Иван Данев - За пеещите врабци (Есе)

Кратко въведение:

Имам наистина малък опит в писането на есета, никога не съм имал такова влечение към тях, както към художествената литература. Въпреки това за писането на едно истинско есе се изисква майсторство и ерудиция, това признавам. Може би една от причините да не съм писал много есета е защото не смятам, че ми се отдава. Всеки има набор инструменти и ги ползва, както намери за най-добре. Въпреки това имам няколко опити и това е един от тях, надявам се сполучлив.

ИВАН ДАНЕВ,

ЗА ПЕЕЩИТЕ ВРАБЦИ

 

„Животът не е проблем, който трябва да бъде разрешен,

а реалност, която трябва да се преживее.“ – Сьорен Киркегор

 

За разлика от вчера, когато слънцето се беше скрило зад сивия параван на облаците, днес то препичаше приятно и просто те придърпваше с хилядите си златни ръце. Когато седнах на терасата си (колко съм благодарен, че имам едно такова прекрасно кътче, където поне за миг мога да се насладя на пролетните дни) забелязах, че крушата в съседската градина бе разцъфнала с бели цветове, които блестяха на фона на зелените й листа. Но аз не бях отишъл там, за да се любувам на крушата, нито да се наслаждавам на слънцето, ето, че се разсейвах, а трябваше сериозно да помисля по следния въпрос: „Животът не е проблем, който трябва да бъде разрешен, а реалност, която трябва да се преживее“. Препрочитайки го отново, аз се изненадах какъв смут, граничещ с ужас, вся той в душата ми и как веднага помрачи красотата на пролетния ден с обречеността на твърдението си.

 

    Нещо обаче ме накара да го прочета отново, после още веднъж и така, докато накрая въпросът не придоби някаква по-ясна и отчетлива форма в съзнанието ми. След като преодолях първоначалната бариера, той все повече започна да ме привлича. Както по-късно щях да науча, това не са думите на някой романтик, нито на човек, който избира да вижда хармонията и красотата, а бяха думи на чувствителна натура, която се бе втурнала да пие с шепи от кладенеца на екзистенциализма. Наистина тяхното звучене с болезнената си откровеност ми напомни за фатализма или може би на някаква по-ранна форма на абсурдизма, както е и при Камю: „Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам“. Но кое по-точно беше причината за моя ужас?

Камбаните на далечна църква удариха, после още веднъж… а аз продължавах да се питам същото, но колкото повече уж се доближавах до отговора, той ставаше все по-неясен и ми се изплъзваше. Тогава камбаните спряха да звънят и всичко ми се разясни. Струва ми се, че в очите на автора „проблем“ и „реалност“ са сходни понятия, а причината поради, която се опитва да ги разграничи е простичка, но и много важна. При проблемът можем да очакваме решение, независимо дали то ще е добро или лошо, докато идеята за реалността носи със себе си чувството за предопределеност и за нещо неизбежно, с което рано или късно човек се сблъсква. Мен не ме притеснява този факт, а начинът, по който фразата приключва, а именно с думата: „преживее“. В случая тя не може да се замени с друга. Например ако си позволим да направим корекция с думата изживее, то ние веднага разбираме, че тя носи прекалено сантиментален характер. Да „изживееш“ реалността би значело да й се насладиш и просто да се отдадеш на живота освободен от задръжки. Такава идея приспада към бохемския мироглед на Либертинството или по думите на Демокрит „Свободен е онзи, който от нищо не се бои и не разчита на нищо“, но тази философия е твърде далеч от първоначалния замисъл на автора (въпреки, че точно с думите на Демокрит можем да открием някои допирни точки). Какво все пак значи „да преживееш“? В рамките на фразата може да се употреби и друго словосъчетание като: „Да оцелееш през реалността“ или дори: „Да се опазиш жив от реалността“.

Ако разгледаме сходството на реалността и съдбата в този контекст, то в крайна сметка излиза, че ние сме безсилни пред живота и за това, той не може да бъде наречен „проблем“. В последствие попаднах на следната фраза от същия автор: „Животът може да бъде разбран, само ако се разгледа от края към началото, но може да бъде изживян, само от началото към края“. Тоест, ние сме неспособни да видим отвъд нашето „сега“ и едва в предсмъртния си час, можем да осмислим събитията, които са го предхождали. А щом не можем да осмислим нещо толкова близко до нас, като собствения ни живот, то тогава как бихме могли да се противопоставим на съдбата, която ни е също толкова непонятна? Кое ни гарантира, че в крайна сметка действията ни ще доведат до по-добър завършек? Отговорите са прости: ние не можем да й се противопоставим, нито можем да предвидим последствията от действията си. Ние сме напълно неспособни да променим заобикалящата ни действителност. И затова ни остава само да се предадем – нищо друго.

Струва ми се добре да отбележа, че авторът все пак говори за човешката реалност (или съдба), а не за някоя друга и като че ли ще трябва да завърша именно с тази тема. Тя обаче се оказва най-деликатната и спорна досега, защото можем по-скоро да я отнесем до някое философско течение, доктрина или морална идеология, отколкото до някоя от вечните истини на Уилям Фокнър. В крайна сметка, мога да заключа, че „преживяването“ на Крикегор не носи толкова фатално предзнаменование. То ни представя една по-изчистена действителност, с която ни казва (по думи на автора): „Поеми риска и загуби. Не поемайки риск, ти вече си загубил“. Но това далеч не е толкова отчайващо, колкото ни се струва на пръв поглед. Според това и предходното твърдение, за човек е невъзможно да въстане срещу съдбата, но това не значи, че той не може да живее сносно и в мир със себе си. Всъщност от написаното можем да стигнем до заключението, че всичко се случва с причина (разбира се, това, че ние не можем да я разберем не значи, че такава няма), тя обаче е скрита отвъд нас. И въпреки, че сме част от нея, тя не се афектира от действията ни. Всичко, което е предначертано да се случи ще се случи.

Както казах, това не значи, че не можем да живеем смислено и пълноценно. Защото ако се предадем на „реалността“ и спрем да се тревожим за неща извън нашия контрол, като миналото и бъдещото, то ние за пръв път ставаме истински свободни. Тогава, можем ли спокойно да заявим, че и ние, също като в произведението на Волтер „Кандид и оптимизмът“, се намираме в най-добрия от възможните светове? И аз като доктор Панглос смятам, че в най-добрия от възможните светове всички събития са свързани. Всеки от нас има моменти на колебание, но в крайна сметка смъртния ни час още не е ударил и ние няма как да знаем дали сме прави или не. Дори добродушния и чистосърдечен Кандид имаше моменти на съмнение, например, когато изгуби любимия си приятел, анабаптиста Жак. На което Панглос отговори, че Лисабонския залив е създаден нарочно, за да може в него да се удави точно този анабаптист.

В заключение мога само да преповторя последните думи на Кандид:

— Добре казано, но трябва да работим градината си.

Тогава оставих настрани листа, поех глътка въздух и отново погледнах към съседската круша, където врабчетата пееха. И аз като тях бях свободен.

 

Край

Май, 2020 г.

Copyright © 2020 Иван Данев, Всички права запазени.