За чакането (Ревю на "В очакване на Годо" от Самюъл Бекет")

ENGLISH/БЪЛГАРСКИ

Надали може да съществува друга пиеса, която дори бегло да се приближава до съвършенството на "В очакване на Годо". И надали има друг автор като Самюъл Бекет.

 

Пиесата изследва какво значи да си човек, да страдаш, да се колебаеш, да вземаш решения, да съжаляваш за взетите решения. Изследва човешкия път и срещите, които през живота си трябва да изтърпим.

 

Двамата герои вярват, че единствено срещата им с Годо би могла да реши всичките им проблеми и да придаде смисъл на съществуването им. Именно това противоречие ражда едни от най-запомнящите се моменти в пиесата:

 

ВЛАДИМИР. Кажи го, дори и да не е истина.

ЕСТРАГОН. Какво да кажа?

ВЛАДИМИР. Кажи: аз съм щастлив.

ЕСТРАГОН. Аз съм щастлив.

ВЛАДИМИР. Ние сме щастливи.

ЕСТРАГОН. Ние сме щастливи. (Пауза.) И какво ще правим сега, като сме щастливи?

 

Нюансите на иронията и абсурда на техните животи, които Бекет показва брилятно в крайностите на комедията и трагиката, ще останат дълго след края с вас. Може би дори по-дълго, отколкото ви се иска.

 

“ПОЦО. Аз съм сляп.

(Мълчание.)

ЕСТРАГОН. Може би вижда в бъдещето?”

 

“ЕСТРАГОН. Не ме докосвай! Не ме разпитвай! Не казвай нищо! Остани с мен!

ВЛАДИМИР. Кога съм те напускал?

ЕСТРАГОН. Остави ме да си ида.”

 

“ПОЦО. Сълзите на света са постоянна величина. За всеки един, който заплаква, някъде друг престава. Същото е и със смеха.”

 

Донесе ми много радост и много тъга, но и двете бяха по равно ценни.

*** 

There can hardly be another play that even briefly reaches the perfection of "Waiting for Godot". And there is hardly another author like Samuel Beckett.

 

The play explores what it means to be human, to suffer, to hesitate, to make decisions, to regret the decisions you made. It explores the human live and the encounters we have to endure throughout our lives.

 

The two main characters believe that only when they meet Godot will be able to resolve all of their problems and finally to find meaning in their existence. This contradiction is the reason for one of the most memorable moments in the play:

 

ESTRAGON. What am I to say?

VLADIMIR. Say, I am happy.

ESTRAGON. I am happy.

VLADIMIR. We are happy.

ESTRAGON. We are happy. (Silence.) What do we do now, now that we are happy?

 

The nuances of the irony and the absurd in their lives, which Beckett shows brilliantly in through the opposites of the comic and the tragic, will remain with you long after the end. Maybe even longer than you want.

 

POZZO. I am blind.

(Silence.)

ESTRAGON. Perhaps he can see into the future.

 

ESTRAGON: Don't touch me! Don't question me! Don't speak to me! Stay with me!

VLADIMIR: Did I ever leave you?

ESTRAGON: You let me go.

 

POZZO. The tears of the world are a constant quantity. For each one who begins to weep somewhere else another stops. The same is true of the laugh.

 

It brought me joy, it brought me sadness, but both were equally precious.