът щеше да се затрие.

Нямам претенции с този първи опит в превода. Просто съм искал да преведа мой любим автор, който смятам за твърде неизвестен в България. Та така единствената ми цел е да предложа нещо повече от него. Само това искам. Винаги съм искал само това.

ДОСТАТЪЧНО, 

САМЮЪЛ БЕКЕТ

Всичко, което предхожда забравата. Понякога многото е твърде много. Това дава време на писалката да запише. Не го виждам, но го чувам зад себе си. Такава е тишината. Когато писалката спре, аз продължавам. Понякога отказва. Когато откаже, аз продължавам. Непрекъснатата тишина е непоносима. Или гласът ми е твърде тих. Гласът, който излиза от мен. Толкова за изкуството и занаята.

Правех всичко, което желаеше. Аз го желаех също. Заради него. Желаеше ли нещо, желаех го и аз. Трябваше само да каже какво. Когато не желаеше нищо, нищо не желаех и аз. В този ред на мисли не е като да съм живяла без желания. Ако пожелаеше нещо за мен, бих го пожелала също. Защото неговите желания бяха и мои. Но трябваше той да ми покаже какво иска. Всички негови желания и нужди. 

Когато седеше притихнал ми се струваше, че сме еднакви. Кажеше ли ми да му го лапна, аз бързах с охота да го направя. Извличах удоволствие от всичко това. Сигурно сме имали еднакви желания. Същите нужди и същите желания.

Един ден ми каза да го напусна. Използва същата тази дума. Сигурно не е издържал. Не съм сигурна дали с това ми казваше да го оставя веднъж завинаги или просто да се отдръпна за момента. Каквото и да е имал предвид го приех без да гледам назад. Не чувах гласа му, а с това вече не бях част от живота му. Може пък това да е желал. Има въпроси, които просто не си задавам. Сигурно вече е изнемогвал. Аз обаче не бях толкова зле. Нали принадлежах на друго поколение. Или поне така си мислех. Сега, когато краят е близо виждам проблясъци отвъд. За каменистата земя, но не само. Ако ми бяха дали три или четири живота сигурно щях да постигна нещо.

Надали съм била на повече от шест, когато ме пое за ръка. Тъкмо проходила, още дете. Но не ми трябваше много време, за да загърбя детското. Беше лявата. Не можеше да понася, когато заставах от дясната му страна. Разхождахме се един до друг, ръка за ръка. Свободните ни ръце се поклащаха отстрани. Не му харесваше допира до чужда кожа. Лигавицата е друг въпрос. Въпреки това понякога сваляше ръкавиците си. Тогава и аз трябваше да сваля моите. Понякога можехме да извървим стотина метра, свързани единствено от нашите голи крайници. И нищо повече. Това му стигаше. Ако някой ме попиташе сигурно щях да кажа, че ръцете не са подходящи за интимност. Никога не се чувствах сигурна в неговите. Понякога се пускахме. Хватката се разхлабваше и се разделяхме. Минаваха минути преди да се хванем отново. Преди неговата ръка да хване моята.

Памучните му ръкавици бяха доста тесни. Вместо да направят ръката му изящна, те изостряха формите ѝ с грубия си шев. Моите си бяха естествено хлабави в продължение на години. Но не ми отне твърде много да ги запълня. Каза ми, че имам ръцете на Водолей. А това е добра поличба.

Той ме е научил на всичко, което знам. Но няма да ви затормозявам с повторения. Изкуството да съчетавам не е моята стихия. Проклятие свише. И до края няма да се призная за виновна.

Първата ни среща. Въпреки че беше доста приведен той все пак ми изглеждаше като гигант. Огромният му торс беше успореден със земята. За да не се прекатури той трябваше да върви широко разкрачен и леко приклекнал. С времето краката му все повече се раздалечаваха, отчуждени един от друг. Виждаше единствено земята, по която тъпчеше. Неголям, подвижен килим от мъх и утъпкани цветя. Влачеше се като стара, изнемощяла маймуна, а лакътят му стърчеше към небето. Трябваше само да се поизпъча и ставах по-висока. Веднъж се спря и търсейки правилните думи ми обясни, че тялото е едно цяло.

В началото винаги ми говореше ходейки. Или поне сега така ми се струва. Понякога ходеше, понякога стоеше. Към края само стоеше. Гласът му ставаше все по-слаб. За да му спестя усилието трябваше често да се навеждам. Той спираше и ме изчакваше да заема позицията си. В мига щом видеше с периферното си зрение, че главите ни са се изравнили, чувах тихият му шепот. В повечето случаи думите му не ме засягаха. Но той искаше да чуя всичко, включително кога е свършил и молитвите, с които засипваше цветята.

Онзи ден той изчака главите ни да се изравнят преди да ми каже да го напусна. Тогава дръпнах ръката си от неговата и тръгнах без да поглеждам назад. Две стъпки и вече бях забравена. Надявам това да е искал всъщност.

Рядко ми говореше за земния релеф. Сигурно сме покрили разстояние общо на целия екватор. Със средна скорост около пет километра, денем и нощем. Хвърляхме се без да мислим в аритметичните сметки. А какви сметки само и то хванати ръка за ръка! Цяла колона троични числа, степенувани понякога повече от веднъж в леещия се порой. Вкопчили се в паметта му като общ сбор. Вземайки предвид и проверките. Когато времето вече си е казало думата.

Ако някой ме запиташе за това по правилния начин щях да кажа, че да, краят на това пътешествие е животът ми. Да речем последните дванайсет хиляди километра. Броейки от деня, когато първите признаци за влошеното му здраве се проявиха, той смяташе, че е стигнал пика си. И бъдещето го увери точно в това. Струва ми се, че в миналото сме извървяли поне тях заедно.

Не виждам цветята в крака си, а онези, които останалите тъпчат. Вярно е обаче, че те са все едни и същи.

Впоследствие се оказа, че не е сляп, както дотогава си мислех. Просто бе лишен от амбиция. Един ден се спря и смотолеви нещо в опит да ми опише проблема си. Заключението му беше, че няма да се влоши. До колко това не беше опит да се залъже не мога да кажа. Никога не съм се питала това. Когато се навеждах, за да говорим очите му винаги бяха зачервени.

Понякога се спираше без да каже нищо. В крайна сметка или е нямал какво да каже или е решил, че дори да има нещо за казване, предпочита да не го казва. Привеждах се, както обикновено, за да му спестя нуждата да се повтаря и оставахме дълго в тази поза. Превити на две, с допрени глави, безмълвни, хванати ръка за ръка. Всичко край нас профучаваше, а минутите се топяха. По някое време отново се раздвижи и продължихме заедно. Може би, за да спрем отново само след няколко крачки. За да каже най-накрая каквото му беше на сърце или пак да реши иначе.

Хрумват ми и други примери. Внезапно проявила се връзка с внезапен завършек. Същото, но с отложен завършек. Мъчно проявила се връзка с внезапен завършек. Същото, но с отложен завършек. Внезапно прекъсната връзка с внезапен завършек. Същото, но с отложен завършек. Мъчно прекъсната връзка с внезапен завършек. Същото, но с отложен завършек.

Само тогава се чувствах жива, тогава и никога повече. Минаха най-малко десет години. От деня, когато лявата му ръка ме погали и отброяването започна. До деня на предполагаемия ми позор. Ето, мога да се видя на крачка от пропастта. Само две стъпки напред и се търкулвам по хълма. А зад мен няма никого.

Обичах да се катеря, защото и той обичаше това. Спомням си как надаваше вик към най-стръмните върхове. Тялото му беше напът да се разпадне. И всичко това заради постоянното му клечене. Катереше ли някой хълм челото му опираше о земята. На какво се дължеше това не бих могла да кажа. Може би хранеше голяма любов към природата с всичките ѝ цветни багри и благоухания. Или пък на жестоката старост. Никога не говореше за това. Веднъж стигнали върха, започвахме бавното му снизхождане.

От време на време се вглеждаше в едно малко, кръгло огледалце и се любуваше на небето. След като го беше почистил внимателно, отърквайки го о крака си, той се вглъбяваше в търсенето си на съзвездията. Ето го! – възкликваше той, като говореше или за Лира или за Лебед. И все пак често обясняваше как небето си е същото.

Ние обаче не бяхме в планината. Неведнъж съм виждала как морето се издига дори по-високо от хоризонта. Можеше ли това да е коритото на някоя необятна, пресушена река, чиято вода е била всмукана обратно в земята? Никога не съм се питала това.

Но обстоятелствата са такива, че често се натъквахме на могили, някои по стотина метра високи. Неохотно вдигах поглед от земята и в линията на хоризонта можех да различа най-близката. Или вместо да се махнем от оная, от която тъкмо бяхме слезли, ние отново тръгвахме да я катерим.

Споменах последните ни десетина години, обобщени от двете гореупоменати случки. В тяхната сянка се крият предходните, но като стръкчета трева и те избуяват. За тези невзрачни години е съвсем в реда на нещата да обвиня образованието си. Защото не си спомням да съм научила и едно нещо за всичкото това време. Ако не друго с това се успокоявам, когато нямам какво повече да кажа.

Описах, че в деня на моя позор съм била само на крачка от пропастта. Но всъщност бях на една спокойна ливада. Ако тогава бях погледнала назад, той сигурно щеше да стои на същото място, където го оставих. Дори най-малкият знак би ми показал къде греша, ако все пак грешах някъде. Следващите няколко години така и не изключих възможността да го срещна отново. Ако не другаде, то поне на същото място. Или да го чуя как ме вика. В същото време си казвах, че вече е свършен. Но и в това не можех да съм напълно сигурна. Все пак рядко вдигах очи от цветята. А и не можех да си спомня как звучеше гласа му. Но и това не беше достатъчно, затова си повтарях, че вече се е свършил. Само че не можех да съм напълно сигурна и накрая спрях да бъда сигурна за каквото и да било.

Не знам какво е времето сега. Но вятър не усетих цял живот. Като че земята е решила да си отдъхне в пролетна отмора. Мисля си за нашата половина от кълбото и си представям, че от ясното небе се излива нов потоп. Нямаше да забележа безветрието, ако не го бях споменала. Вятъра може би и той се беше свършил. И бурите бяха изчезнали. Истината е, че вече нямаше прашец, който да разнася. Цветята гниеха, сплескани като водни лилии.

Не брояхме дните. Това, че казах десет години е заради хронометъра ми. Изминатите километри, разделени на средните за ден. Толкова много дни. Разделени. Какво число! Такива ми ти неща в навечерието на позора ми. Средната сума винаги излизаше. Извади. Раздели.

Нощ. Дълга колко деня в това безкрайно равноденствие. Преваля и ние продължаваме. Преди да се смрачи вече ни няма.

Чувство на покой. Сбрани заедно, прегънати на три. Втори ъгъл при коленете. Аз отвътре. Въртяхме се като вихрушка на желанията. Можех да го усетя посред нощ, опрян у мен, превит и сгърбен. Не му беше толкова трудно да заспи, колкото да легне. А и често бродеше насън. С едната си ръка ме докосваше, където пожелае. Е, без да прекалява. А другата заравяше в косите ми. Шепнеше ми неща от миналото си, неща, които не ми принадлежаха. Вятърът стенеше между стеблата. Гората беше наш дом.

Не му се отдаваше да говори. Средно по сто думи, денем и нощем. Твърде бедна извадка. Едва милион. Безкрайни повторения. Еякулации. Твърде малко дори за любителско проучване. Какво знам за човешката съдба? Бих могла да ви кажа повече за репичките. А на него те му се услаждаха. Ако видя някоя веднага бих я познала.

Живеехме на цветя. Толкова за занаята. Той спря и изкашля няколко венчелистчета. После продължи, предъвквайки. Действаха му успокояващо. Като цяло бяхме спокойни. Все повече и повече. Всичко беше. Това спокойствие идваше от него. Ако него го нямаше, то също щеше да изчезне. Сега ще забравя всичко освен цветята. Без повече дъжд. Без повече гори. Без нищо повече, само ние и цветята. Достатъчно ми е старата ми гръд да чувства старата му ръка.

Copyright © 2021 Иван Данев, Всички права на превода са запазени.