Иван Данев - Корабът с многото имена (Разказ)

Кратко въведение:

Когато писах този разказ всичко се случи наистина бързо, за по-малко от ден идеята са беше оформила в моето съзнание и побързах да запиша онова, което почти можех да видя. Накрая имах около пет страници хрумки, образи и описания, които в последствие се разраснаха и придобиха тази си форма. Щастлив съм как се получи, дори сега, когато е минало толкова време. Прекрасно нещо е писането на разкази и човек не бива да подценява тяхната сила.

„Мнозина са забравили истинската наслада от четенето на разкази. Но… разказът е като открадната целувка от непознат в мрака. Разбира се, това не е любовна връзка или брак, но понякога целувките са опияняващи, а мимолетността им само подсилва тяхната привлекателност“ - Стивън Кинг.

ИВАН ДАНЕВ,

КОРАБЪТ С МНОГОТО ИМЕНА

        …Над него — слънчев лъч прежуря,

        под него — блясъци от зной.

        А той, метежен, търси буря,

        като че вижда там покой.

 

Из „Кораб“, Михаил Лермонтов

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

 

    Загасна дневното светило.

    Над синьото море е нощен здрач разстлан.

            Шуми, шуми ти, корабно ветрило,

    вълнувай се под мене, мрачен океан.

            Аз виждам нейде бряг далечен,

    на юг благословената земя —

    с тъга и страст към нея се стремя,

            от спомените си увлечен…

 

Из „Погасло дневное светило“, А. Пушкин

 

 

От незапомнени времена се носела легендата за един кораб, който на всеки сто години се връщал на брега, без да има друга цел, освен тази да събере екипаж и отново да отплава в морето. Може би ще се учудите ако ви кажа, че тази история е позната не само на една, но на всички култури. Някои, разбира се, си позволяват да забравят подробностите покрай предходното завръщане на кораба, все пак сто години са си много време.

Просто хората са такива и паметта им често изневерява; дори онези, които лично са преживели някое събитие, след определен момент започват да се съмняват в спомените си и истинността на случилото се; да не говорим за онези, които само са слушали историите и тепърва им предстои да минат през всичко това. То сигурно им звучи като поредните празни приказки, с които някой е решил да си запълва свободното време или пък да плаши децата си: „Ако си лош, корабът ще подрани и ще те вземе – казваха те.“

Не го отричам, някои наистина използваха кораба с такива цели. Но лично мога да ви уверя, че такъв кораб без съмнение има и ако все пак не ми вярвате, моля ви, след като прочетете написаното докрай, отидете при някой свой  прадядо, който е още с всичкия си или пък при някоя прабаба, чиито баща е бил отведен от кораба; попитайте ги и те ще ви кажат. Тогава ще разберете тяхната истина, цялата истина.

Разбира се, тук трябва да се изясни едно противоречие. Сигурен съм, че не само аз, но и вие се питате следното: „Но как е възможно всяка култура да познава един и същ кораб и то едновременно, ако той е само един?“. Отговорът е труден и буди съмнения от всякакво естество. Трябва да призная, че до днес има само догадки и предположения, някои от които гласят, че всъщност корабите са много, че не е един, а са стотици, даже хиляди; цяла армада, която работи в перфектен унисон.

Наистина има прекалено много странности, които заобикалят съществуването на кораба (или корабите), но ако не друго, то мога да кажа, че то е правдиво, макар и трудно доказуемо. Засега знаем единствено, че в определена година корабът се връща, стои половин денонощие (понякога по-малко), а после отплава. Присъствието му може да се отчете на всяко пристанище във всички краища на света и което е дори по-удивително, в едно и също време. Само че, това не е събитие строго ограничено до пристанищните градове, защото там където пристан нямало, корабът се закотвял в морето като някакъв морски мираж – отдалечен и чакащ. Предполагам, че покрай цялата тази причудливост на неговото съществуване, сега разбирате, защо разказа за кораба остава често пренебрегван от сериозните историци, а и обикновените хора често не му обръщат внимание.

Друга честа заблуда е тази, че хората сами избирали да отидат на кораба и да се присъединят към екипажа му, навярно увещавани за геройства, далечни пътешествия, тайни богатства и сигурна слава. Но всъщност нищо от това няма значение. Сигурен съм, че сте изненадани да го чуете, но онова, което малцинството изпитва най-голяма трудност да разбере е, че не хората избирали кораба, а корабът избирал хората. Той, обаче съвсем не бил придирчив към тях, стига да били мъже на възраст между четиринайсет и осемдесет…

И така, този кораб идвал на всеки сто години, за да събере екипаж. Още с предхождащите няколко дни хората разбирали, че става нещо странно, но те рядко го свързвали с кораба и по тази причина никой не можел да предугади точното му пристигане. Какво имам предвид под необичайно? Всичко, засягащо мъжете, което в определени моменти от историята, особено през очите на една жена, може да ни се стори като непривично, но съвсем в рамките на нормалното.

Това, което всъщност ставало е, че младите мъже, започвали да се отнасят с далеч по-голямо уважение към любимите си. Изведнъж всички те ставали истински джентълмени: държали се галантно, с изтънчен маниер на говора, обноските им се подобрявали; въобще от тях се излъчвала истинска елегантност. Например онези дръвници, които често биели жените си чак до посиняване, а понякога и до по-лошо, сега пак го правели, но с такава нечувана нежност, която иначе предмета на техните чувства не би изпитал, ако не е за кораба. Някои мъже дори запретвали ръкави и помагали с домакинството: подреждали, бършели прах, хранели домашния любимец, вземали си отпуска, за да се разходят с детето; най-сетне започвали да обръщат внимание на заобикалящите ги дом и семейство.

          Но като всяка друга идилия и тази е обречена на провал, защото тогава идвал й самият кораб…

 

ЧАСТ ПЪРВА

ТРИ РОЖДЕНИ ДНИ

 

 

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти и път не води?

 

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

 

Из „Darest Thou Now, O Soul“, Уолт Уитман

 

I

 

Щом малкият Микеле се събудил призори, една топла, пролетна утрин, когато слънцето още не смеело да се подаде, а във въздуха витаели хлад и отмора, той дори не подозирал за приближаващото идване на кораба. Скочил, както обикновено от леглото си и се разтичал из къщата; очите му играели весело, а устните му били разтеглени в усмивка. В последните няколко дни се случвало нещо странно, което можел ясно да усети, но не и да обясни. Той бил едва на седем и нямало от какво да се притеснява. По същата причина избирал да пренебрегне неясното предчувствие и продължавал с обичайните занимания, които все още били малобройни, но затова пък толкова обични.

Едно от тях било да играят на топка с още няколко от момчета в квартала и тъй като в пристанищните градчета почти целогодишно било топло, той имал късмета да си намери такова универсално занимание, което никога не му доскучавало и му доставяло истинско удоволствие почти всеки ден от годината. Това правело дните му забавни, а за едно седем годишно дете, нямало нищо по-важно, защото скуката винаги тегнела наоколо като някакво страшно проклятие. Например, когато трябвало да прекара поредния следобед с дядо си, докато майка му е заета с домакинството, а баща му, Хорхе, ходел да работи като архитект в един от съседните градове. Микеле знаел, че това е тежка работа и съчувствал на баща си, но не можело ли поне веднъж да прекарат заедно следобеда като обикновени баща и син?

Микеле още си спомнял, как веднъж баща му се прибрал рано и заварил него, заедно с още пет момчета да играят на улицата. Явно тогава е бил в прекрасно настроение, защото още с идването си им подвикнал да го изчакат, влязъл в къщата да си остави чантата, а на излизане вече бил гол до кръста, преобут с къси гащи (каквито Микел за пръв път го виждал да носи) и се присъединил към тях. Ритали поне два часа, след което всички били капнали от умора, но не и баща му. Вярно, че през повечето време играл като вратар, но как чудесно се бил представил! После всички момчета завиждали на Микеле, че имал толкова забавен баща, но само той знаел истината.

На него му се искало всеки ден да е такъв и понякога наистина не разбирал, какво чак толкова пречело на баща му, колкото и да е натоварен с работа, да обърне малко внимание на единствения си син. Та той дори работел в почивните дни! Колкото й късно да се събуждал, отивайки до тоалетна, Микеле винаги можел да го види застанал над чертежите си, а малката му нощна лампа светела право в тях, карайки чертите им да изглеждат призрачно сиви, сякаш били направени с мастилото на някой дух. Лицето надвиснало над тях било бледо, а очите кръвясали. Щом баща му го видел понякога казвал: „Майка ти спи. По-тихо“, „Среднощно похапване, а Микеле?“ или пък просто го подпитвал: „Защо не спиш?“, а после пак се вторачвал в чертожните листи. На Микеле му се искало да каже, че единствената причина да не спи е заради него, защото искал да си поговорят, отново да се посмеят заедно или пък просто да прекарат няколко часа само двамата, като истинско семейство, но единственото, което бил способен да направи е да се усмихне сънено и пак да си легне.

 

Какво му оставало на Микеле, когато момчетата, с които ритал ги нямало? Да се мотае около майка си? Не, тя обикновено го разгонвала с една метла, ако видела, че си няма друга работа освен да й досажда. Да си играе сам? Това също не било вариант; Микеле така й не разбрал, как някои деца могат да се забавляват сами, явно, че той не бил един от посветените в това изкуство. В такива случаи най-често се появявал дядо му по майчина линия, който все пак бил за предпочитане пред самотното изгнаничество на тези скучни следобеди.

На вид Фернандес бил стар като света, червендалест, с дебел врат, слаб, но с отпуснало се от възрастта тяло. Когато се усмихнел в устата му проблясвали два позлатени зъба, с които много се гордеел, а ъгълчетата около очите му се сбръчквали и кожата на лицето ставала като тази на костенурка. Той обичал да разказва смешки, които Микеле, уви, не разбирал, но често се преструвал, че схваща и дори се смеел на тях, само и само да му угоди и да не го обиди.

Но макар тези следобеди с дядо му да не били от най-приятните, Микеле не можел да отрече, че бил научил много нови неща от срещите им. Едно от тях било историята на Призрачния кораб и как, докато Фернандес бил още невръстно дете, той дошъл и отвел брат му. За баща си споменал, само че бил: „Пропит, скопен венерик“ и не му посветил повече внимание. Сигурно, ако някой друг чуел по какъв начин дядо и седемгодишния му внук разговаряли, особено в нашето съвремие, би изпаднал в истерия или най-малко ужас.

Микеле обичал тези разкази, но тъй като дядо му не си спомнял нищо повече за кораба, продължил с обичайните си неприлични смешки и на него съвсем скоро отново му доскучало.

 

От няколко дни, незнайно защо, той още си мислел за Призрачния кораб. Историята едновременно го плашела и вълнувала и постоянно я прехвърлял в ума си, съчинявайки най-разнообразни подробности, които нямало в разказа на дядо му…

Но онази сутрин всичко това било забравено, още щом Микеле надушил вкусното чили на майка си, която била станала по тъмно, започвайки приготовленията за деня. Защото това не било коя да е случайна неделя, а неделята, в която преди седем години, след тридневно раждане, Микеле най-сетне се бил пръкнал на този свят.

 

II

 

За Жорж-Луи Дюмезил било повече от невероятно, как останалите могат да нехаят за идването на кораба, докато за него било въпрос на дневен ред, който заемал централно място в мислите му, и всяка сутрин се будел с належащото чувство на готовност, ако днес се окажел деня, в който корабът все пак възнамерявал да се появи. Жорж нямал нито баща, нито майка, нито приказлив дядо или дори някой далечен чичо. Бил роден и израснал на улицата. Това, което не знаел е, че и той като Микеле имал повод да празнува, тъй като на същата дата преди шестнайсет години бил поел първата си глътка въздух.

Било паметна сутрин, белязана от такъв пронизителен писък, че младата акушерката, която го държала, се стъписала и едва не го изпуснала по глава. Все пак успяла да го задържи, хващайки го в последния момент за кутрето на десния му крак. После го обърнала в правилната посока, обаче ужасният крясък не стихвал. Без да съзнава напълно, какво прави, тя взела правилното решение и подхвърлила новороденото нежно във въздуха. Тогава писъкът бързо се разсеял и на негово място дошъл радостен кикот.

Родителите му били френски цигани, подпалвачи, много известни в началото на века, които веднага след раждането му го оставили пред дом за сираци, и тръгнали да обикалят страната. Само година по-късно били хванати от местните власти на едно вече позабравено градче, след като изгорили кметството му и няколко малки параклиса.

Всичко това обяснявало мургавата му кожа, острия нос и гъстите вежди, както и вроденото му негодувание към всички касти на властта, а след като дочул в една кръчма разговора на двама младежи за нещо наречено „анархизъм“, той станал върл негов поддръжник, макар и на думи.

Всъщност, в същата тази кръчма, в която след това се наел да работи почасово, за пръв път чул някой да споменава за Кораба с червения флаг. Станало му интересно и той, разбира се, искал да изслуша разказа докрай, но в този момент собственикът на кръчмата му се разкрещял и го нахокал да се връща на работа. Все пак Жорж имал късмет, тъй като старецът не след дълго изпаднал в несвяст и прекарал следващите няколко часа, спейки върху една от масите в дъното.

След като приключил работа Жорж му помогнал да се прибере, а докато вървели имал възможност да го разпита. Както се оказало, корабът трябвало да дойде в близките пет-шест години, но старецът не знаел точно кога. Хората щели да го познаят по червения флаг, или поне това разбрал Жорж от все по-завалените му думи и сумтения.

Тогава той бил само на четиринайсет, но през следващите две години не минавал и ден, в който корабът да напускал мислите му. Младото сърце копнеело за тази неясна, може би далечна, но иначе сигурна възможност, а през това време, за да усмири желанието си, разпитвал всякакви хора, които можели да му кажат нещо повече за кораба. Но никой от тях не знаел със сигурност и затова му оставало само да чака, а вълнението му нараствало от ден на ден.

 

III

 

          Откакто се помнел, стария Бочо винаги будувал на рождения си ден и този път не било по-различно. Още преди свечеряване се събрали с няколко негови стари приятели. Сложили три маси на плажа, наредили храната, налели си вино и ракия и зачакали да удари дванайсет часа. За тях празникът почвал от предходния ден и приключвал чак в полунощ на другия. В такива моменти стария Бочо се чувствал щастлив, заобиколен от най-близките си. Синовете му щели да се появят рано сутринта с внуците, но дотогава имало още много време. Сега искал просто да се наслади на приятната вечер.

Ето, че часът ударил и през смях всички надигнали чаши, а звъна им отекнал, размит от ехото на вълните. Единствената светлина, която им позволявала да се видят, идвала от двата газови фенера разположени на крайните маси. Ако човек се загледал отдалеч щяло да му се стори, че вижда някакъв невероятен театър на сенки или може би тайно пиршество на таласъми, дошли да се веселят под тихия ромон на вълните, опиянени не само от спиртните изпарения, но и от морския въздух, който бил най-свеж по това време на денонощието.

Всички на масата били стари рибари (макар по-млади от него), но от няколко дни никой от тях не се хващал да излиза в морето. И тъй като новия ден се очертавал празничен, те били свободни да празнуват заедно с Бочо и нямали намерение да го изоставят нито за миг. По някое време жените също щели да се включат, а към края на вечерта планирали да направят малък банкет за изпращането на още една година от живота му. Той ставал на седемдесет и шест.

Дори на тази възраст стария Бочо имал врат като на бик и ръцете му още били яки, а вените по тях изпъквали като корабни въжета. Очите му били като две зелени маслини, а на устните му винаги играела усмивка. Погледът му бил остър, макар и помътнял от времето, но интуицията, на която цял живот бил разчитал и сега си оставала безпогрешна.

Той имал вроден усет за хората и за техните животи. Затова знаел, че всички до един на онази маса били добри, честни и състрадателни люде. Знаел и че е сполучил с жена си Маргарита, която цял живот се била грижила за него след всяко несполучливо завръщане от морето.

Веднъж по време на едно такова отплаване, докато се борел с необичайно голяма риба тон – тогава още начевал като рибар и имал съвсем малка лодка – тя така го примамила да се надвеси над водата, след което изритала лодката с опашка и той изхвръкнал на метър от нея в морето. Озовал се сред тайно сборище на медузи, които се оказали безпощадни към натрапника и така жестоко го нажилили, че едва се добрал обратно на лодката.

Прескочил вътре и се тръшнал на дъното й, като малко преди да припадне успял да си закрие лицето с един навлажнен парцал. Когато го открили след почти дванайсет часа, той бил нито жив, нито мъртъв и тъй като истинският лекар отсъствал, за Бочо трябвало да се погрижи един полукадърен фелдшер. Единственото, което той направил е да му предпише мехлем за болките, всичко друго било в ръцете на Маргарита (тя била млада медицинска сестра), която в продължение на цял месец, почти без сън, гладна и жадна, стояла до него и му правила компреси, които да облекчат мехурите. След възстановяването му, младия Бочо не знаел как да й се отблагодари, затова дълго време спестявал и й купил една прекрасна огърлица, която и до днес тя носела по специални поводи.

За Бочо можело да се каже, че не просто обичал жена си, а я обожавал. Разбира се, тогавашните й грижи не били единствения повод. Двамата се запознали малко по-рано през същата годината на инцидента – това било седмица след двадесет и шестия му рожден ден. Било любов от пръв поглед. Единственият проблем бил с родителите на Маргарита, тъй като тя била с почти седем години по-малка от Бочо, а нито баща й, нито майка й се харесвали с него. Разбира се, за младите нямало граници и след почти година на увещавания на двамата родители, те най-сетне дали съгласието си, но не и преди Маргарита да ги заплашила, че или щяла да бъде с него или щяла да избяга с някоя лодка, за да се удави в морето. Бочо не одобрил това, тъй като тя дори го попитала, дали можел да й услужи със собствената си лодка, ако се стигнело до това. Но все пак планът й сработил и двамата влюбени заживели заедно.

Идната седмица щяла да се навърши тяхната петдесета годишнина – празник, дори по-красив от днешния, за който от няколко месеца Бочо все се улавял да мисли.

 

IV

 

          Малкият Микеле от няколко седмици се надявал баща му да се прибере за рождения му ден, но съвсем не очаквал, че щом излезел от стаята си щял да го завари по бельо, обтегнат на канапето в хола, разкрачен и задълбочен в тънко томче със заглавието: Nuevas Aventuras de Robinson Crusoe. Микеле още се учил да чете и му било трудно да разбере написаното преди да го произнесе на глас. Бил бавен, но старателен ученик.

Щом баща му чул тихичкото мърморене зад гърба си се изправил веднага, а усмивка сияела на лицето му. Отишъл при сина си, вдигнал го за раменете и го сложил да стъпи на канапето, така че да са на една височина. Тогава прегърнал сина си и казал трите му любими думи. Честит рожден ден.

                 ‒   Вече ставаш мъж – казал изведнъж, но гласът му бил спокоен и някак отнесен. – Трябва да се научиш да поемаш отговорност, да се грижиш за майка си. Чуваш ли?

Той закимал и двамата отново се прегърнали.

Да, Микеле ясно разбирал, че вече е мъж. Та нали щом станеш на седем, ти вече не си дете. Още няколко години и щял да бъде точно като татко си. Е, може би не за всичко, но поне за повечето неща.

Всъщност, между игрите, Микеле често си мислел затова, какво точно иска от живота. Знаел, че иска да има деца, може би няколко; дори често си представял как се грижи за тях, как си играят и колко приятен е живота. Точно като възрастните! Единственото, за което още се колебаел, било кое момиче щяло да му стане жена. Това още не му било ясно и затова веднъж попитал майка си, как тя и баща му са взели толкова важно решение. Но, за негово съжаление, отговор така и не получил. Тя само се усмихнала, разрошила перчема му и казала да не го мисли чак толкова, щял да разбере, когато пораснел. Проблемът бил, че въпросите, които Микеле си задавал отказвали да напуснат мислите му, а отговор не идвал…

Прегръдката им траяла твърде дълго, но Микеле не обърнал внимание на това. Единственото, за което мислил е, че баща му е тук и че днес ще празнуват заедно. След което двамата отшили да закусят.

Било седем и половина, а докато изяли вкусните филии, намазани с мармалад станало осем. Оставал само час преди корабът да се появи и на тяхното пристанище.

 

V

 

Жорж обикновено обичал да си доспива и рядко се будел преди девет часа – време, в което всеки уважаващ себе си, трудолюбив и млад мъж, вече отдавна е загърбил уюта на дома си и е тръгнал на работа. За момента обаче Жорж бил безработен и нямал такъв проблем. Последната му работа била в една пекарна, но тя не траяло дълго, защото само след седмица го изгонили, но не и преди да му теглят един хубав бой.

Оттогава Жорж се смятал за неоправдан страдалец, но все пак не бил толкова глупав да се остави да го изгонят, без да запази един от резервните ключове за пекарната. Така че, той нерядко се промъквал през нощта, за да си вземе някоя торта или вчерашен хляб, които после сладко-сладко похапвал в бърлогата си. Толкова време бил гладувал преди това и сега не се свенял да си вземе при нужда – макар точно това да била причината, поради която го изгонили.

 

Същата сутрин Жорж се бил събудил малко след зазоряване и сега се излежавал, върху сламена постеля, до един олтар в изоставена католическа църква. Похапвал комат сух хляб и малко козе сирене. Докато се хранел Жорж си мислел, колко много е паднало качеството на брашното след неговото напускане, разбира се, това не му пречело да се храни с най-голяма охота, все пак нали било безплатно. Не можел да се оплаче и дори изпитвал задоволство от мисълта, че има глупаци, които си плащат за такъв сух хляб.

В момента се бил загледал към опушения таван на църквата и с поглед изучавал стенописа. Ето ги Свети Йоан, Христос, Дева Мария или поне това били остатъците от някогашните им ликове. Това някак натъжило Жорж и той извърнал глава, понадигнал се и продължил да се храни без да мисли за нищо конкретно. Тогава дочул камбанния звън на някоя далечна часовникова кула. Било осем часа и решил, че е време да се поразтъпче навън.

 

По улиците били наизлезли стотици мъже и жени, все млади двойки, а тук-таме се виждали и някои все още влюбени старци, всички облечени официално. Било, сякаш Жорж се е натъкнал съвсем случайно на някакво невероятно празнично шествие. Той никога преди това не бил виждал толкова много хора на едно място и дори за момент се уплашил да не би многолюдната тълпа да го стъпче, забравила за съществуването на единаци като него. Все пак продължил да се разхожда, но все така подозрително преценявал минаващите покрай него. Струвало му се, че във въздуха се носи някакво сладникаво ухание, което явно карало всичко да се държат така.

По едно време Жорж отишъл в парка, за да си почине и надали можете да си представите изумлението му, когато в центъра му видял огромен подиум, на който се разигравали танци по двойки. Тези, които не участвали или не гледали, се разхождали спокойно. Всички те сякаш не стъпвали по земята, а се реели над нея. Мъжете с изпънатите си лакти, изправени гърбове и безупречно отмерено темпо, напълно съгласувано с дамите, изглеждали сякаш някой ги е прострелял не с една, а с поне дузина от купидоновите стрели. Жорж се огледал учудено, но явно, че на никой друг не му правело такова впечатление.

Той потърсил, къде да седне, но всяка пейка се оказала заета. И тъй като нямало, къде другаде, Жорж се настанил върху тревата встрани от пътеките. Обикновено имало по няколко полицаи, които дебнели такива като него, но днес никакви не се мяркали и затова останал необезпокояван и замислен. На какво ли се дължало всичко това, питал се Жорж, но не можел да си отговори…

Изведнъж, като далечен спомен, изникнало нещо отдавна чуто и позабравено, но не дотам, че да останело напълно скрито от мислите му. Той се напрегнал да си спомни и постепенно възстановил думите на същия онзи старец, от който преди две години за пръв път бил научил за кораба…

Тогава камбаната била за девет часа, а в този миг, без никакво забавяне, хората чули писъка на приближаваща се корабна свирка.

 

ЧАСТ ВТОРА

ОТПЛАВАНЕ

 

 

За оня спомен тъжно е, боли ме,

че бях готов да го осмея с глас.

Аз ще повторя блесналото име –

и в миналото ще отплувам аз.

 

Из „Когда давно забытое названье“, Иван Тургенев

 

 

VI

 

Още щом го видял, Бочо разбрал, че трябвало да отиде на кораба. Нещо, което той не можел да назове, го привличало към него, било близко до чувството за дълг и чест, но все пак – достатъчно отдалечено, че той да продължавал да се колебае.

Първо се появил като черна точка на хоризонта, която постепенно се приближавала и приближавала, докато пред очите му не се открил един прекрасен кораб, дълъг поне сто и петдесет метра, обшит от метални листове и покрити с почти черна боя. В едната му част се развявал червен флаг и нямал нито едно друго обозначение – само него. По тези краища почти не се говорело за кораба, сякаш колкото по-близо си до морето, толкова по-опасно ставало, ако някой го споменял. Но онази сутрин всички си спомнили историята за Абаносовия кораб.

След появата му всички били станали унесени, сякаш погледът им търсел нещо далечно. Ако човек благоволи да се загледа по-дълго в очите им, той навярно би открил една особена отнесеност, дали блян или спомен, която изглеждала по-скоро тъжна, отколкото весела. Бочо не чакал дълго и тръгнал към къщи, за да се сбогува с жена си. Приятелите му направили същото.

 

Бочо бил прекарал целия си живот на едно място и с една жена. Той нямал грандиозни планове за бъдещето, нито искал да се прочува. Бил най-обикновен рибар и това му харесвало, защото обичал морето, почти колкото обичал двамата си сина. В известен смисъл с морето били побратими, защото цял живот се бил изхранвал от него, а в трудните моменти то винаги му се отзовавало на помощ, макар понякога да ставало сурово, както при случая с медузите.

Той не искал да заминава, но все пак не му се струвало чак толкова ужасно да заживеел в морето; да се върне към първоизточника на живота, както чул веднъж да го наричат. Добре знаел, каква съдба го чака на кораба и докато крачел си мислел за Маргарита, която сега трябвало да остави сама. Това била единствената му грижа, тъй като никой от тях вече не бил млад и двамата най-често разчитали един на друг да вършат много от нещата, с които се сблъсквали в ежедневието си.

          Вече от доста години Бочо не бил излизал в морето и досега вярвал, че може да сбъдне мечтата си за спокойна старост. Но ето, че сега насреща му излязла тази пречка, която осуетила всичките му планове. И макар синовете му още да не били пристигнали, той бил сигурен, че и те щели да го придружат на кораба, така че не оставало никой, който да се грижи за Маргарита.

          Той тъкмо крачел по един хълм и докато завивал по пътеката за дома си, чул първото изсвирване на кораба. То го сепнало и за момент забравил напълно, къде се намира и на къде отива. Тъкмо се канел да тръгне обратно към брега, когато в ума му проблеснало името на неговата любима и посредством силата на волята си се обърнал в правилната посока и отново закрачил към дома, убеден единствено в това, че трябва да отиде при Маргарита.

 

          Вратата се отворила с трясък и Бочо извикал името й. Гласът му треперел, а по челото му били избили капки пот. Тя веднага дошла при него и го питала, какво се случва. Той й разказал. Само за момент двамата помръкнали, но тъй като Бочо се борел с призива на кораба, не можел повече да чака. Прегърнал Маргарита и тъкмо да се сбогува с нея, тя го прекъснала:

- Идвам с тебе – казала тя, а гласът й прозвучал твърдо и с невероятна решителност, сякаш цял живот била чакала да изрече именно тези думи.

Той тъкмо си бил отворил устата да каже нещо, когато Маргарита се навела към него и го целунала по бузата, след което Бочо вече не посмял да й се възпротиви.

 

VII

 

Всички се били скупчили на брега и чакали реда си. Жорж бил един сред първите, тъй като още като чул свирката се втурнал да тича към брега. Сърцето му препускало диво, а усмивката на слизала от устните му. Всички негови мечти, които цели две години го били преследвали най-сетне щели да бъдат осъществени. Цял живот бил чувствал, че е роден за велики дела и само ако не се бил родил на такова презряно място, мислил си той, вече е щял да бъде прочут, а където и да отидел хората щели да знаят неговото име. Там, на кораба, никой не се интересувал от миналото, никой не гледал, къде си роден, на колко си или какво си постигнал досега. Единственото важно било настоящето и предстоящото, които в случая вървели ръка за ръка. Той, целият тръпнел с надежда, че един ден щял да се докаже пред себе си и пред другите.

Докато си мислел всичко това, хората пред него все повече намалявали, а накрая дошъл и неговият ред. Единственото, което видял е една голяма тетрадка, която чакала пред входа, заедно с писалка. Нямало екипаж моряци, нито капитан или дори някакъв разпоредител. Всички мъже идвали сами.

Той взел писалката, но тъй като не знаел да пише, ръката му само потреперила над листа, а мастилото покапало от върха на писеца. Тревогата забила нервно в слепоочията му. Нима това представлявала последната пречка по пътя на прославата? Едно име, което само по себе си можело да срине всичките му мечти и той да останел поредния обезличен несретник.

Тогава човекът зад него го потупал по рамото, привел се над него и го попитал за името му.

                 ‒   Жорж – отвърнал той, гласът му треперел, а в недоверчивите очи блестяла надежда. – Жорж-Луи Дюмезил.

Мъжът взел писалката и го подписал. Накрая се усмихнал и му казал да върви.

Жорж никога нямало да забрави тази добрина. Тръгнал към въжената стълба, като от време на време се обръщал назад сякаш да се увери, че мъжът е още там, а не бил някакво привидение от отвъдното, дошло само да го спаси. Двете почти черни очи, които всеки път отвръщали на погледа му, щели да му се явяват и в най-мрачните дни.

 Хванал се здраво и започнал да се катери, а сърцето му подскачало чак до гърлото и можел да усети как се бие в небцето. Когато се прехвърлил през перилото на кораба и стъпил върху твърдите дъски на палубата, само за миг хвърлил поглед към самия кораб, после погледнал към брега и дъхът му спрял.

Намирал се невероятно високо, а от мястото си можел да види купола на църквата, в която от няколко месеца живеел. Само след няколко часа тя щяла завинаги да остане в миналото, докато Жорж и корабът отплавали към непознатото. Той никога повече нямало да се обърне назад.

 

VIII

 

Стария Бочо не си спомнял в някоя от историите за Абаносовия кораб въобще да се е споменавало за жени на екипажа и по тази причина той решил да потърси мъжки дрехи, с който де предреши жена си. Тя навлякла негов много стар панталон, който отдавна му бил омалял, но на нея паснал учудващо добре; облякла негова бяла риза, загърнала се с дебелия му балтон, сложила си червената му шапка с широка козирка, зад която криела лицето си и като завършек обула дебелите си, гумени ботуши. Когато Бочо я погледнал отстрани, му приличала на всичко друго, но не и на жена. Със червената шапка, навярно би могла да мине и за градински гном или някое друго същество, излязло от германските сказки.

През цялото време бързали, защото Бочо едва се съпротивлявал на кораба и усещал, че много скоро ще се поддаде. Обаче, след като тръгнали към пристана, капките пот по челото му изсъхнали и сърцето му отново забило с предишния си ритъм, ако изключим навременното притеснение за Маргарита. Ето, че минали покрай кварталната бакалия, после пред магазина за стръв, обществената кръчма, кметството, а накрая излезли на плажа. Пясъкът бил златист и топъл, а слънцето печало приятно. Маргарита едва издържала на горещината, загърната в дебелия балтон и засега го свалила – щяла да го облече малко преди да се качат.

Тогава забелязали двамата си синове, които крачели на двайсетина метра пред тях, по плажната ивица. Един от внуците на Бочо, вървял редом с тях. Сега като се замислил, момчето било достатъчно голямо, за да се качи на кораба. Бочо им подвикнал да спрат и тримата се обърнали, изчакали ги и продължили заедно към кораба. Бочо им казал, какво ще направи Маргарита, но на нито един от синовете й не се харесала идеята, майка им да се качи с тях. Те си мислели да я разубедят, но щом видели, всъщност, колко твърдо е това нейно решение, също като Бочо решили, че е по-добре да премълчат. Петимата стигнали дълга редица от хора, която като че ли изглеждала безкрайна или поне заплашвала да стане такава, ако не побързали. Маргарита отново се облякла, наредили се и зачакали.

Старият Бочо забелязал, че всички мъже чакат да се подпишат в някаква тетрадка и чак тогава тръгвали към въжената стълба, за да се качат на кораба. Когато дошъл техния ред, първи се подписал Бочо, после Маргарита с измислено име, а накрая синовете и внука му. Един по един се изкатерили по въжената стълба, всеки развълнуван по своему. Още щом стъпил на палубата, Бочо се почувствал като у дома си. Той се протегнал към сина си, който още се катерел и му помогнал да се качи, след което двамата застанали един до друг, а Бочо го потупал по гърба.

 Всички новодошли се взирали към сушата и нямало нито една усмивка на кораба, само отнесени изражения и вторачени в далечината очи. Единствено Маргарита пристъпвала неспокойно отстрани и се оглеждала напосоки, сякаш не можела напълно да разбере, колко голям е всъщност този кораб. Тогава Бочо отишъл при нея и казал, че вече може да съблече балтона, но тя му отвърнала, че иска първо да отплават. Той се присегнал да я прегърне, но тя веднага се отдръпнала, след което му казала, че отива да потърси медицинския кабинет или както там се наричал, сега като са на кораб. Той постоял загледан в нея, докато се отдалечавала и си мислел колко е прекрасна дори на тази възраст. После се върнал при двамата си сина (внукът му се бил заприказвал с друго момче на неговата възраст) и отново се взрял към сушата.

Вятърът парел ноздрите му със соления си мирис и той вдишал дълбоко, така че тръпката на момента да изпълни яките му гърди. Когато още бил на земята, корабът не му се струвал толкова висок и той чак сега разбирал на каква величествена височина се извисявал. Следващите няколко часа прекарал все така, загледан към родната ивица плаж, където още стоели трите маси и остатъците от храната; към познатите къщи, към малките лодки на пристана, а слънцето бавно се катерело по небето.  

Неусетно станало обяд и всички били гладни. Бочо тъкмо се канел да потърси кухнята, когато видял, че вече никой не чакал да се впише в книгата; всъщност сега такава нямало, явно някой я бил прибрал. Тогава палубата започнала да се тресе и той повторно чул свирката на кораба. Хванал се за перилото и останал да погледа как сушата постепенно се отдалечавала.

Не след дълго вече плавали свободно в морето.

 

IX

 

От тримата, само Микеле останал на брега. Били заедно с майка му и макар още да не плачела, той ясно можел да усети, по зачестилите й подсмърчания, че скоро и това щяло да стане. От няколко часа чакали на брега, където баща му ги бил оставил. През цялото време били гледали към все по-оредяващата редица мъже, които един по един се качвали на кораба, а после изчезвали някъде там…

          Чакането приключило щом свирката на кораба надала пронизителния си вой, последван от коварното ръмжене на стотици тонове метал. От брега се изтръгнал писък, лишен от всякаква надежда и Микеле стреснато се огледал. Сякаш чак сега виждал лицата на всички майки, всички съпруги, дъщери и невръстни синове, които също като тях били прекарали цялото това време в трескаво очакване, вперили тъжни очи към кораба. После отново погледнал към него и видял, че на палубата му, всички мъже махали за сбогом. Това било последвано от поредния сърцераздирателен вик, който яхнал все по-ожесточаващия се вятър и се понесъл към морето. Крещели се имена, закани, проклятия или обикновени, но сърцераздирателни сбогувания, но от цялата тази какафония те оставали неразбрани и завинаги загубени. Единственото, което Микеле искал в този момент, е да види баща си, но колкото и да чакал това не ставало.

Може би минала минута, може би пет или дори десет, а отчаянието  набъбвало в гърдите му и започнало да го дави. Двете му трескави очи все така го търсели и търсели, но него го нямало. Микеле си помислил, че ако му се даде втори шанс, никога повече нямало да поиска да прекарват повече време заедно, стига, разбира се да заживеели, както преди.

Тогава, най-накрая, силуетът на баща му се показал измежду другите, направил крачка напред и помахал за сбогом. Микеле не издържал при вида на скъпото лице и заплакал. Бил си обещал да не плаче, но ето, че сега сълзите му покапали, като майски порой по топлия пясък, попивали в него и изчезвали. Бил напълно безпомощен. И тъй като нямало, какво друго да направи, вдигнал едната си ръка и махнал в отговор на баща си – другата била стисната в юмрук. Ако някой, в този момент погледнел към брега, щял да види хиляди ръце, разперени във въздуха, като морски корали по дъното на море.

Неусетно, баща му бил изчезнал, но ръката на Микеле все така си оставала развята във въздуха. После бавно се отпуснала, а той с мъка опитал да сподави горчивите сълзи, които напирали да излязат. Само че, точно тогава гледал към майка си, която за разлика от повечето не крещяла нищо, а само тихичко хлипала. Болката й била толкова явна, че чашата на сърцето му отново се препълнила и той заплакал.

Минал се може би час, в който царяло мъртво затишие, нарушавано само от нечие тихо подсмърчане – никой вече не плачел – когато майка му изведнъж се изправила и заявила, че повече не издържа. Поискала да си вървят и Микеле се съгласил. Той станал, изтупал пясъка от късите си панталони и хванал протегната й ръка. Тъкмо се канели да тръгнат, когато, миг преди Микеле да загърби морето и да се приберат, светлината на слънцето паднала по такъв начин върху задницата на Призрачния кораб, че очите му съвсем ясно можали да разчетат написаното със златни букви име. Устните му се размърдали и той произнесъл двете му срички.

Щом го чула, Роза се сепнала като от сън, но побързала да прогони мислите си и отново го задърпала да продължат. Само че, Микеле не можел току така да се отърси от прочетеното. Или поне бил убеден в това, докато не стъпил с босите си крака на улицата и усетил грапавината на топлия асфалт под стъпалата си; тогава изведнъж забравил досегашното си безпокойство и прочетеното, сякаш напълно, се изличило от паметта му.

Той бил твърде малък и все още не можел да разбере, че сега то било станало неразделна част от него, която занапред щяла да му се явява, единствено като далечен спомен или може би като неспокоен сън, обречен да се повтаря. Единственото, което запомнил ясно от случилото се, били думите на баща му от същата сутрин:

                 ‒   Трябва да се научиш да поемаш отговорност – беше му казал той, – да се грижиш за майка си. Чуваш ли?

В унеса си Микеле кимнал в отговор, макар баща му вече да го нямало. Да, повтарял си той, щял да се грижи за майка си, защото истински я обичал. Тогава нещо далечно проблеснало в ума му и той се помъчил да го задържи. Името, което тогава прочел и което щяло да го преследва до края на живота му, гласяло: „Война“. Нищо повече.

И той отново го забравил.

 

Край

Юни, 2020г.

Copyright © 2020 Иван Данев, Всички права запазени.